Сандра Браун
Специална съботна нощ (42)

Четиридесет и първа глава

— Можеше да ми спестиш много неприятности и да умреш първия път — каза Алис. — Остър субдурален хематом. Бях сигурна, че съм те ударила достатъчно силно, за да предизвикам бавно, но продължително кървене, което — каза тя, разпервайки ръце — би трябвало да е смъртоносно. Но не и за теб. Не и за Златното момиче. Случвало ли ти се е някога, поне веднъж в живота, да не извадиш късмет?

Мозъкът на Емъри след няма и седмица от първата травма, усещаше ефектите от блъсването на колата, а сега и от втори удар в главата. Тя се опита да стане, но краката й бяха прекалено несигурни, за да я задържат, така че тя се отпусна отново и седна.

Опита се да се съсредоточи върху това, което казваше Алис, но думите нямаха смисъл. Образите играеха пред очите й, сякаш гледаше под вода. Това трепкане й причиняваше гадене.

— Какво говориш? Какво е това в ръката ти?

— Това ли? — Алис вдигна пистолета. Познато е във всяко спешно отделение в страната като „Специална съботна нощ“^[1]. Базов трийсет и осемкалибров револвер.

Емъри започваше да проумява какво се случва.

— Какво ще правиш с него?

— Ще те убия и този път ще се уверя, че си мъртва.

Стомахът на Емъри се преобърна. Гаденето се надигна в гърлото й и тя едва успя да го преглътне.

— Защо?

— Ще отнеме цяла вечност да изреждам всичките причини, Емъри, а е студено тук. За да обобщя: Джеф е гадняр, но моят гадняр. Или поне беше, докато не направих грешката да ви запозная. Ти беше много по-зелено пасище. Красива. Богата. Все неща, които той желаеше. Но той не те обичаше, знаеш го. Никога не те е обичал.

— Сега го осъзнавам.

— Но се наслаждаваше на влиянието и статуса, които ти му придаваше. Дотолкова, че никога не би те оставил, независимо колко нестабилен ставаше бракът ви. Винаги щеше да го поддържа.

— Така че ти трябваше да се освободиш от мен.

— Ти услужливо ми показа картата с пътеката, по която планираше да тичаш в събота сутринта. Обсъди я с мен в най-големи подробности.

— А ти — с Джеф.

— Който така и не може да пуши трева, без да изпадне в безсъзнание след това. Налях го с два скоча, две бутилки червено вино и висококачествен джойнт, за да съм сигурна, че няма да се събуди до късно следващия ден. Шофирах дълго, паркирах на мястото, където ти трябваше да обърнеш назад — и което ми беше показала преди това — минах по пътеката, намерих къде да се скрия, изчаках те да се появиш, после те ударих отзад с камъка, който открих на пътеката.

Тя се усмихна раздразнено.

— Сега, като се замисля, си давам сметка, че трябваше да остана малко по-дълго, за да се уверя, че си мъртва или скоро ще бъдеш мъртва. Страхувах се да те докосна, за да не оставя следи. Не докоснах и счупените слънчеви очила, които причиниха такава тревога. Както и да е, изтичах на бегом до колата си, която продължаваше да е единствената там. Не срещнах никого по пътя, слизайки надолу. Върнах се в Атланта за рекордно време и обядвах в леглото с Джеф, който ни най-малко не се усъмни. Всичко онази сутрин беше точно така, както ти го описах, само че аз бях тази, която се измъкна навън, не Джеф.

— Искала си да съм мъртва, така че той да може да е с теб.

Тя се разсмя.

— Емъри, мислиш прекалено опростено. Исках те мъртва, за да бъде стоварена вината за това върху Джеф. Да го обвинят за убийството ти щеше да му струва живота по един или друг начин. С един удар — два заека. Сега разбираш ли? — Устните й се разшириха в прекомерно сияйна, радостна усмивка, хилене на луда жена, доволна от себе си.

Емъри се съсредоточи в събиране парченцата на пъзела, докато те оформиха цялостна картина.

— Ти ли остави дизайнерското украшение от ципа на скиорското му яке там?

— Намерили ли са го? Чудех се. Не можех да попитам.

Емъри не й каза кой го е намерил.

— Всичко се развиваше по план — продължи Алис. — Джеф бързо се превърна в заподозрян. Преструваше се, че е разстроен заради изчезването ти, но много бързо се привърза към перспективата да бъде богат вдовец, което, разбира се, беше в моя полза. Само дето не можех да разбера защо никой не намира тялото ти. Колко трудно трябваше да е? Предположих, че си дошла в съзнание и си тръгнала по пътеката, потъвайки в пустошта. След три дни започнах да се отпускам, вярвайки, че ако не си умряла от черепната травма, сигурно си умряла от хипотермия. И тогава ти внезапно се оказа жива. Спасена от Дениъл Буум^[2]. Невероятно — каза тя, клатейки учудено глава. — Кой би предположил, че късметът ти се простира до там, че да възкръснеш от мъртвите? А това бе само една от първите няколко изненади. Спасителят ти от хижата се оказа беглец, издирван от ФБР. Двамата с него се набъркахте с онези ненормалници, изнасилвали сестра си.

Тя се усмихна отново и продължи:

— Но аз все пак видях начин как да обърна тази бъркотия в мое предимство. Най-много от всичко Джеф мразеше да гледат на него като на глупак, а твоето бягство го правеше да изглежда точно такъв. Той бързо се оплете. Всичко, което трябваше да направя, беше да продължа да му дърпам конците. Снощи той се опита да ме убеди, че си станала душевно неуравновесена. И аз, като приятелка на двама ви, пристигнах тук тази сутрин да предложа подкрепа. Той ми разкри нелепия заговор с онези двама братя. Престорих се на смаяна, докато всъщност бях доволна. Без никаква помощ от мен той сам се закопа още по-дълбоко. Би трябвало с радост да наблюдавам отдалеч как го прави. Но — въздъхна тя — в последната минута той сам ме принуди.

Кръвта на Емъри изстина.

— Говориш за него в минало време.

Потънала в мислите си, Алис продължи с мрачен тон:

— Неразбираемо, но беше решил да дойде до тук и да те моли да се върнеш. Дори след преживяното унижение, което ти му причини, предпочиташе теб пред мен.

— Боже мой, Алис, какво си направила? Няма да ти се размине, няма.

— О, това вече няма никакво значение. Целта ми беше да ви видя мъртви и съм на път да я осъществя докрай. — Тя насочи пистолета надолу към Емъри. — Последни предсмъртни слова?

— Алис, моля те.

— Не? Добре, тогава.

Чу се изстрел и Алис се сгърчи, свличайки се на земята.

Иззад потъналите в мъгла дървета, приличащ на призрак, се показа Хейс с пистолет в протегнатата напред ръка.

— Свали оръжието или умираш.

Емъри извика:

— Не, не! — Но страхът й беше повече за него, отколкото за Алис.

Куршумът бе влязъл отзад в крака на Алис и излязъл отпред точно над коляното. Зъбите й тракаха от болка, но тя продължаваше да държи пистолета, насочен сега към Хейс, който представляваше голяма мишена.

Емъри си помисли, че сърцето й ще се пръсне в гърдите.

— Алис, моля те, послушай ме, послушай него. Хвърли пистолета. Не го принуждавай да те убие. Моля те, недей.

Алис изглежда не я чуваше. Беше съсредоточена върху Хейс.

— Расовият жребец на Емъри.

— Хвърли пистолета.

— Ако ме искаш мъртва — подигра му се тя, — ще трябва да произведеш първия изстрел.

— Не те искам мъртва. Но ще те убия, ако трябва.

— Не го карай Алис, моля те, моля те — изхълца Емъри. — Умолявам те. Не го карай да го направи. Свали оръжието. Всичко свърши.

— Свърши за теб. — Тя обърна пистолета към Емъри. Изстрелът не беше толкова силен, колкото би бил в ясен ден, когато въздухът е студен. Мъглата заглуши част от звука. Но Алис изглеждаше мъртва.

Хейс се озова до Емъри мигновено, наведе се да я повдигне и я прегърна. Ръцете му обхванаха главата й и той потърси лицето й.

— Добре ли си?

Тя плачеше.

— Не исках да се налага да го правиш. Не исках да…

— Ш-ш-шт. Ш-ш-шт. Не съм.

Той посочи зад нея. Сержант детектив Грейндж стоеше с подпряна на едно дърво ръка, наведен надолу, и повръщаше. Найт беше до него, месестата му ръка почиваше върху рамото на партньора му.

* * *

Хижата на Хейс се превърна в щаб квартира за полицаите и парамедиците, които пристигнаха на местопрестъплението за броени минути.

Той бе пренесъл Емъри на ръце през останалото разстояние и я сложи да седне в един от зелените столове около масата за хранене. Вдигна покривката от леглото и я уви около нея.

— Това ще помогне до идването на линейката. Те ще донесат термоодеяло.

— Само теб искам. — Емъри хвана ръката му.

Той клекна до нея и прокара пръсти през косата й.

— Какво, по дяволите, правеше пеша на онзи път?

— Тичах да те предупредя.

Палецът му мина по долната й устна.

— Не го прави никога повече — каза той дрезгаво.

— А ти не се прави на толкова голяма мишена.

— Не мога да обещая много по въпроса, док.

Те още се гледаха в очите, когато се появи Джак Конъл.

— Добре ли сте, а?

С треперещ и разплакан глас, Емъри отвърна:

— Живи сме.

— Няма малки чудеса — каза Конъл. — Найт, Грейндж и аз се натъкнахме на катастрофиралата ти кола. Моята катастрофирала кола.

— Съжалявам.

Той махна с ръка игнориращо.

— Нали не се наранихте при удара?

— Нищо сериозно. Но Алис… — При произнасянето на името гласът й секна. — Тя ме удари. Може би с приклада на пистолета. Ще трябва пак да мина през скенер на мозъка.

— Линейката трябва да е тук след минути. — Той пристъпи от крак на крак и премести поглед от нея към Хейс. Хейс, схванал посланието, промърмори, че ще види дали има нещо, с което да помогне навън, и излезе. Не й се искаше да го пуска, но не извика след него, чувствайки интуитивно, че Джак Конъл имаше нещо да й каже.

— Емъри… съжалявам да го съобщя, но… съпругът ви е мъртъв.

Тя кимна. Разтрепери се, но успя да попита:

— Алис ми намекна за това. Как?

— Прострелян. Вероятно със същия пистолет, който се е канела да използва срещу вас.

— Това пистолетът на Джеф ли е бил?

— Не. Онзи, който е бил регистриран на негово име, е намерен във вътрешния джоб на сакото му.

— Значи не ме е излъгала за това. Каза ми, че той има пистолет.

— Не е успял да изпълни плана си, какъвто и да е бил той, и предполагам, че никога няма да узнаем. Бил е убит в апартамента. По някакъв начин Алис Бътлър се е измъкнала, без нашия човек да я види. Може би по същия начин, както вие с Хейс изчезнахте онази вечер през съседния апартамент.

Той обясни, че след откриването на тялото на Джеф заедно с Найт и Грейндж са оставили полицая да охранява местопрестъплението.

— Страхувахме се за вашата сигурност и отидохме да ви търсим в мотела. Когато видях, че колата ми я няма, решихме, че има само едно място, на което може да отидете.

— Телефонът ми трябва да е издъхнал преди да чуете тази част от съобщението. Казах ви, че съм на път за насам, за да предупредя Хейс. — Тя гледаше към Хейс през отворената врата. Беше с гръб към нея. Говореше с Бъди Грейндж и Сам Найт. — Алис знаеше.

— Дошла е тук бързо. Трябва да се е натъкнала на смачканата кола и да е осъзнала, че сте продължили пеша. Продължила е да шофира, докато ви е забелязала на пътя, когато…

— Ме е издебнала изотзад, както преди.

— Преди?

Тя разказа за признанието на Алис.

— Значи все пак не е бил Джеф — каза Джак.

— Не пряко. Двамата ме измамиха, а Алис ми каза, че той изобщо не е бил опечален, когато е мислил, че съм мъртва. Вярвам го.

— Не ми е приятно да го кажа, но и аз вярвам.

Хейс влезе при тях.

— Шофьорът на линейката обръща в двора, така че скоро ще тръгваме.

Конъл каза на Емъри:

— Ще предам на Найт и Грейндж какво е признала Алис. — Той излезе навън.

Хейс седна пред нея и взе студените й ръце между своите.

— Найт ми каза за Джеф. Добре ли си?

— Ще отнеме известно време да се съвзема.

— Имаш време.

Тя кимна отсъстващо. След малко попита:

— Какво се случи в къщата на Флойд?

— Норман и Уил ме чакаха отпред. Не бяха съобразили да покрият гърба си. Подли са, но не са особено съобразителни.

— Лиза и Полин?

— В безопасност са. Пристигнах преди братята да са изпълнили отвратителната си закана, която вероятно е била празна. Искаха мен, не Лиза.

— В ареста ли са?

— До този момент сигурно. Планината е пълна с ченгета. Оставих Норман и Уил така, че да ги намерят лесно, завързани за дървото, където обикновено връзваха кучето.

— Поетична справедливост.

— И аз така мисля.

Тя докосна прясната синина върху лицето му и той се усмихна слабо.

— Отначало идеята не им се хареса особено.

Искаше да се усмихне, но имаше нужда да се наплаче, затова се наведе напред и облегна глава на рамото му. Той обви ръце около нея и я притисна към себе си. Устните му се движеха срещу косата й, но тя не долови прошепнатите думи.

Останаха така, докато двама парамедици не внесоха една носилка.

Хейс наклони главата й и я целуна по устните. След това се отдръпна и я предаде на грижите на парамедиците, които й поставиха предпазна яка и настояха да я пристегнат с ремък към една дъска заради травмата на главата. Когато я изкараха на двора, тя видя сержант Грейндж. Извика го по име и той се обърна. Изглеждаше блед, проницателните му очи не блестяха, както обикновено.

Тя произнесе с устни безгласно „благодаря ви“. Той кимна кратко, после наведе очи към земята.

Търсейки Хейс тя се опита да погледне настрани, но заради ограничението на главата си не можа. Когато не го забеляза, понечи да се надигне, но също без полза. Претърси с очи двора, докъдето периферното зрение й позволяваше.

Накрая откри Джак Конъл. Гледаше я и тя в миг разбра причината за мрачното му изражение.

Престана да се опитва да вдигне глава. Нямаше да види този, когото очакваше. Сълзите, които се стичаха от ъгълчетата на очите й също бяха напразни. Това, че той бе изчезнал, не би трябвало да идва като изненада. Беше й казал, че ще го направи, а той винаги правеше, каквото каже.