Сандра Браун
Специална съботна нощ (2)

Първа глава

— Така ли боли повече? — Д-р Емъри Шарбоно посочи към една рисунка на детско лице, разкривено от болка, от очите на което капеха едри сълзи. — Или така? — Тя посочи към друга от серията карикатури, където едно намръщено лице изобразяваше сдържана болка.

Тригодишното момиченце посочи към по-неприятната от двете.

— Съжалявам, миличка. — Емъри пъхна отоскопа в дясното й ухо. Детето се разплака. Възможно най-внимателно и като я успокояваше, Емъри прегледа ушите й. — И двете са силно възпалени — каза тя на съсипаната майка.

— Не е спряла да плаче, откак се събуди тази сутрин. Този сезон за втори път я болят ушите. Не можах да дойда при вас последния път, така че я заведох в спешното. Докторът й предписа лекарства, тя се оправи, а сега пак.

— Хроничните инфекции могат да причинят загуба на слуха. Те трябва да се избягват, а не само да се лекуват, когато се появят. Може да я заведете на детски специалист по уши, нос, гърло.

— Опитах, но никой не приема нови пациенти.

— Мога да ви свържа с някой от най-добрите. — Това не беше неуместна хвалба. Емъри беше убедена, че всеки от неколцината й колеги щеше да вземе пациент, когото е препоръчала. — Нека минат шест седмици, докато инфекцията премине напълно и ще ви уговоря час. Сега ще й предпиша антибиотик заедно с антихистамин, за да се справим с течността зад тъпанчетата. Веднага щом лекарствата подействат, би трябвало болката да отшуми, но ако се наложи, можете да й давате аналгетик за деца. Не я насилвайте да яде, но нека поема достатъчно течности. Ако не се подобри за няколко дена, или се появи температура, звъннете на този номер. Аз ще пътувам през уикенда, но ще има колега, който да ме замества. Съмнявам се, че ще имате нужда от спешна помощ, но ако се случи, ще сте в добри ръце, докато се върна.

— Благодаря д-р Шарбоно.

Тя се усмихна съчувствено на майката.

— Едно болно дете не е шега работа. Опитайте се и вие да си починете.

— Надявам се, че отивате на някое интересно място през уикенда.

— Отивам да бягам двайсет мили.

— Звучи като истинско изтезание.

Тя се усмихна.

— Това е целта.

Вече извън кабинета за прегледи, Емъри написа рецептата и нанесе бележките в здравния картон на пациента. Когато го подаде на секретарката, която регистрираше пациентите, младата жена каза:

— Това беше последният ви случай за този ден.

— Да, и сега си тръгвам.

— Информирахте ли болницата?

Тя кимна.

— И рецепцията. Освободена съм официално за уикенда. Има ли пациенти при д-р Бътлър и д-р Джеймс?

— Да, в чакалнята чакат и за двамата.

— Надявах се да ги видя преди да тръгна, но няма да ги безпокоя.

— Д-р Бътлър остави бележка за вас.

Жената й подаде лист от бележник с отпечатани инициали. „Късмет^[1]! Нали това се пожелава на маратонец?“ Емъри се усмихна, когато сгъна бележката и я пъхна в джоба на лекарската си престилка.

Рецепционистката каза:

— Д-р Джеймс ме помоли да ви предупредя да внимавате за мечки.

Емъри се засмя.

— Пациентите им знаят ли, че са клоуни? Предай им много поздрави от мен.

— Ще го направя. А на вас успех в тичането.

— Благодаря. Ще се видим в понеделник.

— О, без малко да забравя. Съпругът ви се обади и каза, че си тръгва от работа и ще е вкъщи, за да ви изпрати.

* * *

— Емъри?

— Влез! — Когато Джеф влезе в спалнята, тя затваряше ципа на брезентовия си чувал, и с умишлено предизвикателно движение го свали от леглото и прехвърли ремъка през рамото си.

— Получи ли съобщението ми? Не исках да заминеш, преди да съм дошъл да ти кажа довиждане.

— Искам да изпреваря петъчния следобеден трафик.

— Добра идея. — Той я погледна за момент, после каза: — Още си бясна.

— А ти?

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм.

Караницата от снощи беше още прясна. Гневните и обидни думи сякаш продължаваха да отекват в стените на спалнята и сега, часове след като си бяха легнали с гръб един към друг, всеки затаил къкрила месеци наред враждебност, която най-накрая бе избухнала.

— Да кажа ли поне главното, заради което исках да те видя преди да тръгнеш?

— Зависи.

— От?

— От това дали ще се опиташ да ме разубедиш да отида, или не. — Той въздъхна и отклони очи, и тя каза: — Така си и мислех.

— Емъри…

— Трябваше да останеш и да си довършиш деня в офиса. Защото аз отивам, Джеф. Всъщност, дори ако не бях планирала това далечно бягство за утре, щях да искам малко време за себе си. Една нощ, прекарана далеч един от друг, ще ни даде възможност да се успокоим. Ако бягането ме изтощи, мога да остана там и утре вечер.

— Една или две нощи няма да променят мнението ми. Този твой натиск…

— Точно от това тръгна всичко снощи. Нямам намерение да предъвквам скандала отново.

Тренировъчният й график за предстоящия маратон беше искрата, която разпали спора, но тя се страхуваше, че в основата му лежи нещо много по-същностно. Не маратонът беше техният проблем, а бракът им.

Ето защо тя отчаяно искаше да се махне и да помисли.

— Написах ти името на мотела, в който ще пренощувам тази вечер. — Когато минаха покрай кухненския плот, тя кимна към оставеното върху него листче.

— Звънни ми, когато пристигнеш. Искам да знам, че си добре.

— Хубаво. — Тя сложи слънчевите си очила и отвори задната врата. — Чао.

— Емъри?

Тя спря на прага и се обърна. Той се наведе и устните му минаха по нейните.

— Пази се.

* * *

— Джеф? Здрасти. Направих го.

Двата часа пътуване от Атланта бяха изморили Емъри, но най-голямото изтощение се дължеше на стреса, а не на самото шофиране. Трафикът на север по междущатско шосе 85 беше изтънял значително след като излезе от града, когато пое по пряката магистрала, която завиваше на северозапад. Беше пристигнала на дестинацията си преди мръкване, което бе направило движението през непознатия град много по-лесно. Тя вече се бе пъхнала в леглото в мотела, но напрежението в пространството между плешките й още се обаждаше.

Понеже не искаше да го изостря, тя беше решила да не звъни на Джеф. Снощният скандал беше престрелка. Тя предчувстваше много по-голяма битка в бъдеще. И на всяка стъпка от пътя искаше да се бие честно, а не заядливо.

Но вместо това, поставяйки се на негово място, си помисли, че ако той беше тръгнал на път и не се обадеше, както е обещал, тя щеше да се тревожи дали е добре.

— Легна ли си? — попита той.

— Сега ще изключа лампата. Искам да стана рано сутринта.

— Как е мотелът?

— Скромен, но чист.

— Започвам да се притеснявам, когато чистотата се споменава като някакво качество. — Той млъкна, сякаш я чакаше да се засмее. Когато тя не го направи, той я попита как е било пътуването.

— Добре.

— А времето?

Бяха стигнали до там, че да обсъждат времето?

— Студено. Но го имах предвид. Като започна, ще се разгрея достатъчно бързо.

— Продължавам да мисля, че е лудост.

— Картографирала съм си маршрута, Джеф. Всичко ще е наред. Нещо повече, нямам търпение да започна.

* * *

Беше много по-студено, отколкото беше очаквала.

Осъзна го в момента, в който излезе от колата. Разбира се, хълмът беше много по-висок от град Дрейкланд, където бе пренощувала. Слънцето беше изгряло, но беше закрито от облаци, които забулваха планинските върхове.

Двайсет мили бягане нагоре си беше предизвикателство.

Когато направи тренировката си за разгряване и разтягане, тя прецени условията. Въпреки студа, денят беше идеален за бягане. Имаше слаб вятър. В околната гора само най-горните клони на дърветата се поклащаха на бриза.

От дъха й се образува облаче пара, което замъгли очилата й, и тя дръпна ципа на якето нагоре върху устата и носа си, докато се консултираше с картата за последен път.

На паркинга се събираха туристи, които бяха дошли за близката височина. Той също така служеше за централен пункт за многобройните туристически маршрути, които се простираха от него като спиците на колело, преди да се разклонят в криволичещи пътеки, които пресичаха гръдта на планината. Имената на отделните маршрути бяха изписани върху табелки с формата на стрели.

Тя намери маршрута, който си беше избрала след внимателно преглеждане на картата на националния парк и проучването му чрез Интернет. Тя обичаше предизвикателствата, но не беше безразсъдна. Ако не беше сигурна, че може да го направи и да се върне, не би опитвала. Вместо да бъде обезкуражена от негостоприемния терен, тя нямаше търпение да поеме по него.

Заключи брезентовия си чувал в багажника на колата и пристегна раницата си. След това нагласи лентата си за коса, включи хронометъра на китката си и потегли.