Сандра Браун
Специална съботна нощ (30)

Двадесет и девета глава

Емъри си помисли, че може да повърне. Тя наведе глава и затисна с ръка устата си.

Извършили сте престъпление с насилие?

Голямо.

— Казва се Флойд.

Тя вдигна рязко глава.

— Какво?

— Всъщност са двама — каза Грейндж. — Братя. Норман и Уил Флойд.

Костваше й усилие да не покаже облекчението си.

— Уил, по-младият, е особено свадлив — каза Найт. — Напуснал е училище в десети клас и на никого в училищната система не му е било мъчно, че си отива. Винаги е създавал неприятности. Вечният кавгаджия. Има няколко влизания с взлом. Вандализъм. Кражби от магазини. Миналото лято е тормозил една млада жена по време на баскетболен мач, държал се е грубо с нея на паркинга, но тя се уплашила да подаде оплакване, така че е бил освободен. Ето снимката му. Изглежда ли ви познат?

Той измъкна един лист със снимката на Уил Флойд. На нея изглеждаше като войнствения, покварен тип, какъвто си беше.

— А това е по-големият му брат, Норман, който има същото досие.

Найт й го подаде.

— Добре ги огледайте. Но преди да кажете нещо, трябва да знаете, че вече изпратихме при тях полицай да ги разпита.

Краткото й въодушевление бе заменено от ужас. Той премина през нея като парализираща отрова.

— Какво чухме от полицая? Той бил информиран от тяхната майка, че синовете й в момента споделят една стая в градската болница. Колегата отишъл там да ги види. Уил наистина е зле. Има… манди… мандубур.

— Счупване на мандибулата — каза тя тихо.

Детективът кимна.

— Точно така. Челюстта му е овързана с тел и пръчки, които стърчат от лицето му. Колегата каза, че апаратът изглеждал като изваден от килия за мъчения. Лицето на Норман приличало на „парче развалено свинско, прекарано през машинка за мелене на месо“. Това беше цитат. Освен това имал четири счупени ребра, разместено рамо, а бъбреците му били в такова състояние, че урината му имала червен цвят.

Грейндж подхвана нишката:

— Но когато не виел от болка, Норман можел да говори, и преди брат му да му напише на един лист да си затваря шибаната уста, той заявил, че техният съсед е предизвикал травмите им.

— Той твърди, че те никога не са имали някакви неприятности с него до по-предишната нощ, когато той и една лекарка, някоя си д-р Смит, се намесили без някой да ги е викал, в това, което би трябвало да е семейна работа, за да лекуват болната им сестра Лиза.

След известно време, когато тя продължи да не казва нищо, Найт се обади:

— Емъри? Този мъж, който живее надолу по пътя малко по-нататък от Флойд… обзалагаме се, че той е мъжът на видеото. Прав ли съм?

Двамата впериха погледи в нея, но тя се обърна към Найт:

— Лиза там ли е била?

— В къщата? Не — отвърна Найт. — Госпожа Полин Флойд казала на нашия колега, че някой дошъл рано тази сутрин преди съмване, и я взел.

— Взел я е?

— Да, но тя не казала кой.

— Не забравяй кучето — обади се Грейндж.

— О, да — кимна Найт. — Той взел също така домашния им любимец.

При нежния спомен, който кучето събуди, тя се усмихна.

Грейндж каза:

— Смешно ли е?

— Не. — Изпълнена с досада, тя отметна един кичур коса. — Уверявам ви, че ситуацията в къщата на Флойд не е никак забавна.

Грейндж се хвана за това.

— Значи сте били там? Вие сте били д-р Смит?

Отклонявайки отговора, тя попита:

— Полин добре ли е била?

Грейндж хвана погледа й, сякаш обмисляше до каква степен може да й каже.

— Зависи от гледната точка. Добре била. Но е разочаровала полицая като му е казала, че не познава човека, който е пребил синовете й, въпреки че според тях е била свидетел на скандала. Колегата я описва като нежелаеща да сътрудничи, защото тя просто отказва да отговаря на въпросите му за безименния мъж, който е отвел дъщеря й, казвайки само, че той бил „разбран човек“.

Той бе спечелил лоялността на Полин, отнасяйки се към нея с уважение, и вероятно бе един от малцината в целия й живот, който го бе правил.

Найт казваше:

— Тези момчета казали на нашия колега, че роднините им в града били склонени от Полин да вземат Лиза обратно. Каквото и да означава това. Взехме името на сестрата на госпожа Флойд и й се обадихме. Тя потвърди, че момичето и кучето били оставени у тях сутринта от мъж, който карал пикап. Той не останал. Свалил пътничката на тротоара и потеглил. Точно както е направил вчера с вас.

Тя не коментира последните му думи. Мислеше как ли е Лиза.

— Някой говорил ли е с Лиза?

— Още не. Ще го направим.

— Изпратете жена полицай да я разпита. Предупредете я да се държи внимателно с нея.

След кратка пауза Грейндж попита:

— Да не би да е била изнасилена?

— Тя е на петнайсет — каза Емъри.

— Прекратихте ли бременността й?

— Това е поверителна информация.

— Мистериозният мъж ли е човекът, от когото момичето е забременяло?

— Не.

— Откъде знаете?

— Отново: поверителна информация.

— Момчетата Флойд не споделят мнението на майка си за този мъж. Преди брат му да го накара да млъкне, Норман го описва като жесток.

Тя изсумтя възмутено.

— Норман с досието — разбира се, той ще знае най-добре.

След малко Найт опита отново:

— Емъри, вие свидетел ли бяхте на побоя над тези момчета?

— Искам адвокат.

Найт се наведе напред към нея.

— Страх ли ви е?

— От арест?

— От него — произнесе той раздразнено.

— Не.

Найт ядосано изплющя с гуменото ластиче.

— Това, което ме озадачава, е, че отказвате напълно да говорите за този мъж. Полицаят ни каза, че щом Норман е споменал за него, Уил направо е полудял в болничното си легло. Започнал е да мучи и да клати глава, единственото, което е можел да прави с тези пръчки, стърчащи от челюстната му кост. След това е направил знак за лист и химикал, и е написал на Норман да не казва нищо повече; Норман се е вслушал в предупреждението. И оттогава мълчи. Изглежда са уплашени, а тези двамата не са от боязливите, не се плашат лесно и не отстъпват.

Тя само го погледна.

Той издиша тежко.

— Ще повторя един от въпросите, който ви зададох вчера, Емъри. Докато този мъж ви държа под плен, заплаши ли ви, нарани ли ви?

— Не ме е държал в плен.

— И никога не ви е спирал?

Пусни ръцете ми.

Не, док.

Моля те.

Не.

Но аз също искам да те докосвам. Пусни ме.

Не. Това е единственият начин, по който мога да контролирам…

Какво?

Себе си. Ако ме докоснеш, ще свърша вътре в теб.

Тя произнесе дрезгаво:

— Не ме е спирал.

Найт погледна към Грейндж и Грейндж сви рамене. Найт върна вниманието си отново към нея, изглеждаше силно раздразнен.

— Хубаво. Научихме от Флойд къде живее. — Той дръпна стола си назад и стана. — Помислихме си, че трябва да ви заведем там.

— Какво? — възкликна тя разтревожено.

— Да. Обзалагам се, че когато се озовете там, нещата, които не можете да си спомните, ще започнат да се връщат в съзнанието ви.

* * *

Той не можеше да повярва.

Не можеше да повярва, по дяволите.

Нищо чудно, че не са намирали тялото на Емъри. Тя не е била мъртва.

Допрял клетъчния телефон до ухото си, Джеф крачеше в лобито на полицейското управление. Този миризлив, мрачен, противен коридор, в който бе прекарал безброй часове, вече бе станал метафора за живота му. Всичко в него беше кофти.

Емъри беше жива.

— Господин Съри, още ли сте там?

— Да — извика той в клетъчния си телефон. — Казахте ли му кой го търси?

— Казах му. — Рецепционистката на юридическата кантора се извини отново за забавянето. — В момента е с друг клиент. Ако искате, затворете, а аз ще му кажа да ви звънне, когато…

— Ще почакам. Пъхнете му бележка под носа. Кажете му, че е спешно.

— За д-р Шарбоно ли се отнася?

— Да.

— Чухме, че се е върнала жива и здрава вчера.

Да, преди двайсет и четири часа. Когато Джеф чу гласа й в слушалката на телефона си, през съзнанието му премина ирационалната мисъл, че се обажда от отвъд. Но не, тя не се бе свързала от страната на мъртвите. Тъкмо когато Найт и Грейндж бяха връхлетели в мотелската му стая, готови да го арестуват за убийството й, тя изникна от жива по-жива.

Нещо повече, беше си прекарала интересно!

Когато беше сложил ръцете си на нейните рамене в привиден жест на загриженост, му се беше искало да ги стисне около шията й. Кой би могъл да го обвини? Колко трябва да преживее един мъж, преди да му падне пердето?

Едва сдържайки гнева си, той изсъска в телефона:

— Свържете го с мен.

Оставиха го отново да чака. Сякаш унижението да трябва да ангажира адвокат за защитата на Емъри не беше достатъчно, а трябваше да чака благоволение.

Когато тялото й не беше открито след първите дванайсет часа от търсенето, той бе започнал да репетира как да се прави на опечален вдовец. Беше говорил с надути фрази. Беше тропал и викал, създавайки си неприятности, притискайки ги да я намерят, докато всъщност колкото по-дълго я нямаше, толкова по-добре.

Тъкмо когато бе започнал да свиква с увереността, че е мъртва, тя се появи жива и здрава.

Рецепционистката прозвуча отново в телефона му.

— Ей сега ще говори с вас, господин Съри.

Адвокатът започна без предисловия:

— Какво е толкова спешно, Джеф?

Той не можеше да се накара да опише бягството на Емъри в подробности.

— Емъри не излезе от мъчителното си преживяване невредима. Нуждае се от добър защитен адвокат и то веднага, парите не са проблем.

След като се споразумяха за хонорара, той получи обещанието на адвоката, че ще се заеме веднага с това. Тъкмо обмисляше да звънне, когато Грейндж го изненада, влизайки в коридора през входната врата, а не от полицейската стая. Зад него Джеф видя паркирания отвън джип.

Грейндж каза:

— Отиваме там.

— Къде там?

— Идвате ли, или не?