Сандра Браун
Специална съботна нощ (15)

Четиринадесета глава

Емъри стисна колана над пасажерския прозорец, когато пикапа направи завой. Те продължиха по същия тъмен и заледен път, както преди, този път спускайки се, което правеше шофирането още по-трудно. Но освен за опасното шосе, тя се боеше от преследване.

Бяха влезли и излезли от лекарския кабинет в рамките на пет минути. Мъжът, който беше организирал обира, беше държал фенерче и бе наблюдавал не само какво прави тя, но също така гледаше през прозореца, за да е сигурен, че някой не е забелязал нахлуването им.

Тя бе взела инструменти, материали и лекарства, за които смяташе, че може да й потрябват, и ги беше сложила в найлонов чувал за боклук, който да вземе със себе си. Никой не ги срещна, когато напуснаха. Излязоха от града по същия начин, по който бяха влезли: незабелязани.

Или поне тя се надяваше да е така. На третия път, в който се обърна да погледне пътя зад тях през прозореца на колата, той каза:

— Отпуснете се, док. Не ни преследват полицаи.

— Тъй като съм новачка в кражбите, съм леко нервна. Откъде знаете, че не е имало алармена система в лекарския кабинет?

— Не знам.

Скована от невяра, тя каза:

— Какво щеше да се случи, ако се беше чула аларма? Щяха да ни заловят.

— Не, нямаше.

— Мислите, че бихме могли да се изплъзнем от този заспал малък град с този голям и подозрителен пикап?

— Да.

— Невъзможно.

— Не, не е. Направих го.

Тя не знаеше дали трябва да е шокирана от признанието му, или успокоена, че е успял да избегне залавянето им.

— Още не мога да повярвам, че вие… че аз… наруших закона.

— Не се обвинявайте. Направили сте много, за да компенсирате незначителното ни провинение.

Тя го изгледа остро и той отговори на мълчаливия й въпрос:

— В интернет пише много за вашата филантропия.

— Затова ли ме нарекохте добротворка?

— Невинаги е нужно да ходите до Хаити или да организирате кампания за набиране на средства, за да помогнете на някого в нужда. Имате момиче, което се нуждае от помощта ви.

— Ако нещата са такива, каквито ми ги описвате, тя трябва да бъде закарана в спешно отделение.

— Предложих да я закарам. Но тя отказа.

— Защо?

Той се съсредоточи върху вземането на стръмнината, намалявайки скоростта, но Емъри си помисли, че използва това като извинение, за да не й отговори.

— Защо е отказала? — повтори тя.

— Страхува се.

— От какво? От лекарите? От болниците?

— Когато пристигнем, ще я попитате лично.

— Когато пристигнем, ще се обадя на 911.

— Късмет!

— Ще ми попречите ли?

— Те ще го направят.

— Братята?

Той промърмори нещо, което й прозвуча като „шибаните селяни“.

— Щом мнението ви за семейство Флойд е такова, тогава защо се замесвате с тях?

— Бихте предпочели момичето да страда ли?

— Разбира се, че не. — Знаейки, че стъпва по тънък лед, тя каза: — Но си мисля, че ситуацията с нея ви дава основателна причина да се забъркате с тях. Това е възможност, която не сте очаквали, но се хванахте за нея. Кажете ми, ако съм на прав път.

Облечените му в ръкавици пръсти се огънаха срещу волана, преди отново да го стиснат, но той не каза нищо.

— Преди това сте се карали с тях.

— Не. Не съм.

— Не ви вярвам. Казахте…

— Вижте, док, можете да спекулирате колкото си искате, и пак ще сгрешите. Единственото, което е необходимо да знаете, е, че дадох думата си на Лиза, че ще й доведа помощ. Аз държа на думата си.

— На мен ми дадохте дума, че ще ме върнете, но още съм тук.

— Ще ви върна невредима. Само че не тази вечер.

— Не, тази вечер бяхте прекалено зает да ограбвате лекарски кабинет и да ме правите съучастничка.

— Принудих ви с оръжие.

— Не точно.

— Но почти. Ако случайно се наложи, можете да стоварите цялата вина върху мен.

— Как? Дори не знам името ви.

Той я погледна.

— Започвате да схващате.

Той говореше по-скоро насмешливо, но в твърдението му имаше истина. Когато се прибереше вкъщи, как щеше да обясни всичко това? Всичко, което се беше случило, след като дойде в съзнание в селската му хижа, изглеждаше отвъд възможната реалност.

Просто подобен род приключения не се случваха на хора като нея. Сред познатите си не знаеше нито един да е преживял такова немислимо отклонение от техния свят и подредения им живот. Може би странното беше новото нормално? Явно беше така, защото реалността беше станала сюрреалистична.

Всъщност, това реално ли беше? Наистина ли беше ограбила лекарски кабинет? Беше ли съучастникът й в престъплението човек, признал, че се крие от съдебните органи? Беше ли яла на масата му, беше ли използвала сапуна в банята му, беше ли обличала дрехите му и почти правила любов с него?

Или скоро щеше да се събуди и да се намери в леглото до Джеф в тяхната красиво декорирана, климатизирана спалня, където температурата оставаше постоянна целогодишно, където дните и нощите си приличаха с тези преди тях, където не се случваше нищо, което да напомня катаклизъм? И да разтърси Джеф, за да го събуди, да се засмее и да каже: „Няма да повярваш какъв шантав сън сънувах“.

Но беше трудно да си представи такъв сценарий. Не можеше да го види ясно на фокус. Подробностите му — текстурата на любимите си чаршафи, цветът на стените в спалнята, звукът от тихото похъркване на Джеф — бяха плашещо неясни, докато профилът на мъжа до нея бе шокиращо познат.

Не би могла да го извика по име, но можеше да опише белега във формата на кръст над лявата му вежда. Прошарената линия на косата му, бръчките около устата, непрекъснато променящите се кристалчета в очите му — това бяха само няколко от чертите, които вече добре познаваше.

Гласът му, който първоначално й се струваше без модулация, можеше да бъде много изразителен, ако човек знаеше нюансите, в които да се вслушва. Той можеше да шепне, когато човек би помислил, че човек с неговите размери е неспособен да говори толкова тихо. Той никога не пропускаше да сгъне кърпата за миене на съдове, след като я бе използвал. Когато сядаше във фотьойла си да чете, той замислено галеше ъгълчето на устните си с палец, а след като сложеше цепеница в огъня, винаги обърсваше ръце в панталона си.

Тази вечер я беше направил престъпничка. Преди една седмица щеше да се изуми от перспективата за такова нещо. Но сега, като се замисли, осъзна, че не е толкова скандализирана, колкото би трябвало да бъде.

Когато направиха един завой, пред тях се показа познатата ограда, портата и хижата му, мисълта, която премина през съзнанието й, беше: „Вкъщи сме си“.

Примиряваше се и свикваше със скандалното си положение. Това трябваше да я плаши повече от всичко.

Той намали.

— Да спрем ли? Има ли нещо вътре, което ви е нужно?

— Не мисля.

Дни наред беше искала да избяга от хижата му. Сега я бодна тревога, докато минаваха покрай относителната сигурност, която тя символизираше.

— Независимо от възраженията ми, искам да знаете, че мисля, че е благородно от ваша страна да помогнете на тази млада жена — каза тя. — Дори се възхищавам на крайностите, до които стигнахте, за да й помогнете.

Той не отговори, усещаше, че в думите й имаше нещо много повече.

— Но това не е моя специалност и съм зле екипирана. А ако състоянието й е сериозно, както намеквате, въпреки плашещите й братя, въпреки вас самия, ще трябва да направя необходимото, за да я закарам в болница.

— Тя няма да дойде, док. Казах ви. Била е в Дрейкланд тази сутрин. Можела е да отиде във всяка клиника. Не го е направила. Обадила се е на братята си да я вземат и да я откарат вкъщи. Прибирали са се, когато се блъснаха в дървото.

— Братята очакват ли ни?

— Получих неохотното им съгласие да заведа доктор. Взех разрешение от майка им.

— И майка ли има?

— Представи се като Полин. Не се настройвайте срещу нея заради синовете. Тя е чувствителна, потисната жена. Силно притеснена за Лиза.

Тя забеляза проблясване на светлина между дърветата напред.

— Пристигнахме ли?

— Да.

— Значи са близки съседи?

— Вече признах, че съм излъгал за това. А сега внимавайте. Това е важно. Не мога да оставам с гръб към тези момчета. Така че ако кажа „хайде“, тръгвате веднага, разбрахте ли? Без въпроси, без възражения, без колебание. Правите само каквото ви кажа, когато ви кажа.

— Наистина ли са толкова опасни?

Той стисна челюсти и свирепото му изражение предизвика по гърба й студени тръпки.

— Те са глупави и зли, което ги прави опасни. — Той се потупа по кръста. — Нося пистолет.

— И се предполага, че това ще ме накара да се чувствам по-добре?

— Това, което трябва да ви накара да се чувствате по-добре, е, че няма да се поколебая да го използвам.

Произнесе го просто и ясно и тя му повярва.

— Нищо няма да ви се случи — каза той, сякаш усетил опасенията й. — А, и още нещо. Те не знаят, че сте… ми гостенка. По-добре да не разбират, че сте при мен.

— По-добре за кого?

Той натисна спирачки. Пикапът се плъзна още няколко метра, преди да спре в средата на пътя. Отпускайки ръка върху облегалката на седалката й, той се обърна към нея.

— По-добре за вас. — Думите му прозвучаха гневно. — Не ги използвайте, за да се махнете от мен.

Тя отвърна с тих глас:

— Пошегувах се.

— Това не е за шега. Не ги молете за помощ.

— Няма.

— Закълнете се, док.

— Няма. Заклевам се.

Той продължи да я гледа строго, след това свали крака си от спирачката и потеглиха отново. Пет-шест километра по-нататък завиха по един път, изровен и осеян с всякакви боклуци. Дори омекотяващият ефект от снега не бе скрил грозните следи от запуснатост и занемареност. В къщата светеше, но нищо в тази собственост не изглеждаше подканящо.

Особено кучето, което се стрелна от входната врата и залая яростно. Изглеждаше като пазител на ада, когато се изправи на задните си крака срещу пасажерската врата на пикапа, ноктите му стържеха в метала. Само прозорецът отделяше Емъри от оголените му зъби. Притаила дъх от страх, тя се сви в седалката.

— О, забравих — каза той. — Има и зло куче.

* * *

Тя не извика, нито дори изскимтя, но изглеждаше вцепенена. Игнорирайки обезумялото куче, той включи пикапа на скорост и обърна, така че колата да е обърната към пътя.

Като движеше само главата си, тя се изви към него. Погледът й беше въпросителен.

— Предохранителна мярка — каза той. — В случай че трябва да се изнесем бързо.

Пронизително изсвирване накара лая рязко да спре. По-големият брат беше излязъл на верандата. Жълтата светлина от крушката просветваше изпод листата, които хвърляха плътна сянка върху лицето му, подчертавайки заплашителното му изражение.

— Това е Норман.

В отговор на второ остро подсвиркване кучето се отдръпна, но само на няколко крачки, и застана точно зад вратата на Емъри, неподвижно и напрегнато, като мърдаше уши, сякаш очакваше команда да разкъса гърлата им.

Той се наведе през Емъри и притисна ръка към бедрото й, за да я успокои, когато извика през пасажерския прозорец:

— Махни проклетото си куче.

Норман закри очите си срещу блясъка на крушката. Виждайки Емъри, каза:

— Коя, по дяволите, е тази? Трябваше да доведете доктор.

— Това е д-р Смит.

Норман изтрака надолу по стъпалата и се приближи бавно до пикапа. През прозореца, омазан с лигите на кучето, той изгледа Емъри.

— Тя ли е доктор?

— Да.

Хилейки се, Норман провлече:

— Жалко, че не съм болен.

За нейна чест, Емъри не трепна, нито показа някакъв друг признак на страх. Но презрението в гласа й можеше да разбие лед.

— Разбрах, че сте проявили небрежност и не сте се погрижили да получите медицинско лечение за сестра си. Така че дойдох да я прегледам. Но ще си тръгна веднага, ако не обуздаете това животно.

Развеселен от раздразнителността й, Норман й се ухили глупаво и каза:

— Да, госпожо докторе. — След което се обърна и хвана кучето за нашийника. — Лягай тук — изкомандва той и го ритна, и кучето се простря в мръсния сняг. Миг след това скочи, но остана да клечи на мястото си, дишайки задъхано.

Емъри се обърна и заговори тихо, така че Норман да не може да я чуе:

— Сигурен ли сте, че оръжието ви е заредено?

— Винаги. — Той побърза да добави: — Пазя ви гърба, док. Можете да разчитате на това. По-скоро ще ги убия, отколкото да им позволя да ви докоснат.

Лицата им бяха много близо и той можеше да види объркването, с което очите й претърсваха неговите. Изражението й стана решително. Отдалечи се от него, отвори пасажерската врата на пикапа и излезе.

— Къде е Лиза?

Норман се поклони от кръста и направи знак към къщата.

— В задната спалня.

Кучето изръмжа, когато минаха покрай него. Те се изкачиха по стъпалата към верандата и влязоха вътре, попадайки директно в дневната. Той я беше видял този следобед, когато ги докара у дома. Нощният час не беше подобрил вида й.

Беше мръсна от мухлясалия таван до килима на петна. Цели части от тапетите бяха обелени, разкривайки мазилката. Около крушката на изкривената стояща лампа бяха увити вестници, играещи ролята на абажур.

Уил се беше пльоснал на дивана и гледаше състезание по борба по телевизията. Пушката беше подпряна на възглавницата до него с дулото нагоре. При вида на Емъри той вдигна вежди.

— Вие майтап ли си правите с мен? Какво става, по дяволите?

— Съседът доведе докторката — отвърна брат му.

Макар да се подразни на думата „съсед“, той я пропусна покрай ушите си, защото не искаше да казва на Флойд името си. Двамата братя гледаха Емъри като гладни чакали. Игнорирайки ги, той хвана Емъри за ръка и я поведе към спалнята, където бе оставил Лиза по-рано. Майка й стоеше на отворената врата, усуквайки ръба на омазнената си престилка.

Полин Флойд беше кльощава до степен, че костите на раменете й стърчаха като дръжки на чекмеджета под избелялата й рокля. Косата й беше толкова рядка, че скалпът й се провиждаше през накъдрените сиви кичури. Лицето й говореше, че е преживяла трудни моменти и че това е един от тях.

— Полин — каза той, — това е д-р Смит. Д-р Смит, госпожа Флойд.

Емъри промърмори някаква любезност при представянето.

Полин се обърна към нея разтревожено:

— Можете ли да помогнете на момичето ми? Преживява нещо ужасно. Казва, че коремът я боли и кърви.

Емъри погледна към леглото в стаята, където малката купчинка под мръсните чаршафи лежеше напълно неподвижна.

— Надявам се да й помогна. Къде мога да измия ръцете си?

Възрастната жена наклони глава въпросително.

— В банята, предполагам. — Тя посочи с палец.

Емъри се извини и се насочи нататък.

Жената я проследи с очи, докато изчезна през вратата, след това се обърна към съседа си:

— На какво разстояние живеете от нас?

— Не много далеч.

— Самичък ли?

— Да, госпожо.

Тя погледна към банята.

— А тя истински доктор ли е?

— Тя е отличен лекар.

— Не знам наблизо да има жена докторка. Къде я намерихте?

— В града — каза той, надявайки се, че разпитът няма да продължи нататък.

Емъри излезе от банята, изглеждаше бледа, но изпълнена с решимост. Тя мина покрай него и Полин и влезе в спалнята. Те я последваха до леглото. Лиза лежеше на една страна, притиснала колене към гърдите си.

Емъри извади една кутия с латексови ръкавици от торбата, която носеше, взе един чифт, надяна ги и докосна момичето по рамото.

— Лиза? Аз съм д-р Шар… Смит. — Тя натисна леко, но настойчиво, и момичето се обърна по гръб.

Беше много красива, с деликатни черти и копринена руса коса. В контраст очите й изглеждаха толкова тъмни, че ирисите не се различаваха от зениците. Тя погледна зад Емъри към него и се усмихна срамежливо.

— Вие се върнахте?

— Обещах ви, че ще го направя. И доведох лекарката.

Тя премести погледа си към Емъри.

— Боли.

Емъри я потупа по ръката.

— Надявам се скоро да ви мине, но първо трябва да ви прегледам. Става ли?

Лиза погледна към майка си, след това неохотно кимна.

Емъри се изправи и се обърна.

— Трябва да останем насаме.

Той отвърна:

— Аз ще съм отвън до вратата. — Но когато направи знак на Полин да мине преди него, тя възрази:

— Тя ми е дъщеря. Виждала съм всичко.

— Д-р Смит ще ни извика веднага, след като приключи прегледа. Нали, д-р Смит?

— Разбира се.

Тя мълчаливо му съобщи за сериозността на положението. Без да дава шанс на Полин, той я хвана за ръката и я дръпна към вратата. Когато се обърна назад, Емъри беше наведена над леглото и говореше тихо с пациентката.

Той затвори вратата и се облегна на нея. Полин му каза, че ще е в кухнята и тръгна нататък. Вървеше с плашливостта на мишка, близо до стената, сякаш се боеше да не я видят и да не раздразни някого. След миг изчезна зад една отворена врата.

Уил не помръдна от мястото си на дивана. По телевизията две жени се млатеха здравата и се хвърляха една друга към опънатите въжета, но звукът бе намален. Норман седеше в един стол, който на времето явно е бил в комплект с дивана, но сега беше облепен с тиксо, което не позволяваше на разкъсаната тапицерия да се разпадне напълно.

Двамата братя го гледаха немигащо. Норман каза:

— Седни и се съблечи.

— Благодаря, предпочитам да стоя.

— Как се казваш, все пак?

— Какво значение има?

Норман се наежи:

— Бъркаш се в нашата работа, такова значение.

— Единственото, което правя, е, че доведох лекарка за едно болно момиче.

— Болно, глупости. — Той изправи гръб, взе си кутийка бира от издрасканата и разнебитена маса, и отпи. — Трябвало е да мисли, преди да се остави да й надуят корема.

По-рано, когато за пръв път я бе видял в ударения пикап, бе забелязал, че устните на Лиза са побелели от болка, но когато я попита какво й е, тя не пожела да отговори.

Понеже братята й изглеждаха равнодушни към състоянието й, той се бе съгласил да ги откара до тях. Бе помогнал на Лиза да влезе в къщата и след като обясни набързо на Полин защо е тук, двамата с нея помогнаха на Лиза да влезе в спалнята.

Усещайки неохотата на момичето да обсъжда проблема си с членовете на своето семейство, той изпрати Полин да донесе чаша вода. Едва тогава Лиза му каза под секрет, че е пометнала. Засрамена, тя го помоли да не казва на майка й.

— Но ти не бива да преживяваш това самичка. Казала ли си на някого? — бе попитал той.

— На леля и на чичо — живея с тях в Дрейкланд… или поне живеех. Те ме изгониха от къщата, когато им казах какво се е случило. Трябваше да кажа на братята ми, за да дойдат да ме вземат. Но не искам мама да знае.

Тя бе започнала да плаче и беше толкова объркана, че той й даде дума да не казва на майка й, но настоя да бъде прегледана от лекар. Или да я откара до града, или да се обади на 911.

— Парамедиците няма да те издадат. Те са професионалисти.

Тя не искаше и да чуе за това. Тогава той предложи да доведе лекар при нея. При мисълта, че уплашеното момиче страдаше не само физически, но и емоционално, забележката на брат й, че е позволила „да й надуят корема“ го разяри. Той потисна импулса да издърпа по-младия Флойд от дивана за мазната коса и да го изхвърли през прозореца.

— Колко годишна е? — попита той.

Уил сви рамене и погледна Норман.

— На колко е? На четиринайсет?

— На петнайсет.

Уил се обърна към него:

— На петнайсет.

— Тя и майка ви май са близки.

— Знаете ги жените — изсумтя Норман. — Лепват се една за друга.

— Тогава защо Лиза живее при роднини в Дрейкланд?

— Не е твоя работа — каза Уил.

Норман отвърна по-културно:

— Там има по-добри училища.

— Лиза в гимназията ли е?

— Естествено — каза Норман. — Ти какво си мислиш, че е бавноразвиваща се?

— Питах се дали бащата на бебето, което е загубила, е на нейната възраст.

— Тя работи в едно кафене през уикендите — каза Уил. — Кой знае с кого от всичките там се е чукала. — Той отпи нова глътка от бирата, гледайки го над ръба на кутийката, сякаш се надяваше това да го обиди.

Обиди го, но запази изражението си неутрално и отправи следващия си въпрос към Норман:

— През цялото време ли живеете тук?

— Аха. С изключение на известно време преди няколко години. Аз и Уил чухме за някаква работа във Вирджиния. Бяхме там за малко.

— Как потръгна?

Норман се почеса под мишницата.

— Не чак толкова добре. След като икономиката се срина… Уволниха ни и двамата.

— Лошо.

— Всъщност, не. Мама и без това искаше да се върнем, а и Вирджиния не се оказа това, което трябваше да бъде.

— Какво работихте там?

Очите на Норман се присвиха:

— Теб какво те интересува? Всъщност, за какво са всички тези въпроси за семейството ми?

— Просто се опитвам да проведа приятелски разговор.

— Е, добре, нека е за нещо друго.

Уил каза:

— Това, което трябва да направим, е да сменим темата. — Той щракна с пръсти: — Сетих се. Да поговорим за теб.

Дивият блясък в очите на по-младия Флойд го свари неподготвен, но той запази тона си неутрален.

— Какво за мен?

— Как издържаш сам?

— Обичам да съм сам.

— Обичаш да си сам — повтори Уил, сякаш обмисляше отговора. — Да не си хомо?

Норман се подсмихна, след това се засмя зад юмрука си. Уил му намигна.

Той изчака веселостта им да премине, после каза:

— Не, Уил, редовен съм. Съжалявам. Не ми е приятно, че те разочаровам.

На Уил му отне няколко секунди, за да смели намека. Но след това стана от дивана и тръгна тромаво към него. Норман изпречи обутия си в ботуши крак на пътя на брат си. Уил падна върху него с лице на омазания килим. Изправи се, сипейки ругатни. Норман го задържа със сила.

— Кротко, Уил. Той само те поднася. А и нали ти го попита.

Уил продължи да излива ругатни, докато се опитваше да се освободи от по-силния си и едър брат. Полин надникна да види какво става, но след като обходи с очи сцената, се прибра обратно в кухнята незабелязано.

Докато двамата братя се дърпаха, вратата в дъното се отвори. Емъри ги погледна и произнесе с тих, но настоятелен глас:

— Трябва да говоря с вас.

Без да изпуска от очи Флойд, той влезе в спалнята и затвори вратата, след това я застопори със стол под бравата. Не беше нужно да пита за Лиза. Изражението на Емъри говореше красноречиво.

— Това не е помятане.

Той погледна към леглото, където Лиза лежеше и плачеше тихо. Емъри бе свалила хирургическите ръкавици от ръцете си. Бяха обърнати с вътрешната страна навън, но той видя по пръстите им тъмни петна.

— Тогава какво й е?

— Ражда.