Сандра Браун
Специална съботна нощ (33)

Тридесет и втора глава

Чувайки мъжа да се представя, Емъри усети как сърцето й спира да бие. Тя стана и погледна към антрето, където Джеф посрещаше Сам Найт и новодошлия.

Джак Конъл беше със среден ръст и тегло, наближаващ четирийсетте. Беше облечен в свободни панталони, спортно сако и палто, но вместо вратовръзка имаше вълнен шал около врата. Косата му беше червеникавокестенява. Под кафявите му очи се виждаха тъмни сенки. Изглеждаше уморен от пътя.

Сам Найт каза:

— Той настояваше да говори с вас веднага. — Детективът се радваше на тази среща не повече от нея. — Детето на Грейндж е болно, така че му казах, че може да не идва.

— Д-р Шарбоно. — Агентът от ФБР пристъпи към нея, свали кожената си ръкавица и протегна ръка. — Джак Конъл.

— Как сте? — Те се ръкуваха. — Разбрах, че сте се изгубили в мъглата.

Той се усмихна огорчено, което го направи да изглежда по-човечен и привлекателен. Тя не се поддаде на това впечатление. Не искаше да харесва човека, който преследва Хейс Банък.

Той каза:

— Страхувах се, че може да излетя с колата от някоя скала, така че спрях до една сергия край пътя, където се продават варени фъстъци. Само един навес и ограда за пилета охраняваха котела. Нямаше никой наоколо, но останах до идването на сержант Найт, който ме придружи дотук.

— Знам от собствен опит колко непробиваема може да е мъглата в планината.

— Разкажете ми за това.

Те останаха за миг неловко сковани, докато тя ги покани да седнат. Със забележителна липса на приветливост Джеф им предложи нещо от минибара. Джак Конъл отказа. Найт помоли за диетична кока-кола, добавяйки:

— Да има случайно фъстъци, или някакъв снакс?

Емъри се върна на мястото си върху дивана. Конъл зае фотьойла, освободен от Джеф, но премести отоманката.

Отстъпвайки думата на федералния агент, Найт занесе напитката и кесийката с пуканки, овкусени със сирене чедър, на масата за хранене. Джеф седна до Емъри. Тя се хвана, че отдръпва коляното си, за да не се допира до него.

Конъл започна:

— Сержант Найт ми преразказа най-общо преживяванията ви. Веднага щом прочетох имейла му, тръгнах за насам. Тези пръстови отпечатъци са първото веществено…

— Извинете. Пръстови отпечатъци?

Той й обясни как ги е получил.

— Това е първата реална следа от Банък, с която разполагам.

— Какво е направил?

— Ще стигнем и до това, д-р Шарбоно. Между другото, ние, които се намираме в тази стая, сме единствените посветени в тази информация, и искам да си остане така. Мога ли да разчитам на дискретността ви?

Джеф каза:

— Каква е голямата тайна? Този тип е беглец, иначе нямаше да сте тук.

— Темата е чувствителна — каза Конъл, след което игнорира Джеф и насочи вниманието си към Емъри. — Много бих искал да чуя от първа ръка за времето, което сте прекарали с Банък. Започнете от началото и ми разкажете всичко.

Тя го направи — пропускайки личните моменти.

— Предполагам, че знаете за караницата му с братята Флойд?

— Сержант Найт ме осведоми — кимна Конъл. — Банък ги е подредил здравата.

— След като излязохме от къщата им, той ме закара в Дрейкланд и ме остави близо до бензиностанция „Шеврон“.

— Каза ли защо ви оставя край пътя?

— Не. Но той… помоли ме да не се обаждам на никого, докато не стигна до бензиностанцията.

— За да му дадете преднина — кимна Конъл.

Тя не му каза, че точно това бяха думите на Банък.

— Как изглежда той? — попита агентът. — Искам да кажа външно. Здрав и в добра физическа форма?

— Да.

— Изглеждаше ли депресиран?

— Не бих нарекла това депресия.

— А как бихте го нарекли?

Тя затърси дума, за да опише необщителността на Хейс Банък.

— Саможив.

— Хм. Беше ли враждебен?

— Към Флойд? Да.

— Към вас.

— Не.

— Към някого другиго?

— Като например?

— Правителството.

Тя поклати глава.

— Не конкретно.

— Какво беше отношението му към живота като цяло?

Тя отново се замисли, търсейки правилната дума.

— Изглеждаше смирен.

Агентът кимна, сякаш я разбра какво има предвид.

— За какво си говорихте двамата?

— Нищо съществено. До преди няколко часа не знаех дори името му.

— Какво ви каза за себе си?

— Практически нищо. Предположих, че е бил в армията и той малко или много го потвърди. Не каза къде е служил, нито в какво качество, но останах с впечатлението, че е виждал битка.

— Така е.

— По въпроса за войната каза, че не я препоръчва.

— Не би го направил. Служил е в Афганистан. В две мисии. От най-тежките. Споменавал ли е нещо за семейството си?

Нямам годеница. Нямам съпруга. Никога не съм имал. Тя прочисти внезапната пресипналост, която усети в гърлото си.

— Каза ми, че не бил женен.

— Не, но има сестра и племенница в Сиатъл.

Сиатъл, откъдето се плащаше наемът му.

— Колко годишна е племенницата?

— Дванайсетгодишна.

Спомняйки си как се беше държал с Лиза, тя си помисли, че би могъл лесно да спечели обичта на една дванайсетгодишна племенница. И на сестра си?

— Той и сестра му близки ли са?

Конъл направи физиономия.

— Дори нямате представа колко. Всъщност, преди по-малко от двайсет и четири часа бях в къщата й, опитвайки се да измъкна по някакъв начин информация от нея. Тя твърди, че не знае къде е той.

— Може би наистина не знае.

Агентът сви рамене, показвайки, че това вече е без значение. Банък е намерен. Или скоро ще бъде намерен.

— Какво друго можете да ми кажете за него, д-р Шарбоно? — попита той.

Има татуировка във формата на светкавица точно над слабините. Когато прокарах език по нея, той ме предупреди, че ще има последици. Аз не се вслушах в предупреждението.

— Спазва обещанията си — произнесе тя тихо. — Чете много. Ремонтира разни неща. — Тя погледна към Джеф. — Залепи дръжката на слънчевите ми очила. Освен това се занимава със строителство. — Тя описа рафтовете за книги, недовършената барака.

Конъл каза:

— Завършил е строително инженерство.

До нея Джеф се размърда.

— Всичко това е много очарователно, господин Конъл. Но има ли смисъл? Какво общо има то с онова, което Банък е причинил на Емъри?

Конъл се хвана за това.

— Предполагате, че той е ударил съпругата ви и я е пренесъл от пътеката?

— А вие?

— Бих бил много изненадан — отвърна агентът. — Шокиран, всъщност.

Това слиса Джеф. Емъри също. Тя погледна към Найт, чиято ръка бе спряла по средата между пликчето с пуканки и отворената му уста.

Конъл остана фокусиран върху нея.

— Това ли мислите, че се е случило с вас онзи ден на пътеката?

— Когато се събудих в хижата му, не знаех къде съм, нито как съм попаднала там, първоначалната ми реакция беше на страх от него. И през първите два дни останах бдителна и предпазлива. Дори направих няколко напразни опита да избягам.

— Но той ви спря?

— Обстоятелствата го направиха. Времето. А след това ситуацията с Лиза.

— Окей. Бяхте започнали да казвате…

— С времето започнах да вярвам, че не ме е наранил и не възнамерява да го направи.

— Наистина, д-р Шарбоно, вярвам, че сте била в безопасност през цялото време, докато сте била с него — каза Конъл. — Не би било изобщо в характера му да види сама жена или някой, с когото не е бил във вражда, и да го нападне. Не е и сексуален хищник. Всичко това не се отнася за него.

— Тогава какво се отнася? — не се сдържа Найт.

— Наказание. Предполагам, че някои биха го нарекли отмъщение, но то е по-малко лично от наказанието.

— Сигурен съм, че братята Флойд са приели много лично онова, което им е направил — каза Джеф.

— Всъщност наказание приляга — рече Найт. — Полицайката, която е разпитвала Лиза, допуска, че братята й са имали вземане-даване с нея и така е забременяла.

Всички погледнаха Емъри, която не каза нищо. Но огорченото й изражение трябва да я беше издало.

Джак Конъл въздъхна и прокара ръка по лицето си.

— Това би обяснило избухването на Банък, нали. Но гневът му към Флойд се корени по-назад от изнасилването на сестра им.

Като гледаше Емъри, той продължи:

— Преместването му в планинската пустош не е случайно. Проследил е Норман и Уил Флойд тук. Планирал е да ги съсипе и само е изчаквал благоприятен момент. Каза ли ви това?

— Предположих го и когато попитах, той не го отрече, но и не обясни какво има срещу тях.

— Ще стигнем и до това. Първо искам да ви попитам за скривалището му с оръжия. Найт ми каза, че Банък е стрелял по Флойд.

— Не е — каза тя. — Той имаше пистолет, но не го използва. Дори не го е вадил.

Найт заговори оправдателно:

— Норман Флойд казал на нашия колега, че Банък е стрелял по тях с пушка.

— Това е лъжа — възмути се Емъри. — Пушката беше тяхна, а не негова, и той я използва, за да стреля по телевизора им, а не по тях. — Тримата мъже изразиха удивление, подтиквайки я да разкаже за ситуацията.

— В това няма смисъл — завъртя глава Найт. — Искал е да им попречи да вземат наградата, но самият той не я е взел.

— Не е човек, който прави нещата за пари — каза Конъл.

— Нямаше ли да е далеч по-информиращо, ако ни кажехте какъв човек е, вместо това какъв не е.

Конъл погледна Джеф, но не показа, че приема злобната му забележка. Връщайки се към Емъри, той започна да й задава всичките въпроси, които детективите вече й бяха задали, но тя отговори на тях търпеливо. Извини се, че не знае марката и модела на пикапа му.

— Не се чувствайте виновна — каза й детективът с кисела усмивка. — Той отдавна вече се е отървал от него така или иначе. Спомена ли, че напуска?

— Че напуска града? — не разбра тя.

— Че напуска района. Че се мести.

Тя поклати глава.

— Спомена ли за футболен треньор в Солт Лейк?

— Не.

— А свещеник в Кентъки, изоставил енорията и сана си — според някои под заплаха от смърт?

— Не.

— Фризьор в Уичита, Тексас?

Емъри поклати глава смаяна.

— Защо питате? Какво общо имат тези хора?

Агентът седна напред и подпря ръце на бедрата си, говорейки й направо, сякаш те бяха единствените в стаята.

— Тези хора имат две общи неща. Хейс Банък. — Той спря и си пое въздух. — И масова стрелба във Вирджиния, която е оставила осем мъртви.

Само си мислите, че сте изпуснали шоуто във Вирджиния. Това бяха неговите думи към Норман Флойд.

Стомахът на Емъри се преобърна. Без дори да се извинява, тя се изстреля от дивана и взе стъпалата нагоре за рекордно време. Когато стигна до спалнята, затръшна вратата след себе си и се облегна на нея, сякаш да не позволи на ужасните мисли, които я преследваха, да влязат вътре.

Масова стрелба. Осем души. Мъртви.

Тя усети слабост и нужда от кислород и залитайки отиде до плъзгащата се стъклена врата, която се отваряше към тесен балкон. Приближи се до перилата и ги хвана, без да усеща леденостудения метал.

Осем души. Мъртви.

Вдъхна дълбоко студения въздух. Парата от дъха й се смеси с мъглата, стелеща се наоколо.

Само на няколко стъпки от нея, изправен на балкона на съседния апартамент, стоеше…

Хейс Банък.

Сърцето й се сви от ужас. И трепна от необяснима радост.

— Не викай. — Той говореше с познатия шепот, който винаги прозвучаваше като някаква изненада. — Не прави нищо, докато гледаш това. — Той протегна ръката си. В дланта му лежеше сребърна дрънкулка. Тя я позна веднага.

— Откъде я взе?

— От мястото, където ти беше паднала. — Той я остави няколко секунди да го асимилира, след това продължи: — С тях ли оставаш? Или идваш с мен?