Сандра Браун
Специална съботна нощ (35)

Тридесет и четвърта глава

— Още ли не си си легнала?

— Джеф? — каза Алис сънено. — Да съм си легнала? Не. Бях в леглото, но не спях.

Той не се интересуваше и да я беше вдигнал от кома.

— Прозвуча ми странно, когато ти звъннах по-рано — каза тя. — Защо не ми се обади после? Помислих, че ще се отбиеш да вземеш колата на Емъри. Върнахте ли се благополучно от Атланта?

— Нищо не е благополучно.

— Какво става?

— Дори не знам откъде да започна. Но крайният резултат от всичко това е, че Емъри отново я няма.

— Няма я?! — Тя внезапно прозвуча напълно събудена.

Преди половин час сержант Грейндж се бе присъединил към партито. Използвайки полицейска терминология и съкращения, Найт и Джак Конъл го бяха информирали за последното развитие на нещата. Междувременно дузина други полицаи бяха навън, опитваха се да открият следите на Емъри. Снегът започваше да се натрупва, правейки търсенето на следи от гуми и стъпки още по-трудно.

Те бяха открили обаче два чифта отпечатъци точно пред входната врата на съседния апартамент. Отпечатъците от спортните обувки на Емъри не показваха да е имало борба, или дори колебание от нейна страна. Съдейки по отчетливото външно очертание на подметките на обувките й, Найт бе допуснал, че е тръгнала доброволно с много по-големите отпечатъци, и Конъл се беше съгласил.

Джеф трябваше да мобилизира цялото си хладнокръвие и самообладание, за да не удари нещо или да започне да скубе коси. Но той не можеше да си позволи гневът да го завладее. Трябваше да продължи да мисли рационално и практично.

Почти без да им обръща внимание, той се бе извинил, за да звънне на Алис. „Ако Емъри се свърже с някого, то това ще е с нея“ — беше им казал той. Но учудването на Алис бързо бе потопило тази слаба надежда.

— Преди половин час тя изчезна. Сигурни сме, че е с онзи мъж от известната вече хижа. Името му най-после се изясни. Казва се Хейс Банък.

— О, Джеф.

Стонът й го накара да изскърца със зъби. Тази вечер хората му казваха най-тъпите, най-безполезните неща.

— Не знаеш и половината. Тя и онзи мъж са извършили престъпление. — И той й разказа за обира.

— Не мога да повярвам това за Емъри!

— И аз нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи.

— Повдигнали ли са й обвинение?

— Не. Предполагат, че е била принудена насила да участва, но аз не съм убеден, че е била нужна принуда. Заради историята с онова момиче. — Той продължи да й разказва за семейство Флойд и как те са се намесили.

— Всичко това е толкова странно — промърмори Алис.

— Още по-странно е къде живеят тези хора, макар че „съществуват“ би била по-подходящата дума. — Той й описа с пренебрежение щатския път, по който бяха стигнали до хижата на Банък. „Вдън гори“ е подценяващ термин за това колко забутана, груба и недодялана е тази бърлога. Семейство Флойд са най-близките му съседи и това не е по случайност. Явно Банък вече ги е държал под око заради някакви минали прегрешения. Един Господ знае какви. Някакви глупости, сигурен съм. Конъл каза…

— Кой е Конъл?

— О, това е най-хубавата част. Той е агент на ФБР.

— Защо пък се е намесило и ФБР?

— Хейс Банък се е изплъзвал на Конъл от години. Било свързано с някаква масова стрелба.

— Не говориш сериозно.

— Боя се, че съм напълно сериозен. В хижата свалиха отпечатъци от пръстите му. Конъл беше известен. Пристигна веднага. Двайсет минути след като се срещна с него и му разказа за планинското си приключение, Емъри избяга, почти сигурно с Банък, и докато ние с теб си говорим, снегът засипва следите им. — Той спря и си пое дъх. — Мисля, че това е всичко.

Тирадата му беше последвана от дълго и напрегнато мълчание. След това Алис си пое накъсано дъх.

— Джеф, това е трагичен обрат на събитията.

— Мислиш ли?

— Не ми се подигравай.

— Тогава кажи нещо не чак толкова банално.

— Много добре. — След малко тя продължи: — За мен е очевидно, че Емъри е загубила чувството си за реалност.

Той почувства, че остава нещо недоизказано.

— Алис? Скъпа? Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Не съм сигурна, че е от практическо значение.

— Кажи ми и ме остави аз да преценя дали е от значение.

— Не мога да предам доверието на Емъри.

— Лоялността ти към нея е похвална, но ако криеш нещо от мен и властите, то подпомагаш странното й поведение. Тя жертва репутацията си и излага на риск бъдещето на клиниката. Нейната кариера — също както и моята, твоята и на Нийл — е поставена на карта. Не само това, животът й може да е в опасност. Този мъж, с когото е, е престъпник. Боже мой, Алис, забрави за конфиденциалността и ми кажи каквото знаеш!

Тя си пое дълбоко въздух.

— Обади ми се от болницата снощи. Всъщност, след полунощ. Изглеждаше на ръба на истерия. Дишаше учестено, сякаш имаше паник-атака.

— Какво я е предизвикало?

— Слънчевите й очила. Попита ме дали си спомням да е споменавала по някое време през деня, че са били счупени.

— Обадила ти се е посред нощ, за да ти говори за слънчевите си очила?

— Защото ти си я попитал за поправката им.

— Исусе, тя наистина се е хванала за това. Изтърси ми го тази вечер.

— Чуди се откъде знаеш, че са били счупени при падането й.

— Не знаех. Знаех само, че когато тръгна от къщи в петък, дръжката им беше здрава. Вчера забелязах, че е била лепена.

— Той преброи наум до десет, после каза: — Алис, тя какво… Защо ти е звъннала паникьосана за нещо толкова невинно?

— За нея не беше невинно. Помислила е, че може просто да си си изпуснал езика. И че щом я питаш, значи си замесен.

— Боже мой — възкликна той с театрален шепот.

— Казах й, че не мисли ясно, че е отпуснала прекалено много юздите на въображението си, но дори когато затворихме, тя звучеше несигурна.

— Тя е тази, която краде и е в компанията на издирван престъпник, но предполага, че аз съм замесен. Не е за вярване.

— Аз не знаех за влизане с взлом и за останалото, когато разговарях с нея. Но дори тогава тя изглеждаше ирационална и й го казах. Казах й, че може би прехвърля собствената си вина върху теб.

— Вината си за обира ли?

Алис не отговори.

— Вина за нещо друго?

— Джеф, не мога…

— Спала е с него, нали?

Алис си замълча.

Той се изсмя.

— Ах, красноречивото мълчание на една довереница и приятелка.

— Не чак толкова добра приятелка — каза тя разкаяно. — Спя със съпруга й.

— Тя знае.

— О, боже!

— Успокой се, Алис. За бога. Не съм казал името ти, но признах.

— Защо? Защо сега!

— Емъри ме притисна в ъгъла. Дори след днешните шокиращи разкрития тя имаше наглостта да ме попита направо дали имам връзка. В яда си признах, но не съм казвал с кого.

Тя произнесе полугласно:

— Може и да е облекчение за нея да научи. Да пази тайната е било мъчение.

— Никой не би се усъмнил в твоята лоялност към нея, въпреки че трябваше да се свържеш с мен веднага след разговора си с нея снощи. Трябваше да знам за подозренията й към мен.

— Отдадох ги на изтощението, лекарствата, на остатъчни страхове след онова, което е преживяла. Емоционално разместване и…

— Разбирам. Но трябваше да ми кажеш, Алис. Ако знаех, нещата днес можеше да се развият по различен начин.

— Как така? Какво щеше да направиш?

— Като начало, нямаше да проявявам такова нетърпение да я откарам вкъщи. Щях да предложа да остане в болницата под наблюдение за още няколко дни.

— Да я прегледа психиатър, може би?

Господ да благослови Алис. Той мигновено й опрости предишните баналности. Сега тя казваше правилните неща.

— Да. Обвинявам се, че не предложих психиатрична оценка вчера, когато изглеждаше неспособна да си спомни подробности за това как е получила мозъчното сътресение и за времето, което е прекарала в хижата. Разбира се, предвид това, което знаем сега, как щяхме да различим фалшивите спомени от откровената измислица?

— Трябва да й помогнем.

— Първо трябва да я намерим. Надявам се само да оцелее с този престъпник. Конъл каза, че не бил сексуален хищник, но… ами, той вече я е прелъстил, нали? — Джеф остави гласа си да секне емоционално при последните две думи, и реакцията на Алис последва мигновено.

— Трудно е да си й ядосан и да се притесняваш в същото време, нали?

— Точно това чувствам.

Тя замълча за момент, след това продължи:

— Какво означава всичко това за нас, Джеф? За нашата връзка?

— Вече ти казах. Не можем да продължаваме да се виждаме. Емъри трябва да бъде единствената ми грижа сега. Не го казвам, за да те нараня.

— Но въпреки това го правиш.

— Съжалявам. Двамата започнахме това с ясното съзнание какво правим и нито ти, нито аз сме предвиждали щастлив завършек. А сега по-добре да вървя, да сляза долу и да видя дали има някакъв напредък.

— Да пазя ли този последен инцидент в тайна?

— Моля те. Да мине нощта, да видим какво ще ни донесе утрото.

— Хубаво. — Сбогуването й прозвуча тъжно и покорно.

Той затвори и се усмихна на отражението си в огледалото на гардероба.

— Това мина добре. — Беше предвидил реакцията на Алис. Не можеше да сложи по-точни думи в устата й.

Ако Емъри оцелееше в това второ злополучно приключение с престъпното си гадже, душевната й стабилност щеше да бъде поставена под въпрос. Тя щеше да бъде осъдена и подложена на присмех. Може би краят на нейния целунат от звезда живот щеше да й донесе прекалено много напрежение, за да го понесе. Беше напълно логично да се пречупи под заплахата да изгуби всичко, за което бе работила толкова здраво, а когато го бе постигнала, Господ знае какво би могла сама да си причини. Самоубийство, например, беше нещо напълно правдоподобно.

Когато излезе от спалнята, той погледна към леглото, където бе захвърлил скиорското си яке, качвайки се тук. Вчера беше забелязал, че марковият водач на ципа липсва. Не знаеше как и кога се беше откачил, а търсенето сред принадлежностите му не даде резултат.

Подробности. Но не се ли криеше дяволът именно в подробностите?

* * *

Когато Джеф се извини, за да се качи на втория етаж и да звънне на Алис, Джак Конъл попита двамата детективи:

— За кого става дума?

Найт, който беше преполовил вече една кутия с кашу на минибара, отвърна:

— Д-р Алис Бътлър. Гинеколожка. — Той обясни връзката й с Емъри и общата им практика. — Също така най-добрата приятелка на Емъри.

— С която той й изневерява. — Грейндж вдигна брадичка към стъпалата нагоре.

Джак размени погледи с детективите.

— Хм. Емъри знае ли?

— Не мислим — отвърна Грейндж. — Макар да е възможно. Може да не й пука. На вас щеше ли да ви пука, ако бяхте на нейно място?

Джак се усмихна, после попита:

— Когато тя изчезна, вие добре ли го проверихте?

— Гушкал се е с Алис Бътлър от петък вечерта до неделя следобед, когато е започнал да се тревожи за съпругата си — каза Найт.

Грейндж преразказа разпита, който бе провел с другата жена.

— Призна си, рухна под бремето на вината. Бяхме сигурни, че Джеф е имал двоен мотив.

— Двоен?

Грейндж му каза за наследството на Емъри от „Шарбоно Ойл и Газ“.

— Тя има огромно богатство. Бяхме на път да го арестуваме, но тогава Емъри се появи на онази бензиностанция жива.

Найт каза:

— Съпругът не е вече заподозрян. Вашето момче Хейс Банък отвлече напълно вниманието от него.

— Банък не би я наранил.

— Щом казвате.

— Залагам си кариерата — настоя Джак. — Освен това тя не се бои от него, иначе нямаше да тръгне с него през нощта.

Грейндж каза:

— Това е първото нещо, което ми мина през главата, когато Найт ме извика и ми каза да се кача горе. Има голяма разлика между да не се боиш от някого и да избягаш с него. Защо би избягала? Какво й е казал? Какво е направил, за да я накара да тръгне, без дори първо да си вземе палтото?

— Не познавам добре Емъри Шарбоно, но за мен това е загадка. Винаги преди, когато Банък е правил някъде нещо, е бягал. В рамките на броени часове. След инцидента с Норман и Уил Флойд не мога да си обясня защо продължава да се навърта тук — изсумтя Джак.

— Може би не е приключил с Флойд. Може би боят е бил само прелюдия към грандиозен финал.

Джак прехапа устни:

— Надявам се да не е така.

— Или може би пропускаме очевидното. Може би думите на Емъри „той се отнасяше към мен мило“ са евфемизъм за… — Найт остави вдигнатите си вежди да говорят вместо него, после изтръска последните ядки от кутията и ги хвърли в устата си. — Но каквото и да е правил с нея или за нея, ние продължаваме да го издирваме за нападение и побой. Така че въпросът ми към вас, агент Конъл, е от името на всичките мъже и жени, които накарахме да излязат и да ги търсят. Доколко може да е опасен този тип?

— Полицаите трябва да действат внимателно.

— Така ли? Това ли е единственият ви съвет? — намръщи се Найт на оскъдната информация. — Из отдела ни се носи слух за братята Флойд. Да си кажем правичката, тия са си заслужавали не само боя, но и нещо повече от един пълнител. Те са негодници и такива са си били още преди някой да разбере, че са изнасилвали малката си сестра.

— Повдигнато ли им е обвинение?

— Още не. Лежи на бюрото на прокурора, но момичето се бои да разгласи за случилото се. Знаете как е.

Джак кимна и Найт продължи.

— Междувременно всички са малко нещо наплашени от мъжа, който се е справил с двамата Флойд буквално с голи ръце. Намерихме мястото, където е държал оръжия, но не и самите оръжия, имам предвид, че той може да е взел много от тях със себе си. Отгоре на всичко се появява и един федерален агент, който е по петите му. Банък си е създал… а-а-а…

— Аура — подсказа Грейндж.

Найт прие подадената дума с кимване, но задържа вниманието си върху Джак.

— Моля ви като служител на закона, какъвто сте и вие, да спрете празните приказки и глупостите, и да ни кажете с кого точно си имаме работа тук.

— Споменахте за масова стрелба във Вирджиния, но не бяхте конкретен. — Грейндж хвърли бърз поглед към затворената врата на спалнята, която щеше да попречи на Джеф да чуе. След това, като се наведе напред към Джак, и заговори шепнешком, попита: — За Уестбъро ли говорите?

Джак ги изгледа последователно.

— Знаете ли историята? — И когато те кимнаха едновременно, той каза: — Това беше Банък.

Грейндж подсвирна тихо.

Найт промърмори:

— Мамка му!