Сандра Браун
Специална съботна нощ (22)

Двадесет и първа глава

Той се престори, че е един от доброволците, които търсеха Емъри.

Смеси се с тях, облечен като повечето, в дебели зимни дрехи. Шалът му — онзи, който тя бе срязала — покриваше брадичката му. Беше вдигнал и яката на палтото си, така че да покрива голяма част от лицето му. Шапката му беше смъкната ниско над веждите. Беше си сложил тъмни очила, за да скрие драскотината, която тя бе оставила на скулата му. Вече зарастваше, но още личеше.

Повечето от белезите, които бе оставила по него, ги нямаше. Бяха дълбоко вътре, където раните никога не са повърхностни, а белезите остават вечно.

За градче с големината на Дрейкланд нейното изчезване и откриване беше голямо събитие. Когато чуха, че тя се е върнала, щастливи от успеха, макар още да не бе намерена, стотици и дори повече от доброволците се бяха събрали пред местната болница, за да я поздравят с добре дошла.

Сега, когато джипът на шерифския офис спря до входа на спешното, той беше наобиколен от оператори и репортери, повечето от които бяха дошли от Атланта. Зяпачи, които нямаха идея какво става, но бяха привлечени от спектакъла, се бореха с лакти за място и за по-добра гледка.

Униформени офицери се опитваха с ограничен успех да контролират хаоса.

Той стърчеше с глава и рамене над всички в тълпата, но шансът Емъри да го забележи беше малък. Тя нямаше да гледа. Това бе последното място, където би очаквала той да се намира.

Той продължаваше да се пита защо е дошъл. Отговорът продължаваше да му се изплъзва. На половината път към къщи, след като я докара, бе почувствал непреодолим импулс да направи обратен завой и го направи. Човек прави някои неща и никога не разбира защо.

И ето го сега тук: причината за нейното отсъствие, свидетел на прибирането й у дома.

Един шкембест мъж в униформа слезе от шофьорската седалка на служебната кола, отвори задната врата и й помогна да излезе. С наметнато върху раменете тежко одеяло, тя изглеждаше малка и объркана. Носеше слънчевите си очила, така че очите й бяха скрити, но устата й не се усмихваше. Обувките й бяха кални от пробяганата миля между неговата хижа и къщата на Флойд.

Не беше предполагал, че тя ще се събуди и ще осъзнае навреме къде е отишъл, за да дойде тук и да го види как ги пребива. Беше я оставил сгушена под юргана в леглото му, розова и топла, упоена от секс. Следващият път, когато я видя, тя стоеше в двора на Флойд задъхана и ужасена.

Братята Флойд бяха причината той да дойде в Северна Каролина. Беше се заклел да им отмъсти. Само не предполагаше, че нещата ще се случат по начина, по който се бяха случили, и в момента, в който се случиха.

Беше отложил предприемането на действия, докато Емъри е под покрива му, за да не увеличава опасността. Но след инцидента с Лиза, след като той и братята се бяха обявили за врагове, не можеше да предвиди какво можеха да направят. Бе усетил, че не може да отлага, че трябва да действа, преди възможността да изчезне.

Само клетва, толкова обвързваща, колкото си беше дал по отношение на Норман и Уил Флойд, би могла да го изтръгне изпод тежестта на ръката, която Емъри бе прехвърлила през корема му.

Не я бе видял докато не изхвърли Норман през входната врата и не излезе подир него. Тя го гледаше с ужас, но той бе дошъл тук с цел, която дори нейното отвращение не би могло да спре.

Стореното бе сторено и сега бе прекалено късно да го върне назад. Не би променил събитията дори да можеше. Не съжаляваше за нищо. Съжаляваше единствено, че го е видяла да го прави.

Това щеше да е последното й впечатление за него. С прясна кръв по ръцете. Незаличимо петно, по-тъмно от душата му.

След като си тръгна от къщата на Флойд, бе спрял в хижата си, колкото да влезе вътре и да вземе принадлежностите на Емъри. Беше сложил малката й чантичка за през кръста в скута й, без нищо повече от мигване от нейна страна вместо благодарност.

По време на дългото пътуване до Дрейкланд тя гледаше право напред, беше стиснала ръце, сигурно се страхуваше, че ако издаде звук, ще раздразни звяра, когото беше видяла да къса веригата си.

В покрайнините на града той отби пикала в отбивката на магистралата и спря.

— На половин миля оттук направо има бензиностанция. Можеш да се обадиш някой да те закара дотам.

Пресегна се през коленете й и отвори жабката, където бе сложил телефона й. По-рано, когато се движеше тихо в хижата си, събирайки нещата й, докато тя спеше, бе помислил да включи телефона й. Беше прекарал нощта с нея, така че можеше да умре, спомняйки си. Щеше да разиграва сцената милион пъти във фантазиите си.

Но недоверието беше станало втора негова природа. Бе решил да задържи телефона й до последната минута.

Подавайки й го, й каза, че е заредил батерията.

— Ще оценя, ако не звъннеш, докато не се отдалеча достатъчно.

Тя погледна към телефона, сякаш не осъзнаваше какво, след това вдигна очи към неговите.

— Напълно ме обърка. Не те разбирам.

— Няма начин да успееш. Дори не се опитвай.

— Отишъл си там специално, за да ги пребиеш.

— Да. И мисля, че ме очакваха. Норман спеше във фотьойла, но пушката беше на скута му.

— Можеше да те убие.

— Не реагира достатъчно бързо.

— Каза му нещо. Каза му, че само си мисли, че е пропуснал шоуто във Вирджиния. За какво говореше?

— За нищо, което те засяга.

— Засяга ме! Гледах как двама мъже се пребиват едва ли не до смърт.

— Изпросиха си го.

— Може би заради Лиза, но…

— Остави, док.

— Дай ми нещо. — Гласът й секна. — Някакво обяснение.

Сребърната дрънкулка пареше като жив въглен дълбоко в джоба на дънките му. Тя още не беше открила липсата й. Беше прекалено дребна и безполезна за нея, за да забележи, че я няма, но за него бе съкровище. Частица от нея, сега негова.

Не беше ли честно да й даде нещо в замяна? Но това, за което го молеше… обяснение… не би могъл да й даде.

След дълго мълчание в очите й избиха сълзи.

— Кой си ти? — От тона й можеше да заключи, че иска да научи повече от името му.

Беше се обърнал и погледнал през предното стъкло, умиращ да я докосне само още веднъж, да почувства как устата й се отваря мека под неговата. Но ако го направеше, щеше да му е много по-трудно да я остави.

Така че призова вкочанеността, с която се бе въоръжил, за да може да преминава през дните. Когато се пресегна през нея пак, това беше, за да дръпне дръжката на вратата. Отвори я с побутване.

— Чао, док.

Тя продължи да го гледа неразбиращо. Неговото изражение остана безучастно. Най-после тя слезе от пикапа и затвори вратата. Той се отдалечи.

Предполагаше, че е направила каквото я е помолил, и не се е обадила на никого веднага, защото мина цял час, преди да чуе в новините по радиото, че е била открита.

Той бе предприел голям риск с връщането си в града. Тя би могла да даде на властите описание на колата му. Може би дори беше запомнила номера и го бе съобщила.

Но все пак не му се вярваше, не защото тя искаше да го предпази, а по-скоро защото искаше да предпази самата себе си от скандал и неприятности. Колкото повече издадеше за него, толкова повече трябваше да разкрие за себе си и за времето им заедно, а той не смяташе, че тя ще го направи публично достояние.

Сега се питаше само какво точно щеше да каже насаме пред съпруга си.

Към шкембестия офицер, който й помогна да слезе, се присъедини друг, който държеше пушка в джипа. Те застанаха от двете й страни, пазейки я, докато напредваха през тълпата към входа на спешното. Тя беше с наведена глава, извърнала лице от камерите. Дори не погледна в неговата посока.

Ако случайно го видеше, щеше ли да го посочи и да го обвини, че той е човекът, който я е държал като пленница? Или щеше да се престори, че е поредното лице в тълпата, лице, което не познава, което не е целувала, не е придърпвала към гърдите си, между бедрата си, когато свърши?

Никога нямаше да научи, защото тя не се извърна към него, преди да влезе през двойната врата и да изчезне от поглед. Той продължи да се взира в празното пространство, където я бе мярнал за последно, докато тълпата зяпачи започна да се разпръсква, заобикаляйки го, тъй като стоеше като вкопан на едно място.

Новинарските екипи тръгнаха към колите си. След което се чу вик:

— Господин Шарбоно! Господин Шарбоно! — И внезапно той бе заблъскан от репортери и оператори, когато се втурнаха обратно към полицейския джип.

От задната врата слезе съпругът на Емъри, лесно разпознат от него по снимките в интернет. Джеф Съри веднага беше наобиколен от медиите. Той прокара ръка през тънката си руса коса, сякаш се подготвяше да застане пред фотообектив. Беше обут в тъмен панталон, пуловер с поло яка и черно ватирано яке, подходящо повече за луксозен ски курорт, отколкото за провинциално градче в предпланините.

— Съри — каза той в първите от многото микрофони, протегнати към него. — Казвам се Джеф Съри.

— Съпругата ви добре ли е?

— Каза ли ви какво се е случило?

— Къде е била, господин Шарбоно? — попита един, очевидно не разбрал или игнорирал правилната му фамилия.

Джеф вдигна ръка за тишина.

— Честно казано, не знам много повече от вас. Преди малко Емъри ми се обади от една бензиностанция в края на града. По случайност в този момент бях със служители от шерифския офис. Заедно със сержант детективи Найт и Грейндж отидохме веднага на мястото.

Въпросите валяха към него, но този, на който той отговори, беше защо Емъри е докарана в болницата.

— Претърпяла е мозъчно сътресение. Самодиагностицирала се е. Освен това изглежда няма други наранявания, но аз настоях да бъде доведена тук и прегледана, за да сме сигурни за състоянието й.

В отговор на следващия порой въпроси, той каза:

— Предполагам, че представител на шерифския офис ще проведе пресконференция в подходящото време, след като офицерите най-после имат възможност да разговарят с Емъри. А сега бихте ли ме извинили. — И той тръгна през тълпата.

Когато Джеф Съри се приближи до входа на болницата, той мина на десет крачки от високия мъж с нахлупена до очите шапка, който не чувстваше нищо, освен презрение, към онзи в гладкото скиорско яке. Той бързо си състави мнение за съпруга на Емъри. Беше празен, самодоволен негодник, изпълнен с важност. Какво беше видяла в него?

Опитвайки се да намери отговор, той изгледа с присвити очи Джеф от главата до…

Сърцето му се сви, после изстина като камък. В главата му настана пълна бъркотия. Мътните да ме вземат, мътните да ме вземат, мътните да ме вземат!

Но остана безмълвен и неподвижен, и позволи Джеф Съри да мине покрай него, неподозиращ за лавината, която е отприщил. Изпълнен с високомерна дързост, съпругът на Емъри влезе в спешното. Стъклената врата се затвори след него. В нея се появи отражението на мъж. Той се видя, със стиснати в юмруци ръце, облечени в ръкавици, отпуснати край тялото. С гранитна челюст и войнствена стойка — елен, готов да мушка с рога, гангстер, горящ от желание да предизвиква. Изглеждаше страховит дори в собствените си очи.

И осъзна колко ще се набива на очи, ако продължава да се мотае тук.

Поколеба се още няколко секунди нерешително, после се обърна и се отдалечи от сградата. Превил широките си рамене в палтото, той се сля с една група доброволци, които обсъждаха чудото на оцеляването на Емъри, щастливия изход, който много лесно би могъл да е трагичен, и облекчението, което трябва да е изпитал съпругът й, когато си я е върнал читава и невредима.

Той се откъсна от групата, без дори да бъде забелязан, и извървя няколкото пресечки до паркинга на един оживен супермаркет, където беше оставил пикапа си. Влезе в него, но остана да седи зад волана, като го блъскаше с юмруци и ругаеше.

Беше си мислил, че когато се сбогува с нея, ще се освободи, че ще може да продължи, носен по течението и нещастен, но спокоен като знае, че е направил правилното нещо.

Едва ли.

* * *

Джак Конъл се събуди изпълнен с надежда тази сутрин. Но един поглед през прозореца на хотелската му стая — и вече знаеше, че скоро няма да може да изсъхне напълно. Продължаваше да вали. На потоци. През пороя не можеше да види дори морето от другата страна на улицата.

Отне му десет минути да вземе душ, да се обръсне и облече. Още двайсет и беше отново на улицата, където живееше Ребека Уотсън. Паркира в другия край на пресечката, на която беше вчера.

Бе видял Ребека само веднъж, когато тя излезе на верандата, за да си вземе пощата. Никога не бе зървал дъщеря й, Сара.

Дъвчейки фъстъците, останали от полета му, беше следил къщата в часа за вечеря и през останалото време от вечерта. Нощта се спусна. През замъгленото предно стъкло на колата беше продължил наблюдението до изгасянето на всички лампи вътре, после бе останал още един час. Нищо не се случи. Никакъв висок и свиреп тип не се промъкна в къщата под прикритието на мрака. Да му се не види и късметът!

По обратния път към хотела беше спрял да си купи натъпкан с холестерол бургер от заведение за бързо хранене. Изяде го, докато проверяваше имейлите си, после отиде да си легне.

Сега се беше върнал, разтревожен да види какво ще донесе денят.

В седем и четирийсет и две вратата на гаража се отвори и един миниван излезе на заден ход. Вратата се спусна надолу. Ванът потегли в неговата посока и го отмина. На пасажерското място седеше красиво момиче и пишеше нещо на клетъчния си телефон. Шофьорът не се виждаше през облените в дъжд прозорци, но бялата коса определено беше на Ребека.

Той изчака да завият зад ъгъла и тогава ги последва, оставяйки няколко коли между тях.

След кратко пътуване Сара бе оставена в частно прогимназиално училище. Момичето спря да пише и се наведе да целуне майка си по бузата, преди да излезе.

Оттам Ребека се отправи към „Старбъкс“. Влезе вътре с лаптопа си под мишница. Няколко минути по-късно той я видя да сяда на маса до прозореца. Докато наблюдаваше от паркинга през улицата, устата му се напълни със слюнка, представяйки си горещо капучино, но той не искаше да рискува да влезе в кафенето и да бъде разпознат от нея.

Тя беше погълната от онова, което беше на лаптопа й. Никой не седна до нея на масата. Няколко минути преди девет, тя стана и взе кафето със себе си.

Центърът на града напомняше на Джак за градчетата на Нова Англия. Модни магазини и ресторанти заемаха старите сгради, красиво обновени. Магазинът на Ребека Уотсън беше един от тях.

В девет и половина тя обърна табелката с надпис „Отворено“ на стъклената врата на магазинчето.

Джак звънна на Уес Гриър. След като размениха по няколко думи за резултатите от предишния ден, той попита дали Уес е намерил информацията, която му е поискал.

— Тя се справя много добре с магазина — докладва колегата му. — Особено в летните месеци по време на туристическия сезон. По това време на годината не върви чак толкова силно, но тя се радва на оживен отпускарски сезон. И юни е добър.

— Какво става през юни?

— Хората се женят.

— Хм. Тя какво продава?

— Стъклени изделия и китайски порцелан, подаръци. Такива неща. Неща, с които всяка съпруга ти задръства апартамента.

Джак не знаеше. Той нямаше съпруга.

Не че не беше опитал. Въпреки че бившата му годеница би поспорила за усилието, което е полагал във връзката им. Яростно. Ти дори не се опитваш, Джак. Ако си тръгна, сигурно ще минат дни, преди да забележиш, че ме няма.

Беше отнело три дни.

Преди да затвори, Джак попита:

— Нещо друго да кажеш?

— Пълно мъртвило. Как е времето там?

— Гадно.

Въпреки дъжда, магазинчето направи доста голям оборот като за делничен ден. Всички клиенти, с изключение на един, бяха жени, а единственият мъж, който влезе вътре, не беше този, когото Джак търсеше.

В дванайсет и половина мехурът му щеше да се пръсне и той умираше от глад. Дръпна якето над главата си и изтича до едно кафене, което бе забелязал по-рано. Поръча си сандвич, после побърза да отиде в тоалетната. Върна се в колата си с храната и напитка. След като се нахрани, заради вчерашния дълъг полет и кратката нощ с мъка се опитваше да остане буден с напредването на деня.

За да се ободри, отвори файла и прегледа материала, който вече знаеше наизуст.

Физическо описание: метър и деветдесет и три, сто и два килограма, тъмна коса, сини очи, сърповиден белег над лявата вежда, татуировка долу на корема. Дата на раждане: 3 февруари, 1976 г. Място на раждане: Уинстън-Сейлъм, Северна Каролина. Образование: бакалавърска степен по строително инженерство, Вирджински технически университет. Военна служба: служил. Криминална история…

Джак вдигна очи навреме, за да види как жената, близка на въпросния субект, обръща табелката на вратата на магазина си. Беше изчакала да стане точно пет часа, за да затвори, въпреки че нямаше клиенти от повече от един час. Беше дисциплинирана като брат си.

Джак остави няколко коли да преминат, преди да се влее в трафика след нея. Последва я до дома й, като изчака цели пет минути, преди да завие на ъгъла на улицата, след като тя го направи. Мина покрай къщата. Вратата на гаража беше спусната. Тя очевидно още не бе излязла да събере пощата. От кутията стърчеше списание.

Той стигна до края на пряката и паркира под бора, остави фотоапарата до себе си и се прозя широко, докато се настаняваше за поредните дълги часове бдение.

Това трая само няколко минути.

Ребека излезе на верандата, но не спря до пощенската кутия. Вместо това разтвори един чадър, тръгна по предната алея, спря на тротоара и…

О, по дяволите!

Тя се отправи надолу по улицата право към него, беше ядосана.