Сандра Браун
Специална съботна нощ (41)

Четиридесета глава

Тя звънна в шерифския офис преди да са минали десет минути, както бе обещала на Хейс. Той бе предположил, че ще се съобрази с молбата му. Веднага щом тръгна, тя включи клетъчния си телефон да се зарежда.

Потърси в контактите си номера на Сам Найт, но преди да го е открила, телефонът звънна в ръката й и я накара да подскочи. На дисплея пишеше Алис.

Гневът й се върна и тя произнесе в слушалката:

— Знам, Алис.

Алис хлъцна.

— Джеф ти е казал?

— Не. Но сега няма значение как съм научила. Важното е, че научих.

— Емъри…

— Спести си го. Не мога да говоря с теб сега. Всъщност, вече не искам да имам нищо общо с теб. Никога.

— Ами клиниката?

— Помисли ли за бъдещето й, когато започна да спиш с мъжа ми?

— Заслужавам го. Заслужавам презрението ти. Дори повече. Но сега трябва да ме изслушаш.

— Нищо, което кажеш, няма да промени…

— Излъгах детективите.

Емъри се отказа да затвори.

— Какво?

— Казах на сержант Грейндж, че Джеф е бил с мен от петък вечерта, когато ти тръгна за Северна Каролина, до неделя следобед.

— А не е ли бил?

— Беше, само че… само че аз се събудих в събота рано, и него го нямаше. Помислих си, че е решил да си отспи, отишъл си е вкъщи, и е прекарал остатъка от нощта в собственото си легло. Надявах се, че имаме още една нощ…

Емъри я прекъсна:

— Къде е ходил?

— Не знам. Върнах се в леглото и заспах, а когато се събудих, той стоеше до леглото с поднос в ръка и закуска. Изобщо не спомена да е излизал. Не знаеше, че съм усетила, че го няма. А аз не повдигнах въпроса.

— И не си казала на Грейндж?

— Не. Когато се появи неочаквано на прага на къщата ми, това ме разтърси. Признах си за аферата, но идеята, че Джеф може да е замесен в престъпление срещу теб беше толкова абсурдна, че го покрих. Ти се появи онази същата сутрин, така че лъжата ми беше потвърдена. Или поне така си мислех. Но сега мисля, че подозренията ти имат основание.

Пулсът на Емъри се учести.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нещата, които той казва, уклончивите отговори…, но ще запазя това за по-късно. Има нещо по-неотложно, което трябва да знаеш. — На пресекулки тя заговори толкова бързо, че думите се застъпваха една друга. — Джеф е замислил някакъв заговор с тези братя Флойд като е използвал сестра им, за да прилъже теб и Хейс Банък да излезете. Това е лудост.

— Боже мой. Хейс получи разтревожено обаждане от Лиза. И сега е на път към къщата им.

— Джеф излезе оттук преди не повече от…

— Къде е това „тук“?

— Апартаментът в хотела. — Тя каза на Емъри, че Джеф й се е обадил предишната вечер. — Имах чувството, че ме манипулира да си мисля, че си откачила. Дойдох с колата тази сутрин, за да говоря очи в очи с него, но го заварих когато тъкмо излизаше. Престорих се, че ми е лошо и веднага след неговото тръгване ти се обадих.

Докато Алис говореше, Емъри осъзна, че Хейс не й е дал номера на телефона си, пропуск, който може и да е бил умишлен, за да я предпази, но по този начин нямаше как да го предупреди за капана, който му бяха спретнали.

Тогава забеляза връзката ключове на скрина.

Тя прекъсна Алис по средата на изречението.

— Разполагаш ли с номера на детектив Грейндж?

— Ъ-ъ-ъ… мисля, че… да. Даде ми визитката си. В чантата ми е.

— Обади му се. Кажи му това, което каза на мен. Всичко. Кажи му да изпрати хора в къщата на Флойд. Веднага. Незабавно. Подчертай, че Хейс е в опасност. Междувременно аз тръгвам за там, ще се опитам да го настигна.

Тя дръпна телефона си от зарядното, взе ключовете за колата и излезе от мотелската стая. Навън натисна гумирания бутон на дистанционното за отключване. Фаровете на един невзрачен седан, паркиран наблизо, присветнаха. Тя хукна към него.

Телефонът й иззвъня. Беше пак Алис. Тя вдигна и заговори:

— Звънни на Грейндж! Направи го, Алис. Дължиш ми го.

— Ти сериозно ли отиваш там?

— Вече съм на път.

— Тогава трябва да знаеш още нещо. Джеф има пистолет.

Това накара Емъри да забави. Малко.

Тя отвори шофьорската врата и се плъзна зад волана на наетата от Джак Конъл кола, онази, с която се беше изгубил в мъглата. Което не беше трудно, когато мъглата е гъста.

* * *

Джеф стигна до вратата на апартамента и тъкмо се пресягаше да я отвори, когато се сети за визитата на Найт и Грейндж при него тази сутрин.

Просто се отбихме да видим дали не си се чувал с Емъри през нощта.

Това беше обяснението на Найт за внезапното им посещение. Тогава го беше приел, но сега, като се замисли, се запита защо Найт просто не му е телефонирал, за да попита. Да не би той и Грейндж да го проверяваха? Още ли го подозираха в престъпление?

Може и да беше параноичен, но…

Вратата към хотелския апартамент имаше тесни стъклени панели отстрани. Като се пазеше да не го виждат, той надникна навън. В дъното на паркинга стоеше една немаркирана кола, забележима единствено с това, че бе толкова безлична. Прозорецът откъм шофьорското място беше спуснат достатъчно, за да мине цигара, чийто дим се издигаше нагоре и се смесваше с мъглата.

Аматьорско наблюдение, в най-добрия случай. Но Джеф все пак трябваше да го избегне. Тъкмо размишляваше как да го направи, когато чу гласа на Алис да идва от спалнята на втория етаж. Може би се обаждаше в клиниката. А може би не.

Той прекоси антрето до стълбището и се изкачи обратно по покритите с килим стъпала възможно най-тихо. Вратата към спалнята беше открехната. Той я чу да казва с френетичен тон: „Но сега си мисля, че подозренията ти са били основателни“.

Мътните да я вземат! Мътните да я вземат и нея, и Емъри!

Гневът му се насъбра, когато чу едно след друго инкриминиращите изречения. Тя разказа за плана му с Флойд. После се чу: „Емъри? Емъри, там ли си?“ Трябва да беше набрала отново, тъй като повтори с настойчив шепот: „Хайде, хайде, вдигни“. После: „Ти наистина ли отиваш там? Тогава има нещо, което трябва да знаеш. Джеф има пистолет“.

След това настъпи тишина.

Той побутна с пръст вратата и я отвори, като влезе вътре и застана встрани от нея. Тя седеше на леглото. Когато го видя, скочи бързо на крака, опитвайки се — без да успее — да прикрие страха си.

— Джеф. Мислех, че си излязъл.

— Отказах се. — Той погледна многозначително към телефона в ръката й и изцъка с език. Очите му се преместиха и се заковаха в нейните. — Както вече ти казах, Алис, посещението ти тази сутрин е много ненавременно.

* * *

Ръцете на Емъри скоро започнаха да се хлъзгат по волана от нервната пот, която я беше избила.

По пътя си през града тя се оглеждаше за полицейска кола, за някакво служебно возило, на което да помаха и да помоли за помощ, но не видя нищо. Да звъни по време на шофиране беше рисковано, особено в мъглата, но тя все пак реши да се обади на Джак Конъл.

След третото позвъняване телефонът му се включи на гласова поща. Тя бързо произнесе:

— Емъри е. Хейс излезе веднага след като получи спешно обаждане от Лиза Флойд. Но това е капан. Джеф го е организирал с братята. Алис в момента се обажда на сержант Грейндж с подробностите. Освен това е излъгала за алибито на Джеф. Важното обаче е да изпратите хора до къщата на Флойд веднага. Хейс върви към опасност и всеки миг е от значение. Аз пътувам във вашата кола нататък. — Внезапно осъзна, че говори на изключен телефон. Извика отчаяно и погледна дисплея, който потвърди, че батерията е издъхнала. Но в кой момент от съобщението?

Тя хвърли телефона на пасажерската седалка и се концентрира върху шофирането. Безопасността на Лиза, животът на Хейс зависеха от това да стигне там, но обстоятелствата не й позволяваха висока скорост. След като излезе от очертанията на града и пое по планинския път, мъглата стана още по-гъста. Отвъд капака на колата почти не се виждаше и тя напрегна очи.

Вчера, на път към хижата на Хейс, се беше фокусирала върху гледката навън, което сега й помагаше. Ориентирите и пътните знаци, видени вчера, я водеха и я държаха на правия път, иначе със сигурност щеше да се изгуби. Вземайки бавно завоя, тя видя позната редица от селски пощенски кутии. По-нататък градинска скулптура от метал, оформена като мечка, после къщата с веещо се американско знаме, разнебитения и изоставен хамбар.

Знаеше, че наближава, когато мина покрай ограда с хортензии, високи колкото нея. Можеше да си представи пищните сини цветове през лятото, но безлистните клони на храстите сега бяха покрити с лед и именно те бяха привлекли вниманието й.

Колко още бяха пътували след тази ограда, за да стигнат до хижата на Хейс? Две мили? Пет? Не можеше да си спомни.

Не смееше да шофира прекалено бързо, макар в дъното на съзнанието й да пулсираше мисълта за коварния капан, който Норман и Уил бяха подготвили за Хейс. Мъже, които бяха изнасилвали малолетната си сестра не биха имали никакви скрупули да осакатят или убият враг.

Но Грейндж щеше да отговори веднага на обаждането на Алис. От шерифския офис щяха да изпратят полицаи на място, може би дори вече бяха там. Конъл щеше също да се притече на помощ на Хейс. След неотдавнашното събиране Конъл не би позволил…

Острият завой се появи внезапно и тя го видя прекалено късно, за да избегне удара.

Колата се блъсна в сивата скала. Коланът се стегна. Въздушната възглавница се разтвори. Това, разбира се, спаси живота й, но ударът беше брутален. Купето на колата се изпълни със задушаващ прах.

Веднага след отпускането на възглавницата тя я удари и затърси опипом дръжката на вратата. Почти падна извън колата, чийто капак се беше смачкал в отвесната скала като кенче със сода.

Подметките на обувките й изгубиха опора и тя се приземи по задник. Докато седеше и се опитваше да си поеме въздух, студената и мокра пътна настилка се просмукаха през дънките й. Дискомфортът й помогна да дойде на себе си. Надигна се, облегна се на колата и се опита да прецени състоянието си. Беше разтърсена и гръдната й кост я болеше на мястото, където предпазният колан я беше хванал, но нямаше счупено.

Тя се оттласна от колата и затича.

* * *

Когато излязоха от съда и тръгнаха към паркирания джип, Джак промърмори:

— Що за шибано поведение…

— Той е съдията — каза Найт.

Грейндж седна зад волана, Найт се настани до него, Джак се качи отзад.

— Сложи си колана — каза му Найт. — Ние спазваме законите.

Джак закопча колана на седалката и провери телефона си, който бе изключил по време на престоя им в съда, докато чакаха да получат заповедта за арестуване.

— Емъри — каза той на останалите двама, когато активира гласовата поща. — По дяволите! По дяволите!

— Какво? — попита Грейндж.

Джак им преразказа набързо съобщението на Емъри.

— Разбрах само, че Хейс е в опасност. После започна да прекъсва и връзката издъхна. Провери телефона си, Грейндж. Тя каза, че Алис Бътлър ще ти се обади с подробности. Значи алибито на Джеф е било лъжа. — После се обърна към Найт: — Изпрати полиция в къщата на Флойд, но първо виж дали можеш да накараш Емъри да се върне. Аз ще се обадя на Хейс и дано този кучи син има достатъчно добро обяснение.

Грейндж, шофирайки с една ръка, провери телефона си.

— Няма никакво обаждане от Алис Бътлър.

— Телефонът на Емъри се включва директно към гласова поща — каза Найт. — Бъди, карай към хотела, но натисни педала.

Грейндж включи сирената и буркана, и натисна газта.

— Обесник. Когато адът се разтвори… — промърмори Найт, докато включваше радиостанцията да предаде съобщение.

Междувременно Джак набра номера на предплатения телефон, който Хейс използваше в момента. Той изчака да позвъни веднъж и тъкмо се канеше да се откаже, когато Хейс отговори.

— Какво?

— Знам, че Лиза Флойд ти се е обадила и че си хукнал да я спасяваш. Това, което не знаеш, е, че Джеф Съри стои зад молбата й за помощ.

— Откъде знаеш?

— Емъри ми е оставила съобщение.

— Тя откъде е разбрала?

— Предполагаме, че от Алис Бътлър. Опитваме се да установим.

— Опитвате се?

— Звъннах отново на Емъри — каза Найт, говорейки през рамо. — Включва се гласовата й поща.

— Чу ли това? — попита Джак.

— Чух — изсумтя Хейс. — Батерията й трябваше да се зареди.

— Прекъсна по средата на съобщението — обясни му Джак, — но едно стана ясно. Устроили са ти капан.

— Знам преди вас. Досетих се. Само не знаех дали Джеф стои зад това. Къде сте сега?

— Пътуваме към хотела на Джеф да му връчим заповед за арестуване.

— Продължавайте. Закопчайте този негодник.

— Ще го направим.

— Кажете на Емъри да не мърда от мотела. Звъннете на стационарния телефон в стаята, ако не можете да се свържете с мобилния й.

— Съгласен съм. А ти не се конфронтирай с онези глупаци сам. Екипите ни са на път.

— Ще се справя с Флойд.

— Хейс, ти…

— Ще се справя с тях.

— Точно от това се страхувах.

— Стигнахме тук навреме, за да обезглавим Джеф — каза Грейндж, когато спря джипа на паркинга на хотела. Колата му е още тук.

Джак съобщи това на Хейс, който каза:

— Запазете ми едно парченце от него — и разговорът прекъсна.

Джак продължи да го ругае, докато се измъкваше от задната седалка.

— Ще се посъветвам с нашия човек. — Грейндж се затича към една кола без отличителни знаци в другия край на паркинга.

Найт излезе от джипа. Прозвуча разтревожено.

— Телефонът на Емъри още не отговаря. Полицейските ни екипи наближават къщата на Флойд, но при това проклето време… — Не беше нужно да довършва.

— Е, това ще забави и Хейс също. Което е добре.

Докато си говореха, двамата вървяха към вратата на апартамента. Грейндж се присъедини към тях.

— Нашият човек каза, че Джеф има компания. Жена.

— Жена? — вдигна вежди Джак. — Емъри?

— Не. Не, полицаят не я е познал.

— Алис Бътлър?

— Точно тя ми трябва — каза Найт. — Той почука на вратата. — Джеф? Отвори.

Почакаха. Нищо.

— Джеф! — извика Найт. — Това не е посещение от вежливост. Имаме заповед за арест.

* * *

След като още няколко секунди не се случи нищо, Найт изръмжа:

— Ще се разправя с този негодник. — Той извади пистолета си от кобура и стреля в ключалката.

На долния етаж нямаше никой. Грейндж се насочи към стълбището, с насочен пистолет към полуотворената врата горе.

— Предай се, Джеф!

Когато стигна до вратата, той се дръпна встрани и я отвори докрай. Не последва нищо, така че влезе в стаята. Джак се плъзна вътре след детектива. Към тях с пухтене се присъедини Найт.

По-късно Джак щеше да си го спомня как казва: „Ау, това е направо отвратително“.

* * *

Емъри си помисли, че всичко я боли. Болеше я дори като дишаше.

Мъгливият въздух беше изпълнен с нещо невидимо, но остро, като ледени кристалчета или парченца стъкло. Пронизващият студ щипеше лицето й, където кожата беше открита. От това очите й сълзяха и трябваше да мига постоянно, за да не позволи на сълзите да замъглят погледа й и да закрият пътеката.

Отстрани започна да я пробожда. Болката ставаше все по-силна и упорита. Травмата в дясното й ходило изпращаше остри болки нагоре по крака.

Но да приемеш болката, да тичаш въпреки нея, да я преодолееш беше въпрос на упоритост и дисциплина. Бяха й казвали, че притежава и двете. В излишък. Дори прекалено. Но нали за това бяха всичките трудни тренировки. Можеше да го направи. Трябваше.

Напрегни се, Емъри. Единият крак пред другия. Преодолявай разстоянието метър след метър.

Колко ли още имаше?

Боже, моля те, нека не е много далеч.

Презаредена от решимост и страх от провал, тя разшири крачка.

Тогава от тъмните сенки на заледената гора се чу шумолене, последвано от раздвижване на въздуха зад нея. Сърцето й се сви от предчувствие за беда, на която нямаше време да реагира, преди пронизващата болка да експлодира в черепа й.

Тя падна, приземявайки се тежко.

Когато най-лошото от светлинното шоу премина, тя се надигна на четири крака и остана в тази поза няколко секунди, с наведена между раменете глава, опитвайки се да преодолее замайването. Най-накрая вдигна глава достатъчно, за да съзре гледката на чифт ботуши.

Гледаше ги как се приближават, ставайки все по-големи и по-големи, докато накрая изпълниха цялото й зрително поле. Когато дойдоха на десетина сантиметра от нея и спряха, погледът й се вдигна нагоре и премина по коленете, торса, раменете и брадичката, за да срещне познатите очи.

— Алис?