Сандра Браун
Специална съботна нощ (28)

Двадесет и седма глава

Емъри рязко се изправи и седна в леглото.

Огледа се диво, очаквайки да види дървените стени, лампата с конопен абажур, него.

Но той не беше там и това не беше неговата хижа, и братята Флойд не напираха тромаво през вратата със заредена пушка.

Намираше се в болничната си стая, невредима и в безопасност.

Тогава защо сърцето й препускаше? Защо кислородът не й стигаше и ръцете и краката й тръпнеха?

Тя разпозна класическите симптоми на паник-атака, но нямаше никаква представа какво я е предизвикало. Лош сън? Дълбоко стаена вина от това, че е излъгала полицаите?

Би могло да е всичко.

Но тя чувстваше, че причината за острото й безпокойство беше нещо много по-безапелационно.

Стана от леглото и повлече системата със себе си до вратата. Отвори я съвсем леко, провря глава през нея и огледа в двете посоки. Коридорът беше празен. Никой не се криеше извън стаята й. Не се виждаха и сестрите. Нищо заплашително.

Тя се прибра вътре и затвори вратата.

Отиде в банята и избърса лицето си с мокра кърпа. Подът беше студен под босите й крака. По пътя обратно към леглото извади от гардероба брезентовата торба с нещата си и я взе със себе си. Докато ровеше из нея, търсейки чорапи, си призна, че Джеф е прав. Спортният й екип наистина миришеше доста…

Подтикната внезапно от интуиция, тя развърза торбата и изсипа съдържанието й в скута си, убедена, че отговорът на това, което е предизвикало паник-атаката й, е нещо, свързано с торбата.

Разтърси се из вещите припряно, после по-бавно, като ги оглеждаше внимателно една по една.

Когато осъзнаването дойде, шокът беше наелектризиращ.

Тя седна за момент, опитвайки се да реши какво да прави, после с треперещи ръце набра един номер на клетъчния си телефон и зачака тревожно да вдигнат отсреща.

След няколко позвънявания един сънен глас произнесе:

— Емъри? Наред ли е всичко?

— Алис! Извинявай, че те събудих.

— Добре ли си?

— Добре съм. Имам предвид, че не съм, иначе нямаше да ти звъня в… Кое време е?

— Няма значение. Какво не е наред? Звучиш ужасено.

Тя се насили да се успокои и да диша дълбоко.

— Трябва да те питам нещо и не можех да чакам до сутринта.

— Слушам.

— Днес, когато всички бяхте в болничната ми стая и описвах как съм паднала и съм си ударила главата, споменах ли, че съм си счупила слънчевите очила?

— Какво?

— Спомни си, Алис. Моля те. Важно е. Споменах ли да съм си чупила очилата?

— Не си спомням. Защо?

Тя преглътна с усилие.

— Защото Джеф ме попита по-рано тази вечер кой ги е поправил. Казах му, че трябва да е някоя от сестрите, докато всъщност беше мъжът в хижата.

— Окей? — каза бавно Алис, явно озадачена.

— Откъде Джеф знае, че очилата ми са се счупили, когато паднах?

Алис се замисли.

— Ти повтори историята няколко пъти следобеда. Трябва да си споменала за слънчевите очила.

Тя прехапа долната си устна.

— Не мисля.

— Да не би да намекваш… Какво намекваш?

— Само ме изслушай, моля те. От срещата ни тази сутрин Джеф се държи като напълно различен човек. Кръжи наоколо. Станал е един такъв покровителствен, любящ, дори разкайващ се. Нещо, което изобщо не е в стила му, както знаеш.

— Емъри…

— Знам какво ще кажеш. Ще кажеш, че това е нормално поведение на мъж, който има извънбрачна връзка.

— Точно това се канех да кажа. Като се има предвид скорошното ти премеждие, той се чувства наистина отвратително и иска да компенсира забежката си.

— В това има смисъл и бих се съгласила, само дето имам чувството, че нежностите му са фалшиви и насилени. Сякаш действа по план. Не ми е комфортно около него. Кара ме да се чувствам неловко. Знам, че звучи откачено.

— Не звучи откачено. Звучи обаче като казано от човек, който си е ударил силно главата. Дадоха ли ти успокоително тази вечер? Може би ти действа…

— Това не е медицински разговор. Не се заблуждавам. Не съм хистерична.

Мълчанието на Алис в другия край подсказа, че може би наистина звучи истерично. Тя прехапа устните си, за да се въздържи да каже нещо, което би потвърдило това.

Алис каза:

— Нека се убедя, че разбирам. Ти предполагаш, че Джеф е бил там, че има пръст в травмата, която е причинила сътресението ти?

— Ако не е той, тогава откъде знае за слънчевите ми очила?

Алис си пое дълбоко дъх.

— Добре, да кажем, че те е наранил. Тогава какво? Оставил те е, за да те отвлече онзи мъж от планината? Мислиш ли, че той и Джеф са в комбина?

— Не. Невъзможно е.

— Още по-невъзможно от това, което твърдиш?

— Не твърдя нищо. Само… — Какво правеше, всъщност?

— Каза ли на двамата детективи за това? — попита Алис.

— Още не.

— Би трябвало.

— Помислих си дали да не звънна на сержант Найт, но исках първо потвърждение за слънчевите очила. Надявах се, че ти ще ми кажеш, че наистина съм ги споменала, или че категорично не съм.

Алис каза тихо:

— Не си. Във всеки случай аз не съм чула.

Емъри издиша шумно.

— Благодаря ти.

— Но колко пъти си разказвала историята, преди да дойдем с Нийл?

— Няколко. Отделни части.

— Можеш ли да се закълнеш със сигурност, че изобщо не е ставало дума за това?

Когато тя превъртя деня в съзнанието си, то беше бъркотия от несвързани впечатления, сякаш някой беше направил пъзел от него, след това е разхвърлял парченцата във въздуха и ги е оставил да паднат.

Тя бе преживяла мъчително връщането си в нормалния живот и се беше концентрирала толкова силно върху това да не падне в капана на някоя лъжа, че може и да беше споменала за очилата и просто да не помнеше, че го е направила.

— Не — призна тя. — Не мога да съм напълно сигурна.

Алис изчака малко, след което каза:

— Предполагам, че си се хванала за нещо, което Джеф е подхвърлил мимоходом, и си го раздула до неузнаваемост.

— Иска ми се да мислех така. Наистина. Но имам дълбокото усещане, че нещо не е наред.

— Може ли да ти предложа няколко обяснения защо се чувстваш по такъв начин?

— Моля те.

— Преминала си през изпитание, което ти е оказало силен емоционален, а също и физически ефект. Претърпяла си мозъчна травма, лека, наистина, но все пак мозъчна травма. Спала си с непознат. За зоната на комфорт на Емъри Шарбоно, която познавам, това е извън стратосферата. Естествено, че ще се чувстваш уязвима, несигурна, дори уплашена.

— Разбирам какво казваш, Алис. Но да си ме виждала, откакто се познаваме, да проявявам необуздано въображение или да изпадам в нервна възбуда в кризисна ситуация?

— Никога. Но това не е била обикновена криза. Била е твоя криза.

Тя въздъхна.

— Хубаво, това е едно от обясненията. Каза ми, че имаш няколко.

— Вина, може би?

Емъри се замисли.

— Че търся вина у Джеф, за да успокоя собствената си вина, задето съм спала с друг мъж?

— Не съм психиатър, но подобно пренасяне изглежда логично, нали?

— Предполагам.

— Не звучиш убедена.

Не беше. Тъкмо обратното. Бе решила да не обвинява Джеф за своята изневяра.

— Не е напълно немислимо Джеф да е замесен по някакъв начин. Детективите го подозираха.

— Но беше оправдан.

Да, помисли си Емъри, но само защото се появих жива.

— Джеф не е най-сърдечният човек на света и може да бъде абсолютно егоцентричен кучи син. Но по време на нашите разговори, докато теб те нямаше, ми каза, че иска да бъде идеален съпруг, такъв, какъвто заслужаваш. — Тя спря, след това добави шепнешком: — Кълна се, че не би могъл да те нарани.

Паник-атаките се възпламеняваха от травматични събития. Точно толкова често биваха причинени от въображаем или изфабрикуван ужас. Явно Алис смяташе, че подозренията й са безпочвени. И може би наистина бяха.

— Извинявай, че те събудих.

— Знаеш, че съм готова да направя всичко за теб — каза Алис. — Но трябва да те помоля да свършваме. Имам две назначени цезарови сечения утре.

Емъри се извини, че я е задържала толкова дълго.

Алис сякаш изпитваше неохота да затвори.

— Сигурна ли си, че си напълно добре?

— Да, добре съм. Благодаря ти, че ме изслуша.

— Ще се видим утре. Почини си. Утре нещата ще изглеждат по-добре.

Но не изглеждаха на сутринта.

Тя беше облечена и чакаше Джеф да дойде. Той връхлетя вътре и възкликна:

— Изглеждаш великолепно!

Тя се насили да се усмихне.

— Едва ли, но направих някои подобрения.

— Тези дрехи винаги са ми били любимите.

— Това са просто дънки и пуловер.

— Но ти си в тях. — Той се наведе и докосна с устни нейните. — Как спа?

Емъри не му каза за паник-атаката, нито за разговора с Алис. Но след това, докато лежеше будна и развълнувана, тя убеди мозъка си да не живее в съмнения и страх. Отказваше да таи съмнения за мъжа, за когото беше омъжена. Щеше да го попита направо как е научил за очилата й. Надяваше се, че ще й даде логично обяснение, което ще елиминира опасенията й и ще ги направи да изглеждат нелепи.

Той бързо разтърка длани.

— Взе ли всичко? Готова ли си да тръгваме?

— Веднага, щом донесат количката. Знаеш, болнични правила. Докато чакаме, искам да те попитам нещо, което ме измъчва.

Гладкото му чело се сбърчи. Той взе ръката й и я поглади с палец.

— Съдейки по изражението ти, е нещо сериозно. Какво има?

Тя събра смелост:

— Джеф…

Клетъчният й телефон иззвъня. По-рано го беше преместила от спортната си чантичка за кръста в дамската си чанта. Тя го извади, погледна дисплея и отговори.

— Сержант Найт?

Джеф пусна ръката й и изруга тихо.

— Здравейте, д-р Шарбоно — каза детективът. — Как сте тази сутрин?

Тя без малко да избъбри: Все пак имахте право за Джеф. Но вместо това произнесе:

— Чувствам се много по-добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Съпругът ви с вас ли е?

— В момента стои до мен.

— Добре. Това е добре. Вижте, появи се нещо. Двамата с Бъди Грейндж бихме искали да се отбием в болницата, преди да си тръгнете. Сега удобно ли е?

На прага на вратата се появи сестра, която буташе количка. Емъри й направи знак да почака.

— Какво се е появило, сержант Найт?

— Не е за телефона.

Джеф. Бяха открили нещо, което уличаваше Джеф.

— Бихме искали да разговаряме с вас насаме — каза Найт. Останала без дъх, тя каза:

— Не е нужно да идвате до болницата. Ние ще дойдем при вас.