Сандра Браун
Специална съботна нощ (11)

Десета глава

Всяко доверие, което той бе спечелил, изчезна в мига, в който тя видя проклетия камък и си направи логичните изводи.

Яростта й бе продължила няколко минути, по време на които се биеше като дива котка. Той се опита да я обуздае без да я нарани, но тя продължаваше да дере с нокти, да рита и да го удря. Един от юмруците й попадна в раната, причинена вчера. Тя се отвори и започна да кърви. Емъри не бе спряла да го налага, докато изтощението не я завладя напълно. Иначе нямаше да е толкова кротка, колкото беше сега.

Да, може би кротка, но напрегната като струна. Той я беше сложил на края на дивана, където тя седна, обхванала лактите си. Той се приближи и й подаде чаша уиски.

— Вземете. Изпийте това.

— Вървете по дяволите! — Тя блъсна чашата, която се разплиска върху него.

— Разхищение на ценна течност. — Той я изсмука от опакото на ръката си.

— Искате да ме напиете, нали? Да ме направите по-управляема?

— Не съм налял достатъчно, за да ви напия, само колкото да се успокоите.

— Не искам да се успокоя, благодаря! — Тя отметна глава назад и го погледна с блеснал поглед. — Защо камъкът не се справи?

— Справи се. Той ви събори.

— А след това вие ме довлякохте тук.

— Всъщност, пренесох ви до пикапа си. Пътувахте свлечена върху пасажерската седалка. Коланът ви държеше, за да не паднете на пода.

— Защо ме доведохте тук? — Тя го изследва по-скоро с объркване, отколкото със страх. — Ако сте искали да ме убиете, защо не сте ме задушили, докато спя?

— Не е интересно.

Тя посочи към тавана.

— Да очаквам ли да бъда завързана на този метален прът и изкормена като елен?

Той погледна пръта и се намръщи.

— Прекалено интересно. Прекалено много местене. Вместо това защо не вземете да пийнете това леко отровно уиски? — Той протегна отново чашата към нея и когато тя не помръдна, каза: — Не? Добре, тогава.

Гаврътна на един дъх питието. Тя може и да не искаше да се отпусне, но той адски много искаше. Остави чашата на плота и каза:

— Знаете, че всичко това са глупости, трябваше да мине за шега.

Тя продължи да стои, обвила ръце около себе си, съвсем не в настроение за шеги, и да се полюлява напред-назад, очевидно объркана.

— Бях започнала да вярвам…

— Какво?

— Че не сте възнамерявали да ме нараните.

— Не съм.

Тя се изсмя кратко и погледна към уличаващия плик, оставен на масата.

— Въпреки доказателствата за обратното.

Свита така, тя изглеждаше малка, безпомощна, уплашена. Той се възхити на твърдостта, която се изискваше, за да не заплаче, когато очите й се напълниха със сълзи. Явният й страх му въздейства много повече, отколкото ударите и ритниците й биха успели.

Седна до нея, без да обръща внимание на това, че тя се отдръпна, за да не се допират раменете им.

— Не исках да видите камъка.

— Тогава е трябвало да го скриете по-добре.

— Временно. Не мислех, че ще тръгнете да ровите из сандъчето с дърва.

— Човек не би очаквал такава страховита находка на дъното му.

— Страховита, да. С вашата кръв и коса по нея. Знаех, че ако я видите, ще се разстроите.

— Дяволски сте прав — каза тя разгорещено. — Защото ви повярвах, когато казахте, че съм паднала.

— Не съм казал това, вие го предположихте. Казах, че съм ви намерил да лежите в безсъзнание.

— Защото сте ме цапардосали по главата с този камък!

— Не, док. Не съм.

— Като трофей ли го държите?

Той не удостои думите й с отговор. Тя простена:

— Иска ми се да бяхте довършили това.

— Кое?

— Това, което сте се канили да ми сторите. Нямаше да ми се налага да продължавам да изпитвам ужас, да се страхувам. Неизвестността ме убива. Това част от мъчението ли е?

Ръцете й бяха върху коленете й, стиснати толкова здраво в юмруци, че цялата кръв се бе отдръпнала от тях. Бяха бледи и студени при допир, когато сложи ръка върху тях.

Когато тя се опита да ги измъкне изпод дланта му, той настоя:

— Погледнете ме.

Тя обърна глава и го погледна право в очите. Нейните бяха лешникови, по-скоро зелени, отколкото кафяви. Златистите точици в тях, които първоначално бе взел за игра на светлината, бяха истински. От това разстояние би могъл да ги преброи.

— Не съм ви наранил. Аз няма да ви нараня. Колко пъти трябва да го кажа, за да повярвате?

— Ще повярвам, когато ми позволите да се свържа…

— Още не.

— Кога?

— Когато няма опасност да ви освободя.

— Но междувременно хората се тревожат за мен.

— Сигурен съм. Но не бива. А вие не бива да се страхувате от мен. Защо да го правите?

— Как можете да ми задавате такъв въпрос, при положение че не ми казвате името си и нищо за себе си?

— Добре. Ако ви кажа едно нещо, ще престанете ли да се страхувате от мен и да се опитвате да си тръгнете?

Тя кимна.

Той знаеше, че обещанието й е фалшиво, но може би това щеше да я успокои, ако й кажеше нещо, което не даваше кой знае колко информация.

— Аз също изгубих двамата си родители.

— Обичахте ли ги?

— Да.

— Кога починаха — преди да направите онова, което сте направили… или след това?

— Преди. За което съм доволен.

— Какво направихте?

— Не ме питайте отново, док. Няма да ви кажа. — Той погледна надолу, към ръката си, която още покриваше нейната, и осъзна, че палецът му инстинктивно я гали. В ума му се завъртяха еротични образи за други местенца от кожата й, които би искал да погали. — Ако ви кажа, наистина ще започнете да се страхувате от мен.

Бързо, преди да е нарушил всяко обещание, което й бе дал, той вдигна ръката си от нейната и се изправи. Като стоеше с гръб към нея, той взе плика от масата и го пъхна под мишница. След това отиде до вратата и взе палтото си, шала и шапката от закачалката.

— По време на припадъка раната на скалпа ви се отвори повторно. Има прясна кръв по косата ви. Може би ще премислите и ще си вземете душ.

Той затвори вратата шумно след себе си и остана на верандата, докато се облече. Вятърът беше достатъчно силен, за да превива дърветата. Навяваше сняг и ледени топчета в очите му, докато пресичаше двора към навеса за складиране.

Остави плика върху един висок рафт и дръпна една макара с тел пред него. След това издърпа едно дървено пале от бараката навън към дръвника в далечния край на двора. Товаренето на наскоро нацепените дърва беше механична работа, така че можеше да я прави без да мисли. Което му позволяваше да се съсредоточи върху Емъри Шарбоно.

Безпокоеше го, че инстинктивното й недоверие беше толкова силно.

А още повече го безпокоеше, че имаше основания.

Нищо друго и никой друг досега не го бе разколебавал в решението му. Тя го направи. Да се заеме с нея беше дръзко, потенциално опасно и можеше да е разрушително. Бореше се с това, но чувстваше, че губи контрол всеки път, когато я погледне… и всеки път, когато тя го погледне.

Направи три тура между купчината с дърва и наръчите цепеници, подредени срещу външната южна стена на хижата, където бяха защитени до известна степен от стихиите. Когато свърши, върна палето в бараката.

Остана вътре, на завет, дъхът му образуваше облачета пара в студения въздух; свали ръкавицата и извади от джоба на дънките си сребърна дрънкулка.

Емъри не беше забелязала, че липсва, и той се надяваше, че няма да се сети и да поиска да й я върне. Разтърка я между палеца и показалеца си, осъзнавайки колко младежко и глупаво сантиментално е да събира тайно някакви неща за спомен от нея. В живота си никога не беше държал нещо, което да му напомня за жена, дори когато тя самата му беше дала сувенира. Особено ако му беше дала сама сувенира.

Не беше романтичен. Никога не е бил. Когато пропусна да поръча цветя за гаджето си от гимназията, Ребека се беше разсърдила.

— На кого му пука за такива глупости? — беше промърморил той.

Ядосана, тя бе отвърнала:

— На мен! Защото ме е срам да съм сестра на един абсолютен дръвник! — и сама беше отишла да купи цветя.

Никога не би чул такива думи от нея, ако тя знаеше…

Само дето никога нямаше да разбере за Емъри Шарбоно. Никой нямаше да разбере. Времето й с него щеше да е тайна, която той щеше да отнесе в гроба си. Трябваше да я пусне да си отиде. И щеше да я пусне. Но поне да задържи тази дреболийка за спомен.

Върна я обратно в джоба си и си сложи ръкавицата. Преди да излезе от бараката, погледна нагоре към рафта, където бе сложил плика, за да е сигурен, че този път е добре скрит, след което излезе и заключи вратата след себе си. На верандата на хижата изтръска краката си от снега и отвори.

Когато влезе вътре, го лъхнаха познатите миризми на сапуна и шампоана му. Емъри стоеше пред камината, простряла дрехите си върху облегалката на един от столовете, които бе придърпала близо до огнището. Косата й беше мокра. Вместо спортния си екип, сега носеше друга от трикотажните му блузи, и бе обула един чифт от чорапите му.

И май това бе всичко.

Между ръба на блузата, спусната до средата на бедрата, и чорапите, събрани на глезените й, нямаше нищо друго, освен гладки крака. Бяха крака на бегачка, стройни и дълги, с добре очертани прасци под стегната кожа. Фантастично красиви. Сияещи.

Оправяйки дрехите си, тя отпусна бедрата си на стола и го придърпа още малко към огъня, преди да се обърне към него.

— Възползвах се от предложението ви за душ. — Тя посочи към чорапите, после прокара ръка по копчетата на ризата. — Надявам се да нямате нищо против, че съм ги взела.

Той откъсна с усилие поглед от ръба на ризата. В отговор само поклати шава.

— Страхотно е да си чист.

Той кимна.

— Изпрах също и дрехите си.

Той погледна мокрите дрехи, но не каза нищо.

— Главата ми спря да кърви.

— Добре — дойде глухият му отговор. След това свали палтото, шапката и шала, забивайки пръсти толкова дълбоко в преждата, сякаш от това зависеше животът му, защото цялата кръв в тялото му се бе събрала в едно критично място и концентрацията й бе толкова плътна, че чак болеше.

Той отиде към кухненския шкаф, извади оттам бутилка уиски и си наля. На половината път към устата му задържа чашата и погледна през рамо към Емъри.

— Променихте ли мнението си и за това?

— Не. Благодаря.

Той глътна питието на един дъх. Течността прогори пътя надолу, но поне му даде възможност да мисли за нещо друго, вместо за чистата, гладка кожа, и това колко мека и топла щеше да е под старата фланелка. Под него. Движейки се под него.

— Казахте, че сте ме гледали през бинокъл.

— Какво?

— Онази сутрин, когато вие… когато паднах. Казахте, че сте ме наблюдавали?

— Когато бяхте… — Разтягайки се. Извивайки се в дъга. Навеждайки се. — До колата си. Преди да започнете да тичате.

— Какво правехте там?

— Разхождах се из планината.

— Нищо друго?

— Не. — Той хвана края на плота и продължи да гледа през прозореца над мивката. Нямаше си доверие да я погледне.

— Какво ви накара да ме забележите?

Краката ти в онзи черен клин. Задникът ти. Боже, задникът ти.

— Просто оглеждах с бинокъл района, разбирате ли, наблюдавах пейзажа. Видял съм движение, вероятно.

— Защо не извикахте „ехо“?

— Прекалено далече бяхте. Но бях любопитен.

— И защо? Не изглеждах ли като човек, излязъл просто да потича?

— Да, но се запитах защо сте сама. Повечето хора, когато се движат по каменист терен, го правят с някого другиго.

— Вие не сте го правили. Били сте сам.

— Само че аз съм свикнал.

Канелката на чешмата капеше. Известно време през петнайсетсекундни интервали се чуваше кап-кап-кап, и това бе единственият звук в стаята. В света.

След това тя наруши тишината.

— Това е единственото нещо, за което не сме говорили.

Той завъртя кранчето, за да види дали не може да спре капенето.

— Моля?

— Тази сутрин ви попитах как понасяте тишината, скуката и самотата. Говорихме за първите две, но не и за самотата.

Кранчето спря да капе, но той не отмести ръката си от него, сякаш се канеше да го изскубне.

— Не сте ли самотен?

Дали си въобразяваше, или височината на гласа й спадна?

— Понякога.

— И какво правите тогава?

Не, не си въобразяваше. Гласът й потрепна с интимна нотка. Беше дрезгав, сякаш бе пила уиски и то бе изсушило гърлото й. Той дръпна ръцете си от крана на чешмата и бавно се обърна. Тя бе дошла малко по-близо до масата, където стоеше, сякаш чакайки сигнал от него какво да прави след това.

— Не мисля, че имате предвид самотата изобщо, док, нали?

Тя повдигна рамене, което можеше да означава всичко.

— Питате ме дали усещам липсата на жена?

— Усещате ли?

— Често.

— И какво правите тогава?

— Отивам да си взема.

Откровеният му отговор постигна ефекта, който целеше. Тя беше шокирана.

— Както взехте мен?

— Не. Вие бяхте нещо различно. Бяхте щастлива находка.

Тя се поколеба нерешително половин минута, очите й се стрелкаха насам-натам, но отбягваха неговите. Можеше да определи мига, в който тя реши да упорства, защото очите й спряха онова неспокойно търсене… на какво? На смелост, може би. Във всеки случай се върнаха върху него.

Тя попита:

— Наистина ли го мислехте?

— Кое?

— Когато казахте, че няма да ме нараните?

— Да.

Тя изчака, сякаш очаквайки той да отрече, след това каза:

— Благодаря ви, че се грижите така добре за мен.

— Вече ми благодарихте.

— Да, онези пъти не важат.

— Защо?

— Защото само се опитвах да спечеля благоразположението ви.

— Да спечелите благоразположението ми?

— Защото бях много уплашена.

— Минало време? Значи вече не се плашите от мен?

— Не искам да се плаша.

Тя направи една крачка към него, после още една и продължи да върви, докато остана една ръка разстояние. Протегна дясната си ръка.

— Приятели?

Той погледна ръката й, но не я пое. Вместо това сложи ръце на раменете й и я придърпа към себе си. Тя наведе глава, за да не го гледа в очите, но не отхвърли ръцете му, не се отдръпна, нито трепна, както правеше всеки път, когато той идваше прекалено близо.

Тя направи малка стъпка, за да скъси дистанцията между тях, след това притисна чело на гърдите му. Той прокара ръце по гърба й, притегляйки я настоятелно и неотклонно, и когато телата им се допряха, тя обърна глава и допря бузата си право върху сърцето му.

Той прокара пръсти по вдлъбнатината на гърба й и ги плъзна нагоре и обратно, докато едната му ръка се спря в края на талията й. И остана там. След това започна да описва кръгове надолу и да натиска достатъчно, за да я наведе назад и да му стори място между бедрата си, което накара дъха й да замре.

Двамата спряха да дишат.

Тя наклони глава назад и погледна лицето му с тези ясни очи, и когато го направи, всички обещания изчезнаха от главата му. Той трябваше да я има. Беше готов да мине през ада, само за да е вътре в нея. Усети как потъва, потъва, потъва…

Устата му бе почти върху нейната… съвсем близо, за да я целуне, толкова, че можеше да усети влагата от дъха й върху устните си, да го вкуси…, когато се овладя.

— Почти ме надхитрихте, док.

Тя дръпна главата си и примига срещу него.

— Какво?

— Почти се хванах.

— Не знам какво имате предвид.

— Как ли пък не. Миришете хубаво. Нямате нищо под тази риза. — Той прокара пръсти по горната извивка на гърдата й, която се издуваше в отвора на ризата. — Изглеждате мека и достатъчно сладка, за да ми потекат лигите.

Той се потърка в нея подканящо.

— Знаете какво искам и си мислите, че ако ми го дадете, ще ме умилостивите и ще ви отведа у дома. Бяхте готова да се качите на олтара и да легнете за жертвоприношение.

Той издаде насмешлив звук.

— Оценявам жеста. Наистина. Да не говорим за гледката. — Отдръпна се назад, за да я види в целия й ръст. — Само че няма да правя секс с мъченица.

Тя ядосано го блъсна в гърдите и се опита да се измъкне от хватката му.

Но той продължи да я държи, дори я дръпна по-близо, като се движеше между разтворените й бедра с явен намек.

— Само че да ви предупредя, док. Давате ми възможност да сложа ръце върху вас, но аз няма да оставя милиметър, който да не съм докоснал. Схващате ли? Няма да си ви представям гола, ще ви видя гола. Предложете ми се само още веднъж, и ще игнорирам всички доводи защо не бива да ви чукам.

По-късно той се запита какво щеше да се случи в следващите няколко секунди, ако пикапът не беше излязъл от пътя и не се беше блъснал в едно дърво.