Сандра Браун
Специална съботна нощ (43)

Епилог

През цялото четирийсет и два километрово трасе през Атланта зрители и поддръжници насърчаваха с викове бегачите, но струпаните на финалната линия бяха особено ентусиазирани.

Когато Емъри я пресече и говорителят обяви името й, представяйки я като организатор на фонда за набиране на средства, се чуха викове на одобрение. Беше наобиколена мигновено от фотографи, оператори от телевизионни канали и журналисти, надпреварващи се да я интервюират. В състоянието, в което се намираше — задъхана и потна — тя ги задържа за малко.

Един от пациентите й, шестгодишно момченце, срамежливо се приближи с родителите си и я помоли за автограф. Група военни ветерани, които бяха преодолели разстоянието с инвалидни колички, вдигнаха палци да я поздравят.

Тялото я болеше. Дясното стъпало изпращаше нагоре толкова силни пронизващи болки, че я караше да куца. Беше изморена до смърт, но изпълнена с бодрост и оживление. По много причини това състезание представляваше победа на ума, тялото и душата.

През изминалите шест месеца се бяха променили много неща в нейния живот. В края на полицейското разследване в последните часове на Алис един неин роднина бе дошъл за тялото й и го бе транспортирал до родния й град в Тенеси за погребение. Емъри нямаше контакт със семейството.

Тя беше предала останките на Джеф за кремиране и се въздържа от каквато и да било панихида. Всяка проява на скръб щеше да е лицемерна. Получи само няколко съболезнователни картички. Любезните й благодарности бяха толкова задължителни, колкото самите картички. Вещите му бяха запечатани в кашони и предадени на бездомните. Беше й мъчно единствено за самия Джеф. Беше живял — и умрял — без радост и необичан.

Тя продаде къщата им бързо и се премести в градска къща в Бъкхед с приятни съседи. Двамата с д-р Нийл Джеймс бяха поканили едно семейство лекари — той гинеколог, тя интернист — да се присъединят към тяхната практика. Двамата се оказаха чудесно попълнение; клиниката преуспяваше.

Норман и Уил бяха осъдени за изнасилване. Те получиха максималната присъда, което се дължеше до голяма степен на смелото свидетелство на Лиза в съдебната зала. Тя и Полин се преместиха в апартамент в Дрейкланд, платен от Емъри. Прекалено горда да приема пари по милост, без да „се е блъскала за тях“, както се бе изразила Полин, тя работеше сутрин в един старчески дом, помагайки в приготвянето и сервирането на храната за обяд.

Лиза продължи да работи през уикендите в Събуей. Сеансите й с психолога, специализиран в работа с жертви на сексуално насилие, се плащаха също от Емъри, която гледаше на това като на инвестиция в жената, която Лиза щеше да стане.

Емъри остана доста дълго на финалната линия, поздравявайки бегачите при идването им. Обеща интервю на водещия на едно местно телевизионно токшоу.

— Ще накарам моите хора да звъннат на вашите хора — каза той и тя се засмя.

После се чу:

— Поздравления, док.

Тя се обърна и го видя — той стоеше точно зад нея.

Карнавалната атмосфера на финала избледня, без да остави нищо в спектъра на нейните сетива, освен гласа му, лицето му и забележителните очи, които бяха, както винаги, заковани върху нея.

Беше облечен в изтъркани дънки и обикновена бяла риза с навити нагоре ръкави. Изглеждаше чудесно, с груба красота и й се прииска в еднаква степен да го удари и да се хвърли на врата му.

Гледаха се дълго и в един момент тя осъзна, че привличат вниманието на зрителите.

— Благодаря. Беше мило да спреш и да го кажеш. — Макар сърцето й да се късаше, тя се обърна и понечи да тръгне.

Той застана до нея.

— Къде е паркирана колата ти?

— На няколко преки оттук.

— Моят пикап е по-близо.

Без да спори, тя го остави да я поведе, все още неможеща да повярва, че това не е сън.

— Доста публика — отбеляза той, когато си проправяха път през един от паркингите.

— Тъй като това е първото състезание с благотворителна цел, съм изумена от подкрепата и броя на бегачите, които се записаха за участие. Събрахме седемстотин и петдесет хиляди долара.

— Седемстотин петдесет и две. — Тя го погледна. Той каза: — Още не бях внесъл моя дял до тази сутрин.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Стигнахме.

— Виждам, че продължаваш да караш пикапа си.

Той й помогна да се качи на пасажерската седалка, после заобиколи и влезе.

— Като излезем от паркинга, дай наляво.

Но той не включи двигателя. Седеше и гледаше през предното стъкло. Емъри си помисли, че по-скоро ще се превърне в камък, отколкото да попита къде е бил, какво е правил, така че изчака и след известно време той обърна глава към нея.

— Ребека ми каза, че си й писала.

— Получила адреса ми от Джак Конъл. Искаше да ми благодари, че „съм ти набила ум в главата“.

Той изсумтя.

— Напълно в неин стил. — След това вдигна вежди. — Добрала се е до теб чрез Конъл, нали? Споменава ли го в писмото?

— Няколко пъти.

— А-ха. Разбирам. Мисля, че между тях има нещо.

— Наистина ли?

Той пусна една ругатня.

— Така ми се пада, предполагам. — Изчака малко, преди да продължи. — Училищният оркестър на Сара е имал изпълнение в градския парк в Деня на Свети Патрик. Отидох за концерта.

— Сигурна съм, че е била развълнувана.

— Така изглеждаше. Останах една седмица. Изядох много риба.

— Ти не обичаш риба.

— А сега още по-малко. Погълнах толкова Омега-3 мастни киселини през онази седмица, че ще ми стигнат до края на живота, а дотогава ще фосфоресцирам.

Тя още не бе готова да се усмихне. Като запази гласа си рязък, тя попита:

— Значи с Конъл поддържате връзка?

— Мисля, че иска да ме осинови.

— Той те е осиновил много отдавна.

— Единственото хубаво нещо в кръженето му наоколо беше, че ме информираше как мина всичко, когато ти се върна от Северна Каролина.

Това отвърза юздата, която я караше да се сдържа:

— Значи е голям клюкар.

— Практически той си е една бабичка.

— Ако си искал да знаеш какво става, защо не дойде да видиш сам?

— Виж, знам, че си ядосана. Имаш право да ми сриташ задника и да ми кажеш да се пръждосвам.

— Ако не ме болеше кракът…

— Не можех да дойда при теб, докато всичките глупости — твои и мои — не приключеха. Нали разбираш, док. Знам, че разбираш.

Погледите им се вкопчиха един в друг. Нейният се отклони пръв.

— Отне ми известно време, но започнах да разбирам. Щеше да имаш допълнителни усложнения, неща, които да изискват обяснение, при положение че аз самата имах много неща, с които да се справям и които да обяснявам.

— Именно.

— Но това ти даваше също много удобно извинение да изчезнеш и да те няма.

— И аз трябваше да се справя с много неща. Повторната ми поява нямаше да е лесна, а не исках ти да бъдеш подложена на цялата дандания.

— Можех да ти помогна.

— Не, не можеше. Трябваше да се оправя сам. Първо трябваше да разбера какво ще правя.

— Да се върнеш във ФБР?

— Не. Джак ме покани, но му отказах.

— Тогава значи…

— Аз… ъ-ъ-ъ… строя разни неща. Не само рафтове за книги и бараки. Сдружих се с група предприемачи. Ходим по места, ударени от природни катаклизми. Торнада, земетресения. Такива неща. Строим подслони за хората. Ремонтираме домове, училища, болница, каквото се налага.

— Строителни дейности.

— Да.

Той не разкраси нещата. Интонацията му не се промени изобщо, но и не беше нужно, за да разпознае, че е въодушевен и доволен. Работата му подхождаше.

— Звучи добре.

— Добре е.

Погледът му отново се зарея през стъклото. Тя му даде време да подреди мислите си и когато беше готов да продължи, той сложи лявата си ръка на волана и се обърна в седалката си към нея.

— Сам Найт се свърза с мен чрез Джак. Каза ми, че Грейндж е преживял тежък период заради… ами… знаеш защо. Миналата седмица отидох да го видя.

— Той благоговееше пред теб.

— Ами, сега разбира защо не обичам никой да гледа на мен като на герой. Наистина му беше дошло до гуша и в началото отказваше да говори какво се е случило в онзи ден. Познавам това чувство и му го казах, и чак след това той се отпусна. Призна, че му е трудно да живее със себе си за това, че е дръпнал спусъка.

Той спря и погледна в очите й.

— А аз се чух да го питам: А можеше ли да живееш с мисълта, ако не го беше направил? — Той остави въпроса да отекне няколко секунди. — Не планирах да кажа това, док. Думите дойдоха отнякъде другаде, не от съзнателните мисли. Всъщност, мисля, че дойдоха от теб. Но когато ги произнесох гласно, осъзнах, че не бих могъл да живея със себе си, ако не бях дръпнал спусъка в онзи ден в Уестбъро. Нямаше да мога да се понасям, ако не го бях спрял. И по този начин след четири години се освободих. Трябва да ти благодаря.

Известно време тя бе прекалено развълнувана, за да говори. Трябваше да прочисти гърлото си, преди да произнесе:

— А хората, които са го тормозили?

— Оставих ги на собствената им мизерна съвест. Един ден тяхната злоба може да ги застигне. Или пък не. Но няма да съм аз.

Сърцето й се изпълни с любов, но имаше още едно нещо, което тя трябваше да знае.

— Онзи ден, онзи отвратителен ден, преди линейката да пристигне и ти ме прегръщаше, ми прошепна нещо в косата. Какво каза?

— Помолих те да не се отказваш от мен.

— Но после ти изчезна, Хейс.

— За последен път. Никога повече.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Ако зависеше от мен, това щяха да са последните ден и нощ без теб. Но какво ще се случи после, от теб зависи.

Тя го държа в напрежение няколко секунди.

— Не мисля, че съм в състояние да шофирам. Ще ме откараш ли вкъщи?

— Ще се радвам да го направя. — Но не помръдна, остана да седи така, изпивайки я с очи.

— Ще запалиш ли двигателя?

— Не още, док. — Пресегна се, обви главата й с едрите си ръце и я притисна към себе си. — Първо ще те целуна, докато останеш без дъх.