Сандра Браун
Специална съботна нощ (3)

Втора глава

Емъри се събуди постепенно, но не отвори очи, страхувайки се, че светлината ще влоши още повече мъчителното главоболие. То я бе извадило от дълбок сън с толкова силни болки, сякаш в черепа й беше използвана бормашина. Тя чуваше шум, който не беше характерен за спалнята й, но дори любопитството не я поощри да повдигне клепачите си. В допълнение към пронизващите болки в главата десният й крак туптеше болезнено. Тази сутрин го беше претоварила с тичане прекалено много.

Мирисът на храна накара стомахът й да се свие и започна да й се гади.

Каква беше тази миризма в спалнята й, при положение че кухнята се намираше в противоположната страна на къщата? Каквото и да готвеше Джеф…

Джеф не готвеше.

Очите й се отвориха и когато не срещнаха нищо познато, тя седна в леглото.

Непознатата сцена пред нея се замъгли и се завъртя. В гърлото й се надигна гореща жлъчка. Едва успя да я преглътне, преди да я избълва. Замайването я накара да се отпусне отново върху възглавницата, която — осъзна тя — не беше нейната собствена. И мъжът, който се мержелееше отстрани на леглото й не беше Джеф. Тя избъбри:

— Кой сте вие?

Той се приближи с една крачка.

— Стойте далеч от мен! — Тя се надигна върху ръката си, макар да нямаше шанс да го отблъсне. Беше слаба и безпомощна като новородено. Той беше великан.

Но при командата й остана на мястото си.

— Не се бойте от мен. Няма да ви сторя нищо.

— Кой сте вие? Къде съм?

— В безопасност сте.

Тепърва щеше да се види. Дишането й беше плитко и бързо, сърцето й биеше оглушително. Емъри искаше да се успокои, знаейки, че паниката няма да й помогне.

— Как се чувствате? — Гласът му беше нисък и дрезгав, сякаш отдавна не го беше използвал.

Тя само го гледаше, опитваше се да сглоби в едно разхвърляните въздействия и да намери обяснение за това къде се намира и защо е там.

— Как е главата ви? — Брадичката му се вдигна нагоре.

Тя колебливо я попипа и изохка, когато пръстите й докоснаха една подутина зад лявото ухо. Сякаш беше ударила по гонг, изпращайки вълни от болка през главата си. Косата й беше лепкава и напоена с кръв, и когато дръпна пръстите си, видя, че са червени. Забеляза кръв и върху възглавницата.

— Какво ми се е случило?

— Не помните ли?

Умът й се върна назад.

— Спомням си, че тичах. Паднала ли съм?

— Мислех, че може би вие ще ми кажете.

Тя понечи да поклати глава, но от движението й призля и тя усети поредно избухване на болка.

— Как се озовах тук?

— Наблюдавах ви през бинокъла си.

Беше я наблюдавал през бинокъл? Това не й хареса.

— Откъде?

— От хребета на друг връх. Но изгубих следите ви и си помислих, че трябва да проверя какво става. Намерих ви да лежите в безсъзнание, взех ви и ви пренесох тук.

— Къде е това „тук“?

Той направи движение с ръка, подканяйки я сама да види.

Всяко движение на главата означаваше нова агония, но тя се надигна на лакти. След като изчака известно време световъртежът да се успокои, огледа обкръжението си, търсейки по-специално възможност за бягство, ако се наложи.

Имаше четири прозореца. Само една врата. Стаята беше само една, всъщност.

Леглото, на което лежеше в момента, се намираше в единия ъгъл. Един параван от летвички, което по всяка вероятност означаваше, че зоната за сън е отделена от останалата стая, беше събран и подпрян на стената, построена от разцепени дънери.

Останалата мебелировка се състоеше от кафяв кожен шезлонг и съответен на него диван. И шезлонгът, и диванът бяха с гънки, бръчки и издраскани, което говореше, че са използвани десетилетия наред. Между тях стоеше малка масичка с лампа върху нея с абажур от грубо платно. Всички мебели бяха разположени върху килим.

Кухнята беше отворена към останалата част от стаята. Имаше мивка, тясна печка, старомоден хладилник и маса от кленово дърво с два стола с тапицирани кожени облегалки, които бяха боядисани в маслиненозелен цвят. Голяма каменна камина заемаше една от стените. Огънят в нея гореше и точно той издаваше пропукващите звуци, които тя не бе успяла да идентифицира в първия момент, когато се беше събудила.

Беше й дал време да огледа стаята. След което каза:

— Само една от бутилките с минерална вода, които носехте, е празна. Трябва да сте жадна.

Устата й беше суха, но нещо друго я безпокоеше повече.

— Била съм в безсъзнание, когато сте ме намерил?

— Не усещахте нищо. Опитах се няколко пъти да ви събудя.

— Колко време съм била в безсъзнание?

— Открих ви към седем и половина тази сутрин.

Тя погледна ръчния си часовник и видя, че е шест и двайсет вечерта. Размърда крака, за да изрита завивката. Прехвърли крака през ръба на леглото и се изправи. Веднага се олюля.

— Ох!

Той я хвана. Не й беше приятно, че я докосва, но щеше да падне по очи, ако не я беше задържал. Помогна й да седне отстрани на леглото. Емъри имаше чувството, че главата й ще експлодира. Стомахът й се надигна. Тя покри очи с ръка, защото всичко, което виждаше се приближаваше рязко, след това се отдалечаваше като трепкащо изображение в къща с криви огледала.

— Искате ли да легнете обратно в леглото, или можете да седите? — попита той.

— Ще остана седнала.

Той постепенно отдръпна ръце от раменете й и я пусна. Отиде в кухнята и извади един галон с вода от хладилника. Напълни една чаша и й я занесе.

Тя наблюдаваше това подозрително, питайки се дали не я е упоил. Наркотиците с цел изнасилване не миришеха на нищо, нямаха вкус и действаха безотказно. Те не само обезсилваха жертвата, но изтриваха и спомена. Но ако този мъж имаше престъпни намерения, какъв смисъл би имало да я упоява, след като и без това е била вече в безсъзнание?

Той каза:

— Опитах се да ви дам вода по-рано. Но вие се дърпахте и я плюехте.

Това обясняваше защо предницата на ризата й е мокра. Тя бе напълно облечена, с изключение на якето, ръкавиците и лентата за глава. Маратонките й също бяха свалени и сложени на пода до леглото, подредени чинно една до друга. Тя премести очи от тях към мъжа, който й подаваше чашата.

— Сигурна съм, че имам мозъчно сътресение.

— Точно това предположих, тъй като не можах да ви събудя.

— Черепът ми кърви.

— Вече не. Съсири се бързо. Промих раната с кислородна вода. Затова кръвта по пръстите ви изглежда прясна.

— Може би се нуждая от шиене?

— Кървеше много, но раната не е дълбока.

Беше преценил това сам? Но защо?

— Защо не се обадихте на 911?

— Тук съм извън отъпканите пътеки и не мога да гарантирам за качеството на спешното обслужване. Помислих си, че е най-добре просто да ви пренеса тук и да ви оставя сама да се събудите.

Тя не беше съгласна. Всеки, претърпял удар по главата, трябваше да бъде прегледан от лекар, който да определи степента на поражението, но в момента тя нямаше енергия да спори. Имаше нужда първо да се ориентира и да проясни малко главата си.

Пое чашата с вода от него.

— Благодаря.

Макар че беше ужасно жадна, отпи само няколко глътки, защото се страхуваше, че ако изпие повече, може да повърне. Почувства се малко по-спокойна. Поне сърцето й вече не препускаше така бясно и дишането й беше близко до нормалното. Щеше да си измери кръвното налягане — ръчният й часовник имаше такава функция, — но не се чувстваше достатъчно добре, за да го направи. Налагаше се да стиска здраво чашата с вода, за да не я изпусне. Той трябва да беше забелязал.

— Вие ли ви се свят?

— Много.

— И главата ви боли?

— Няма да повярвате колко.

— Имах веднъж сътресение. Не беше кой знае какво, с изключение на ужасното главоболие, но това бе достатъчно лошо.

— Не мисля, че моето е сериозно. Зрението ми е леко замъглено, но си спомням коя година сме, както и името на вицепрезидента.

— Значи сте една стъпка пред мен.

Сигурно трябваше да прозвучи като шега, но нямаше никакъв хумор нито в интонацията, нито в изражението му. Той нямаше вид на човек, който е склонен да се смее и го прави често. Ако го прави изобщо.

Тя отпи още една глътка от чашата, след което я остави на малката масичка отстрани до леглото.

— Оценявам гостоприемството ви, господин…?

— Емъри Шарбоно.

Тя го погледна с изненада.

Той посочи към края на леглото. До този момент тя не бе забелязала, че туристическата й раница е там заедно с другите й неща. Едната дръжка на слънчевите й очила беше счупена. По нея имаше кръв.

— Научих името ви от шофьорската книжка — каза той. — Шофьорска книжка от Джорджия. Но името ви звучи като да сте от Луизиана.

— Наистина съм от Батън Руж.

— Откога живеете в Атланта?

Явно беше забелязал и адреса й.

— Достатъчно дълго, за да я смятам за дом. И като заговорихме за… — Тъй като си нямаше доверие да се изправи, тя се пресегна през леглото, за да стигне до раницата си. — Вътре в нея — заедно с двете бутилки вода, едната от които беше празна — се намираха две двайсетдоларови банкноти, кредитна карта, шофьорската й книжка, картата, която беше използвала, за да следи за маршрута си и онова, от което сега се нуждаеше най-много — клетъчния си телефон.

— Какво правехте тук? — попита той. — Като се изключи тичането.

— Правех точно това. Тичах. — Когато неуспешно се опита за трети път да включи телефона си, тя изруга тихо. — Мисля, че батерията ми е напълно изтощена. Бихте ли ми дали назаем едно зарядно?

— Нямам клетъчен телефон.

Кой в наше време няма клетъчен телефон?

— Тогава дали ще мога да използвам стационарния ви телефон? Ще ви платя…

— Нямам никакъв телефон. Съжалявам.

Тя го погледна с увиснало чене.

— Нямате телефон?!

Той сви рамене.

— Няма на кого да звъня. Няма кой да ми звъни.

Паниката, от която искаше да се освободи преди, сега я завладя отново. С осъзнаването, че е оставена на милостта на този непознат, обърканата ситуация стана ужасяваща. Главата й внезапно се изпълни с истории за отвлечени жени. Те изчезваха и често пъти семействата им никога не научаваха каква е тяхната съдба. Религиозни фанатици вземаха съпруги. Откачалки държаха оковани жени в мазета, оставяха ги да умрат от глад и ги измъчваха по неописуеми начини.

Тя потисна още един пристъп на гадене. Като се опитваше да запази гласа си колкото е възможно по-уверен, произнесе:

— Сигурно имате кола.

— Пикап.

— Тогава бихте ли ме закарали до мястото, където оставих сутринта колата си?

— Бих могъл, но…

— Не ми казвайте. Няма гориво.

— Не, има гориво.

— Тогава какво?

— Не мога да ви смъкна.

— Да ме смъкнете?

— Да ви закарам до подножието на планината.

— Защо не?

Той се пресегна за ръката й, но тя я дръпна веднага. Той се намръщи, прекоси ядосано стаята, отиде до единствената врата и я отвори.

Отчаянието на Емъри отстъпи място на смайване. Като се подпираше на различните мебели, тя бавно прекоси стаята и се присъедини към него до прага. Пред вратата сякаш бе паднала сива завеса.

Мъглата изглеждаше непробиваема, толкова гъста, че тя не можеше да вижда на повече от десетина сантиметра навън.

— Спусна се в ранния следобед — каза той. — За щастие бях там тази сутрин, иначе можеше да се събудите и да се окажете заседнала навън в нея.

— Аз съм заседнала тук.

— Така изглежда.

— Не трябваше да е така. — Тя отново прозвуча задъхано. — Ще ви платя, за да ме закарате.

Той погледна през рамо към отворената й раница върху леглото.

— За четирийсет долара? Няма начин.

— Таксувайте ме, колкото искате. Ще ви платя разликата веднага щом се прибера вкъщи.

Той клатеше глава.

— Не се съмнявам, че ще ми платите. Парите няма да ме поблазнят. Пътищата тук горе са лъкатушни и тесни, стръмно е. Повечето нямат обезопасителни огради. Не искам да рискувам както вашия, така и моя живот, да не говорим за пикапа ми.

— Ами съседите ви?

Лицето му стана безизразно.

— Съседи?

— Сигурно някой, който живее наблизо, има телефон. Можете да отидете…

— Никой не живее наблизо.

Беше като да спориш с греда от стобор. Или с телеграфен стълб.

— Трябва да се обадя на съпруга си и да му кажа, че съм добре.

— Може би утре — каза той, поглеждайки към небето, макар че нищо не можеше да се види, — зависи от това кога ще се вдигне. — Той затвори вратата. — Треперите. Идете до огъня. Или ако искате, в банята… — Той посочи една врата от другата страна на стаята, близо до леглото. Може да е студено вътре, но включих радиатора заради вас. — Той отиде до готварската печка, където къкреше една тенджера. — Гладна ли сте? — Той вдигна капака и разбърка съдържанието.

Безразличието му към нейното положение я изненада. Изплаши я. А също така адски я вбеси.

— Не мога да остана тук цяла нощ.

Макар гласът й да носеше следи на истерия, той остана невъзмутим, когато почука с капещата лъжица в ръба на тенджерата, сложи я в една чинийка и върна капака на мястото му. Едва тогава се обърна към нея и посочи вратата.

— Сама видяхте. Нямате избор.

— Винаги има избор.

Той отклони очи от нея за няколко секунди. Когато погледите им се срещнаха отново, каза:

— Невинаги.

Не знаейки какво да прави, тя остана да стои на мястото си и го гледаше как отива да вземе приборите и как после ги подрежда на масата. Попита я отново дали е гладна.

— Не, лошо ми е на стомаха.

— Изчаках ви, за да се храним заедно, но след като не искате, ще имате ли нещо против…?

Макар да не вярваше, че отговорът й има някакво значение за него, тя му каза да продължава.

— Имам нещо за главоболието ви. А една кока-кола може да успокои стомаха ви. Или може би трябва да отидете да си легнете.

Ако си легнеше, щеше да се чувства още по-уязвима.

— Ще поседя малко. — Като се движеше несигурно, тя отиде до масата за хранене. Спомни си, че има кръв по пръстите от раната на главата си, и каза: — Трябва да си измия ръцете.

— Седнете, преди да сте паднала.

Тя се отпусна благодарно на един стол. Той й донесе едно пластмасово шишенце дезинфектант за ръце, което тя щедро използва, след което попи ръцете си с книжна кърпа, която си откъсна от рулото, сложено в средата на масата.

Без никакво суетене и колебание той взе мръсната кърпа и я хвърли в кошчето за боклук, след което отиде до умивалника, за да се измие с гореща вода и течен сапун. Отвори едно кенче кока-кола и й го подаде, както и шишенце таблетки аналгетик, заедно със солени бисквити и пакетче масло, още в опаковката. Накрая се изправи пред печката и си сипа една порция от задушеното.

Седна срещу нея, откъсна хартия от рулото и я сложи в скута си, след това взе лъжицата.

— Не ми е удобно да ям срещу вас.

— Моля, заповядайте.

Той си гребна една лъжица и забеляза, че тя гледа съдържанието в купата.

— Може би не сте свикнала да ядете такива неща.

— Всеки друг път би изглеждало добре. Задушено говеждо е любимото ми.

— Еленско е.

Тя вдигна поглед към еленовата глава на стената над камината.

Той най-после се засмя. И каза:

— Не от точно този елен. Той си беше на стената, когато дойдох да живея тук.

— Да живеете тук? Значи това е постоянното ви жилище? Помислих си… — Тя огледа простата стая и ограничените й удобства, надявайки се, че не го е обидила. — Помислих си, че е някакво място за бягство, нещо като ловна хижа. Място, което използвате само понякога.

— Не.

— От колко време сте тук?

Подпрял лакти на масата, той се наведе над купата, адресирайки думите си по-скоро към купата, отколкото към нея, когато промърмори:

— От около шест месеца.

— Шест месеца. Дори без телефон? Какво ще правите при непредвиден случай?

— Не знам. Още не ми се е случвало.

Той отвори пакета със солени бисквити, взе си две и ги намаза с масло. Изяде едната, а другата пусна в купата със задушено, разбърквайки я с лъжица, преди да гребне отново.

Тя го гледаше с безсрамно любопитство и го преценяваше. Беше сложил хартиена салфетка в скута си като че беше ленена кърпа, но ядеше с лакти на масата. Сервира маслото в опаковката му и натроши бисквита в задушеното, но попиваше устата си след всяка хапка.

Живееше в остаряла дървена хижа, но не изглеждаше като планинец. Не особено. Имаше брада, но на не повече от ден-два. Носеше трикотажна карирана риза в червено и синьо, запасана в избелели сини дънки, но дрехите бяха чисти. Косата му беше тъмнокестенява, отзад дължината й стигаше до яката — беше по-дълга, отколкото обикновено я носеха мъжете на неговата възраст. На слепоочията косата му беше посребрена.

Тази слана би накарала друг мъж да изглежда изискан. Него само го правеше по-възрастен, отколкото сигурно беше. По всяка вероятност към четиридесетте. Но това бе лице на много преживял мъж с мрежа от бръчици около очите, гънки в ъгълчетата на устните и бдителна предпазливост в погледа, който бе стряскащо аквамаринен. Студеният цвят на очите контрастираше със загорялото му, обветрено лице.

Беше странна смесица. Живееше сурово, без дори телефон или телевизор, но не беше недодялан и говореше учтиво. Откритите рафтове, прикрепени към дървените стени, побираха дузини книги, някои с твърди корици, други с меки, всички старателно подредени.

Цялото място беше спретнато, отбеляза тя. Но в стаята нямаше нито една снимка, украшение или спомен, нищо, което да намеква за неговото минало, или — в този дух — за настоящето му.

Тя не повярва на непринуденото му поведение, нито на обяснението му защо не я е завел на лекар, след като я е намерил. Да се обади на 911 би било дори много по-практично. Ако го е искал.

Човек не вземаше просто така една изпаднала в безсъзнание и кървяща жена, за да я пренесе в отдалечената си, лишена от съседи планинска хижа без причина, а тя не можеше да се сети за нито една, която да не включва престъпление, извратеност, или и двете.

Наистина, не я бе докоснал по някакъв непристоен начин, но може би беше психопат, който не нападаше жертвите си, докато са в безсъзнание. Може би предпочиташе да са будни, съзнаващи и да реагират на изтезанията му.

Тя попита разтреперана:

— В Северна Каролина ли сме?

— Да.

— Питам, защото някои от маршрутите в парка влизат в Тенеси.

Тя помнеше как паркира в обозначения паркинг, как прави упражненията за разтягане, как закопчава туристическата си раница. Помнеше как тръгва, тишината на гората от двете страни на пътеката и как студеният въздух се разрежда с изкачването й нагоре. Но нямаше спомен да е падала и си е удряла главата толкова силно, че ударът да причини сътресение.

Което я караше да се пита какво се е случило в действителност.

Тя си взе една солена бисквита и отпи глътка кока-кола, надявайки се, че комбинацията ще я освободи от гаденето.

— Каква е височината тук?

— Малко над хиляда и петстотин метра — отвърна той. — Труден терен за бягане.

— Тренирам за маратон.

Той спря да яде, заинтересуван.

— За първи ли?

— Всъщност, за пети.

— Хм. Надявате се да подобрите времето си?

— Винаги.

— Значи се насилвате.

— Не го виждам по този начин. Обичам да го правя.

— Доста голямо предизвикателство, да се пробяга подобно разстояние на такава височина.

— Да, но прави по-лесно бягането на по-ниско ниво.

— Не се ли притеснявате от претоварване?

— Внимавам. Особено с десния крак. Миналата година преживях травма.

— Нищо чудно, че го щадите.

Тя му хвърли остър поглед.

— Откъде знаете, че го правя?

— Забелязах, че накуцвахте от леглото до вратата.

Възможно е, помисли си тя. Или пък го бе забелязал преди, докато я е гледал през бинокъла? От какво ли разстояние? От един далечен хребет, както бе казал той, или от много по-близко разстояние?

Вместо да се конфронтира с него по тези въпроси, тя продължи да води разговор с надеждата да събере информация.

— Кракът ми се схвана миналата година на бостънския маратон. Ортопедът ме посъветва да не го натоварвам три месеца. Макар да не ми беше никак приятно, че не мога да тичам, спазих инструкциите му. След като ми даде зелена светлина, започнах да тренирам отново.

— Кога е маратонът?

— След девет дни.

— Девет дни.

— Да, знам. — Тя въздъхна. — Това мозъчно сътресение идва във възможно най-неподходящият момент.

— Може би трябва да пропуснете.

— Не мога. Трябва да бягам.

Той не попита защо, само я погледна.

— Става въпрос за набиране на средства. Аз помогнах за организирането му. Хората разчитат на мен.

Той си гребна още една лъжица, сдъвка я и преглътна, преди да продължи.

— На шофьорската ви книжка сте вписана като д-р Емъри Шарбоно. Хуманен лекар ли сте?

— Педиатър. Деля практика с двама акушер-гинеколози.

— Един вид поемате бебетата, след като се родят?

— Такъв беше планът, когато създадохме практиката.

— Имате ли собствени деца?

Тя се поколеба, след това поклати глава.

— Някой ден, надявам се…

— Ами господин Шарбоно? И той ли е лекар?

— Господин Съри.

— Моля?

— Името на съпруга ми е Джеф Съри. Когато се оженихме, аз бях вече д-р Шарбоно. От професионални съображения изглеждаше по-добре да не променям фамилията си.

Той не направи коментар на обяснението й, но веждите му се смръщиха.

— Какво работи съпругът ви?

— Финансов мениджър. Инвестиции. Сделки.

— Като за богати хора?

— Предполагам, че някои от клиентите му са състоятелни.

— Не знаете ли?

— Не обсъжда финансовите въпроси на клиентите си с мен.

— Така е. Не би трябвало.

Тя отхапа още едно крайче от бисквитата.

— Ами вие?

— Какво аз?

— Вие какво работите?

Той я погледна и със сериозен тон произнесе:

— Живея.