Леа Коен
Събирачът на дневници (8)

1.

На другия ден сутринта получих по пощата малък жълт пакет, от който изпаднаха петнадесетина печатни страници. Върху плика нямаше адрес на подател. Съдържанието му, както ще се убедите сами, не само не осветляваше ни най-малко събитията, в които бях въвлечен по неволя, но замъгляваше още повече картината, в която броят на персонажите с дневници не преставаше да расте.

Предоставям текста в автентичния му вид:

Моето минало не представлява интерес, освен за мен самия и за няколко близки, повече покойници, които бяха част от историята на моя живот.

Но през 1943 станах свидетел на някои събития, заради които и днес трябва да се ровя в миналото. Видях да превозват в конски вагони и с наши влакове нещастници, които плачеха и пищяха, като че ли ги водеха на смърт. В ушите ми още отекват писъците, виковете, стоновете на жени, мъже, старци, деца, които молеха на неразбираем език за милост и протягаха ръце през закованите с дъски вагони за парче хляб или за вода.

Този спомен има връзка със собствената ми биография на най-обикновен железничар, на когото не трябваше да се случва нищо особено в живота. Превърна се в непосилно бреме за мен, в мъка и тъга, които разрушиха живота ми само защото се бях оказал на погрешно място в погрешно време.

Истината или дори онази частица от нея, която аз знам, си остава такава, както и да я обясняваха по-късно. Онези хора, които аз видях, не се върнаха никога. Те заминаха с влакове, на които имаше емблема БДЖ, която познавах добре, защото беше запечатана в железничарското ми сърце. Нито спомените ми могат да се променят, нито аз мога да се откажа от тях. Мислиш, че не съм се опитвал да залича всичко от главата си, да забравя едно лице, което и досега се появява в сънищата ми? Или другите около него, които също гледаха с празни от надежда погледи? И себе си, който се взирах глупаво в тях, безпомощен, като че ли не вярвах, че всичко онова се случваше? Как да изтръгна спомена, забит като трън в мозъка ми? Опитвал съм. Безуспешно! Винаги идваше момент, в който си казвах: Стояне, ти беше там и видя всичко с очите си.

Доста се озадачих от това встъпление. За кого беше предназначен текстът? Разгледах отново ръкописа от първа до последна страница, но той не съдържаше никаква информация за автора. Продължих да чета:

Ще започна от пролетта на 1942 година, когато получих неочаквано повишение от Главна дирекция на железниците и пристанищата. Произведоха ме помощник-машинист, което за моите 23 години си беше истински напредък.

Семейството ми беше здраво, ако мога да кажа, дори кръвно свързано с железниците. Обичахме ги, те бяха нашата родина и нашият хляб. Детството ми мина в малка, хубава къщичка на гара Кочериново, където баща ми беше стрелочник, а майка ми беше превърнала този скромен железничарски дом в уютно, засадено с мушкати, лалета и перуники островче, разположено в полето. Такава е останала в спомените ми и до днес: с градинарска ножица, наведена над цветята си. Нейната градинка беше единственото цветно петно в пустата равнина, сред която се намираше гара Кочериново.

Баща ми носеше службата си като военен. Първите хора, които виждаше, бяха в отминаващия в десет сутринта влак, който спираше за 8 минути на нашата гара. Въпреки това той обличаше униформата си още в шест сутринта. Преди това, гол до кръста, се наплискваше над коритото в кухнята със студена вода, обръсваше се гладко, след което обличаше чиста бяла риза и дрехите си на стрелочник, всички копчета и отличителни знаци, по които блестяха като от чисто злато. Имаше две униформи, зимна и лятна, които Дирекцията на железниците му изпращаше веднъж на всеки две години.

Като малко момче, още в предучилищна възраст, го съпровождах редовно през първата му обиколка в района на гарата.

Имаше нещо магическо в ония релси, които блестяха под първите лъчи на слънцето като лъснати до бяло ножове и създаваха геометрична перспектива в еднообразния полски пейзаж. Тази перспектива ми даваше желание да видя и други гари, освен Кочериново, да пътувам и да опозная света до края на релсите.

Баща ми имаше едно лично неудовлетворение, че не беше завършил Железничарското училище. Поради това от дете слушах, че аз ще уча в него и ако имам късмет, можеше дори царят да ми връчи дипломата. Последната фантазия се дължеше на обстоятелството, че подобно чудо се беше случило на вуйчо ми Стоян Андреев. Той беше завършил училището, макар и стопанския отдел, с първия випуск през 1926 година, когато царят лично беше присъствал на връчването на дипломите. Това събитие беше увековечено в няколко фотографии, копие на една, от които висеше като икона над леглото на родителите ми.

Никой в семейството ми не се съмняваше, че ще се запиша в Железничарското училище. Но ако за родителите ми това беше начин да получа уважавана професия и да се издигна социално, за мен имаше и друго значение. Още от млад смятах железниците за символ на прогреса. Възхищавах се на локомотивите, тези прекрасни машини, които се движеха по блестящи релси. Те промениха живота на много хора по нашите места, защото докараха простите селяни по-близо до града и до цивилизацията. Дадоха възможност на децата им да учат, а на тях самите да търгуват по-лесно с произведеното в полето или в Балкана. Железниците обещаваха по-добро бъдеще на всички и ние го съзнавахме. Както казвахме, служеха на доброто и на прогреса. Поне така мислех, докато не видях със собствените си очи, че можеха да служат и за друго…

За да станех машинист, каквато беше мечтата ми, трябваше да постъпя в Държавното железопътно училище, подкрепяно лично от царя. Беше създадено със специален царски указ през 1922 г. и служителите, които подготвяше, се смятаха за транспортен легион, който се ползваше с протекцията на Двореца. По мое време се наричаше вече Железничарски полк, а директорът имаше чин полковник. Всенародно известна беше любовта на царя към локомотивите, която превръщаше железничарската професия и съсловието, което я упражняваше, в специална, привилегирована в очите на обществото прослойка. Тази любов ни караше да виждаме у царя един напредничав, съвременен човек, прегърнал техниката и прогреса. Самият той беше раснал в сурова среда, а го бяха коронясали едва 25-годишен. Това беше станало точно на рождения ми ден, 3 октомври 1918, поради което майка ми смяташе, че ще имам особена съдба. Аз самият никога не съм отдавал подобно мистично значение на това съвпадение, а за увлечението на младия цар по локомотивите допусках, че ги обичаше не само заради прогреса, който носеха. Сигурно не си беше играл достатъчно в детството, поради което гледаше на големите, пушещи машини, които карахме, като на царски играчки. Всички знаеха, че обичаше и сам да кара влак. За целта в депо държаха специален локомотив, на който викаха „царския“ и който не се различаваше особено от другите, освен че беше винаги лъснат и чист, като че ли не ползваше въглища. Започна рано да води и малкия княз, който като всяко дете се радваше да се повози в локомотива, и двамата, баща и син, се забавляваха еднакво от тия разходки, които си устройваха далеч от Двореца.

Случи ми се на два пъти да участвам в тях, като първия път мислех, че ще литна от радост само от присъствието на царя и княза на платформата на влака. Искаше ми се на локомотива да пораснат големи, мощни крила, та да понесе царските особи през полето като вълшебен конен впряг, а аз да викам от възторг и да хвърля някъде до небето шапката си на помощник-машинист. Втория път, откровено казано, не изпитвах същия възторг, защото вече бях видял влаковете с онези хора…

Мислете каквото искате, но до онзи момент обичах нашия цар с цялото си сърце. Защо ли? Ами, защото всички го обичаха. Поне аз до 23-годишната си възраст не бях срещал някой, който да не го обичаше. Носеше униформа като нас, не се надуваше, не беше нито красив, нито грозен, рядко го чувахме да говори, поради което, естествено, смятахме, че е умен. Жена му беше грозничка, ама той си я уважаваше. Разправяха, че много не се разбирали, та той подръпвал често от винцето. В цялата държава се разказваха истории, уж направо от Двореца, все от „първа ръка“. Тоз срещнал царя, онзи онуй му рекъл, пък царят тъй и тъй отговорил. И всички вярваха. Бил казал, че от 100 души в България 90 искали да станат министри. Дори разправяха, че бил питал някъде по Софийско между шопите: „Искаш ли, бай еди-кой си, да станеш министър?“ и всички отговорили „Да“. Може би и затова толкова често сменяше министрите, да могат всички да се изредят. Чух веднъж в Железничарското един да разправя как уж дошъл някакъв си от Двореца да пита баща му дали искал да стане министър. Ама баща му играел на табла в този момент с един приятел, та го изгонил: „Я не ми разваляй рахатлъка с глупости!“. Друг пък разправяше за някакъв шоп, дето белел и ядял круши, а царят минавал наблизо. Старецът почерпил царя с круша. Царят я взел и рекъл: „Дядо, белят се ябълките, круши се ядат небелени, ето така“ и захапал крушата. А шопът отговорил: „Я знам, Ваше Величество, че круши се ядат небелени, ама те тия беха нападали у гоената, та…“. И хората вярваха… Приятно им беше, че царят е похапнал от крушите. Или че някой не си е прекъснал играта на табла за един министерски пост. Все пак царщината беше нова работа за държавата и това караше царя, може би, да внимава. И да държи на реда. Обичаше парадите и униформените, това беше ясно.

По онова време много хора в държавата бяха униформени. Не само военните, полицията и жандармерията. Униформи носеха железничарите, пощенските работници, пазачите, медицинските работници, инженерните кадри, студентите и всички ученици. Униформата създаваше престиж, за да я получиш, трябваше да си учил, униформи нямаха само селяните и затова мечтаеха синовете им да ги получат. Те най-много държаха на военната служба, която караха с чест и гордост. По селата правеха изпращания за казармата, като че ли вдигаха сватби. Даряваха войниците с ризи, костюми, пари и какво ли не още. Може би, защото след униформата животът им се променяше. Шанс да получат униформа нямаха само циганите и евреите.

Помагах съвестно на баща си в работата му на стрелочник, слушах със зяпнала уста новини от железниците, които моят вуйчо, Стоян Андреев, на когото бях кръстен, разказваше понякога направо от Меката на транспортните събития, и чаках с нетърпение деня, когато той лично, както беше обещал, щеше да ме заведе в интерната на училището, за да стана машинист.

Училището имаше два отдела — технически и стопански. Да имаш диплома от училището, голяма, красива страница с гербове, печати и ръкописен подпис на самия генерал Вълков, беше голяма чест и много младежи се стремяха към нея, защото тя им откриваше не само възможност да напуснат оборите и нивите, в които бяха се родили, но и да се доближат до онази част на българското общество, в която се случваха неща и събития, за които хора от полето, като моето семейство, изобщо и не предполагаха.

Вуйчо ми Стоян работеше в Железничарската каса и беше станал заместник-началник на отделението по приходи. Не се съмнявах, че именно благодарение на него щях да стана машинист, да карам локомотив до края на света. За онези, които знаят да мечтаят, краят на света беше романтично място, нещо като рая на земята, населен с весели хора и богат на екзотична растителност и редки животни. По-късно, след като видях ония влакове с хора, натоварени в конските вагони, осъзнах, че край на света, до който им беше предопределено да стигнат по релсов път, можеше да бъде мрачно място, по-страшно от ада. Докато бях млад, никога не си бях представял, че някой от влаковете, които карах, можеше да стигне до този ад.

Завърших училището през 1937. Раздадоха ни дипломите на 24 май, след това имаше молебен, пихме след него по една бира, след което се прибрахме кой откъдето е и зачакахме назначенията си. И аз получих моето.

След 1937 униформите започнаха да се множат. Създадоха се разни организации и всяка си имаше униформа: бранници, ратници, легионери се разхождаха по улиците в нови, непознати дотогава униформи и будеха кога завист, кога боязън у малкото останали неуниформени. През 1941 раздадоха отличителни знаци на евреите под формата на жълти звезди като големи копчета, зашити по дрехите им, така и те по някакъв начин също станаха униформени. Беше време, когато всеки си знаеше мястото. И си носеше униформата, която му се полагаше. Имаше ред. Нов ред. Бяха го донесли германците, които се срещаха тук-там из големите градове. По на нашите хора новият ред им хареса. Най-после щяхме да имаме справедливост, която според приказките, които се чуваха в Кочериново и в железниците на Негово Величество, се свеждаше до няколко прости неща: да си вземем всичко, което гърци, турци, сърби и всички останали наши врагове ни бяха отнели насила. Щяха да ни помогнат германците. Народът ги харесваше — бяха приветливи, възпитани, чисти и подредени, казваха за най-малкото нещо „данке“ и „бите шьон“. Културна работа! Някои по-наперени нашенци ги имитираха и дори казваха, че сме си били приличали. Един германски министър ни беше нарекъл „прусаците на Балканите“ и тази фраза обиколи царството. Всички се почувстваха малко или повече прусаци, без много да знаят какво точно означаваше това.

Въпреки че беше служител в Железопътната каса и като такъв следваше да ходи цивилен, братът на майка ми също се сдоби с униформа. Не беше железничарска, а по-скоро приличаше на военна. Не бях вчерашен и бързо разбрах, че се е записал при легионерите. Ходеше на някакви събрания, мероприятия и често говореше войнствено, като че ли държеше речи. Майка ми го гледаше с боязливо възхищение, а баща ми не вземаше участие и не коментираше изявленията му. По принцип не обичаше брата на жена си. Смяташе го за надут, „като че ли е от друго котило“, както казваше, намеквайки за скромния произход на мама, чийто баща беше обущар, по-скоро кундурджия, защото поправяше стари обувки и имаше клиентела от бедни полуграждани, полуселяни.

 

 

След като получих повишението, вуйчо ми Стоян ме посети в скромната ми квартира в София, която се намираше в малка уличка между „Мария Луиза“ и Женския пазар. Квартирата ми всъщност беше една стая на партера на двуетажна постройка, но имаше предимството, че разполагаше със самостоятелна тоалетна и малко преддверие, в което можех да сложа един котлон и няколко кухненски съда и от време на време да си приготвя някаква топла храна. Благоприятно беше също и обстоятелството, че наблизо се намираше Централната баня, която с удоволствие посещавах всяка събота и се оставях в ръцете на теляка, който усърдно изтриваше от мен цялата насъбрала се през седмицата чернилка върху кожата ми, смесица от сажди, пот и машинни масла.

— Как е, адаш? Ще черпиш ли за повишението? — рече Стоян Андреев свойски и седна на един от двата дървени стола, за които мама беше приготвила вълнени възглавнички.

— Имам две бири на студено в тоалетната, ако искаш, да ти отворя една? — отговорих му аз.

Беше събота следобед, бях се разпуснал след топлата баня и дори си бях пуснал радиото — германски „Блаупункт“, който изгодно купих на втора ръка от един магазин за оказионни стоки на края на улицата.

— Взимай — каза ми продавачът. — Сега имам много такива апарати. На евреите им забраниха да слушат радио и полицията им взе радиоапаратите. Ако искаш също, имам печки, котлони, маси, столове. Евреите ги изселват, а вещите им ги изземва Комисарството. Хората ги купуват като топъл хляб, сега е келепирът.

Всички вземаха, взех и аз. На евреите им беше все едно кой щеше да ги купи. Така ли е?

По радиото предаваха новините и споменаваха един германски министър, който бил дошъл на посещение. Уж министърът беше на просвещението, а по радиото свиреха военни маршове. Такова беше времето, на маршовете. Немските най-много се котираха.

Стоян Андреев носеше униформата, с която го бях виждал напоследък. На ръкава си имаше две светкавици, които приличаха по нещо на немските военни отличителни знаци.

— Е, хайде, такова голямо повишение, искаш с една бира да минеш.

Притесних се леко, защото финансите ми бяха скромни и изчислявах внимателно всеки излишен разход. Вярно беше, че новата длъжност щеше да прибави нещо върху тях, но това още не се беше случило.

— Самият генерал Вълков ти подписа повишението, с него сега сме в една партия — каза вуйчо ми и потупа нашивките на ръкава си.

Дали беше вярно, или не, не можех да преценя — не беше изключено Стоян Андреев в тщеславието си да си приписваше заслуги, щеше да бъде типично за него, но от друга страна, не беше и невъзможно да ме направи помощник-машинист, не беше кой знае какво!

— Ами ако искаш тогава, да те водя да ядем по едни кебапчета, има много хубави тук наблизо — предложих аз, изчислявайки колко ще ми струва тази покана.

— Няма да ядем кебапчета тая вечер — рече покровителствено Стоян Андреев. — Ще те заведа на друго място — съучастнически намигна той — като за млади, буйни мъже с гореща кръв. Ти нали си млад мъж с буйна кръв? Борец? Ратник за нова България? Трябва да се запишеш при тях, от такива българи имат нужда те.

Не разбирах точно накъде бие, но беше излишно да му противореча, затова склоних.

Ето сега тук е моментът да кажа, че човек никога не знае кога съдбата ще му погоди номер. Номер наричам такова стечение на обстоятелства, което те оставя в пълна невъзможност да му се съпротивляваш, както и да прецениш от коя страна на събитията в живота си да го поставиш — произшествие или благодат?

Стоян Андреев ме заведе да празнуваме моето повишение в едно кабаре на улица „Веслец“. Моето произшествие беше една унгарска танцьорка и певица от кабарето на име Естер…

Тук страниците свършваха.

Докато четях текста, бях почти сигурен, че е изпратен от срамежлив автор, който желаеше да чуе мнението ми, преди да ми предостави цялото си съчинение. Това се случваше често. На мода бяха мемоарите и всякакви хора се чувстваха задължени да споделят с човечеството какво бяха преживели в детството и в младостта си. Някои от тези спомени, макар и написани от неизвестни и обществено незначителни хора, понякога бяха интересни с етнографски и социални подробности, за които хората вече не си спомняха. Във въпросния текст се споменаваше обаче българският цар, което, разбира се, изобщо не беше доказателство, че авторът го беше срещал. Светът беше пълен с митомани, които копнееха да се окичат със славата, че са познавали някоя знаменитост.

Сепна ме обаче последното изречение, в което се споменаваше унгарската танцьорка и певица от кабарето на улица „Веслец“. Случайно съвпадение ли беше това, или някой искаше да ме насочи по следите на Естер Бергер?

За да разбера това, трябваше да прочета целия текст. Без съмнение ръкописът имаше продължение. Оставаше да го издиря, открия и прочета. Точно това изпращачът, който и да беше той, искаше да ми внуши. След като той беше намерил мен, трябваше аз да открия него.