Леа Коен
Събирачът на дневници (13)

6.

Двата дни ми се сториха вечност и за да минат по-бързо, реших да се съсредоточа върху дневниците. Съжалявах, че онзи инспектор с името на хан от рода Дуло не ми остави ръкописа на секретарката Боряна от Дойче Шуле, и изчислявах как да се сдобия отново с него. Беглият прочит, при това в присъствието на Генов, ми беше попречил да запомня всички факти, които ми се сториха съществени, но които бързо избледняха във възбудената ми от разкритията глава. Ръкописът беше важно свидетелство, но още по-важна можеше да се окаже срещата с неговата авторка. Ако, разбира се, все още беше между живите. Ставаше дума за събития отпреди близо седемдесет години и беше напълно вероятно не само участниците, но и свидетелите отдавна да бяха последвали Естер в отвъдното. Един от тях със сигурност беше между нас като стража на миналото, което беше не само историята на Естер, но и неговата собствена. Безсмъртният Бай Моис разиграваше пред очите ни сценарий, чиито начало и край бяха известни само нему. Трябваше да бъда пълен наивник, за да мисля, че драматичната история на Естер, разиграла се в най-известното предвоенно кабаре, посещавано от софийския елит, беше чужда на милионера портиер. Самият Бай Моис вероятно беше виждал с очите си много от участниците. София е била по онова време малък град, изчислявах аз, в който всички са се познавали, а светът на софийските франтове е бил още по-тесен. Не е било възможно танцьорка и певица, за която са писали вестниците, която е имала в божествените си, както разправяха, нозе най-знатните мъже в София, включително принцът, да беше изчезнала безследно, без да остави никаква диря. Хора не изчезват така дори при масови бедствия като земетресения, потоп или война. Масовото бедствие от 1943-та, годината, с която свършваше албумчето със снимки на самата Естер, е било само едно. Изселването на евреите. Онова събитие, което и днес избягваха да коментират или споменаваха като детайл от времето. Шестдесет хиляди души, като дванадесет хиляди не са се върнали никога по домовете си. Танцьорката Естер, с нейния унгарски паспорт, вероятно беше попаднала във втората категория. Дали беше изчезнала, защото е изтеглила Черен Петър, или някой умишлено е насилил съдбата, за да се отърве от нея, бяха въпроси, които упорито ми се натрапваха. След разговора с Максим нямах вече съмнение: Естер Бергер е била депортирана и загинала някъде, за което знаеха някои добре информирани лица от мяркащите се из дневниците и подхвърлените ръкописи. Нещо знаеше и самият Максим, който беше избягал на петнадесет хиляди километра, за да забрави какво се беше случило с майка му и с Йожи Бергер, сина на Естер, който вероятно никога не е простил, не е забравил и не е спрял да пита. Само че кого? Кои трябваше да бъдат поименно назовани? И кой го искаше? Трябваше да имам отново ръкописа на секретарката Боряна, който съдържаше имена. Нямаше друг начин да го взема, освен да се срещна лице в лице и с открити карти с Генов. Така и направих.

Макар и без голям възторг, Генов се показа достатъчно учтив и ме покани в известно кафене на голям софийски булевард. Спадаше към онези представители на полицията и органите за сигурност, които отдавна се бяха разделили с милиционерския модел на прости полицейски служители, обличаха се по модата, подстригваха се грижливо и се ръсеха обилно със скъпи парфюми. Самият аз изглеждах доста небрежен в сравнение с него, тъй като изпитвах дълбоко презрение към всеки формализъм, което беше добър претекст да ходя с най-удобния си пуловер и да не се разделям с джинсите си. Имаше дори период, през който икономисвах от бръснар и ходех с тридневна брада, а освен това си бях внушил, че е много артистично да имам дълга коса. Разделих се с тази илюзия, след като забелязах бели косъмчета в брадата си и започнах да намирам по гребена си застрашително количество косми, вещаещи възможно оплешивяване.

— Мога ли да видя пак онзи текст? — попитах направо Генов.

За голяма моя изненада Кубрат Генов се съгласи. Не му липсваше проницателност — бил е сигурен какво ще му поискам, защото начаса извади ръкописа от чантата си и ми го подаде.

— Направих Ви копие — каза кратко той.

Поех листовете под леко ироничния му поглед. Беше предвидил какво ще му поискам и отново играеше един ход преди мен.

— Не е ли време, господин Калев, да ми кажете всичко, което знаете? Как мислите? — попита той.

Откровено казано, щях да изпитам облекчение, ако можех да го направя. Не можех да забравя обаче паниката на Нели Калева в онзи следобед, когато ме караше да крада някакъв дневник, в който тя предполагаше, че е описано нейното въображаемо участие в смъртта на един висш партиен функционер от миналото. Изпитвах, общо взето, неприязън към тайните, бяха тежко бреме и не разбирах онези, които доброволно се товареха с него. Тази тайна обаче не беше моят и нямах права над нея. Затова отговорих сдържано, като все пак се опитах да остана любезен:

— Това вече е факт, господин Генов, освен ако нямате още някой ръкопис за мен.

На Генов обаче не му беше до шеги.

— Вероятно не си давате сметка, че не си играем на ръкописи, Калев, нито че те могат да бъдат разменна монета. Ще бъда откровен с Вас. Имам известно подозрение, че знам кой е последният човек, с когото госпожа Балканска се е срещнала непосредствено преди смъртта си. И мисля, че този човек не Ви е безразличен. Вие да имате някаква идея по въпроса?

Тонът му беше настойчив, но издържах и твърдо замълчах, защото вече виждах отчаяното изражение на Нели Калева, която ме зовеше да си затварям устата. Страхувах се, че неговите подозрения можеха да съвпадат с моите.

— Благодаря Ви за ръкописа — казах колкото се може по-учтиво и забърках в джобовете си за някаква банкнота.

Кубрат Генов ми даде знак да спра и каза:

— Ще имате случай да ми се реванширате. Бих се интересувал на Ваше място повече от близките си, отколкото от този ръкопис.

— Тогава защо ми го давате? — зачудих се на свой ред аз.

— Вероятно търсим различни неща в него — загадъчно отговори Генов. — Аз също се интересувам от история по причини, които сега няма да споделя с Вас, но в този случай повече ме занимават конкретните обстоятелства около трагичната случка, която не дава мира и на двама ни. Нея се опитвам да изясня. Някой е помогнал с насилие или шантаж Балканска да се прехвърли оттатък. Изпитвам силно желание да докажа кой е той. А Вие?

Какво можех да отговоря? Въпреки привидната любезност думите му прозвучаха заплашително. Не вярвах, че Генов се ровеше, само за да разбере как Балканска беше предала Богу дух. От друга страна, дали наистина аз не дълбаех настървено в миналото на Балканска и всичко, което я заобикаляше, за да избегна да се вгледам трезво в настоящето, където можех да се натъкна на неприятни съвпадения, които ме засягаха лично? Разнищвайки историите на чужди семейства, не бягах ли от нуждата да вникна по-дълбоко в онова, което разяждаше с недомлъвки, полутайни и скрити подбуди собственото ми обкръжение?

Замълчах, давайки да се разбере, че не проумявах намеците на Генов. Той осъзна, че нямаше какво повече да научи от мен този ден. След което направи знак на келнера.

Измъкнах се на улицата с гузното чувство на ученик, който току-що е измамил класния си, но и с облекчение, че все пак бях постигнал своето.

Исках да отида на тихо и спокойно място и първото, което ми дойде наум, беше Библиотеката.

Погрешно се смята, че обществените библиотеки са средища на наука и информация, които привличат изследователи и особено встрастени читатели. Обикновеният гражданин нямаше дори представа, какъв народ можеше да срещне там. Маниаци, които се ровеха в напълно безинтересни книги с фиксидея да открият някакви интересуващи единствено тях тайни, графомани, които четяха забравени издания и тайно ги преписваха, любители на стари вестници, които търсеха с десетилетия назад прегрешения на свои вечни врагове, или просто остарели безделници, за които кафенетата, ресторантите и други населени през деня места бяха станали твърде скъпи. Едно беше сигурно: в обществените библиотеки поне цареше тишина, която предоставяше възможност да потъна в разсъжденията си, без за кратко да бъда смущаван от външни фактори.

Насочих се към отдела с периодичните издания и се зарових в старите вестници от периода 1940–1943. Тази епоха оставаше за мен, както и за мнозина други от моето поколение, обгърната в непроницаема мъгла. Беше стигматизирана отвсякъде. И от политическото ляво, както и от неговата дясна опозиция. Едните я наричаха геройска съпротива, а другите — златен век на българската държава. Първите сочеха с пръст прогерманската политика на царя и правителството, а вторите се гордееха, че точно тогава бил постигнат българският „национален идеал“, разрушен от Ньойския договор. За човек от моето поколение беше странно как едни бедни територии като Македония и Северна Гърция са могли да предизвикват такъв ентусиазъм в българското общество, пожелало да ги притежава на всяка цена. Като че ли беше ставало дума за Колхида и за Златното руно, въпреки че точно по тия места беше царяла бедност, рядка дори за Балканите. Нищо чудно, според мен, че ги беше получило от щедрия към българския цар Хитлер, който беше запазил за самия себе си и за италианските си съюзници доста по-апетитни парчета земя и население. Но за няколко града и петдесетина села българската държава от онова време се беше доста посрамила пред света не само защото се беше превърнала в прислужница на фюрера, но и защото му беше платила без особена съпротива исканата цена. Онова, което ме интересуваше в случая, беше размерът на тази цена. Онези около дванадесет хиляди човешки живота, които са били пожертвани заради приятелството с германците и тяхната налудничава амбиция да се освободят от балканските евреи, малобройно и напълно интегрирано мирно население. Което дори беше воювало по фронтовете, развявайки българското знаме. По всичко личеше, че в тази цена беше включен и животът на една безобидна унгарка, пойна птичка от софийските кабарета, изчезнала безследно от тях вследствие на колатералната катастрофа, предизвикана от историческите сметки, които някой беше безразсъдно правил. Както и че този акт продължаваше да измъчва някои съвести, принуждавайки ги да изповядват на хартия свои и чужди прегрешения, стрували човешки животи. Замислих се върху клишето „цена на човешкия живот“, което употребявахме, без да влагаме реален смисъл в него. Обикновено той се измерваше с неопределената категория „безценност“. Човешкият живот нямал цена. Който спасявал един живот, спасявал Вселената и прочее клишета. Глупости! В миналото някои бяха сложили пред тази „безценност“ цифри, които очевидно не се бяха девалвирали и досега. Шестдесет хиляди предвидени за унищожение, дванадесет хиляди депортирани, четиридесет и осем хиляди оцелели. Тези числа тежаха като неплатена полица върху писачи и събирачи на дневници, върху полицейския инспектор Кубрат Генов, дори върху собствената ми майка Нели Калева, без да можех да назова всички останали. Тайно скрити зад спомени и снимки от стари албуми, те очакваха притихнали края на наддаването, когато щяха да разберат и собствената си цена.

След като прекарах четири часа наведен над пожълтелите страници на „Мир“, „Зора“, „Утро“ и други издания от онова време, текстовете на двата ръкописа, които по странен начин бяха попаднали в ръцете ми, започнаха да придобиват конкретност с образи, описания на събития и факти, върху какви го преди това не се бях замислил. Започнах да разбирам преклонението пред униформите на Железничаря от Кочериново и абитуриентката от Дойче Шуле. Ако се съдеше по снимките и описанията, които вестниците даваха на епохата, тя наистина беше населена с униформи. Самият цар върху клишетата беше винаги униформен, министрите му до един носеха казионни рединготи и задължителни цилиндри, вестниците изобилстваха със снимки на генерали и военни. Тая мода трябва да е идвала от Германия, където всички вече са били облечени в съответни униформи. Дори, както личеше по снимките във вестник „Мир“, министърът на просветата на Райха, някой си Руст, беше дошъл на посещение в София в униформа на оберщурмбанфюрер, та се беше наложило за посрещането да му пратят не някой клас ученици, а началника на Софийския гарнизон заедно с цяла рота.

Самият аз бях роден по време, когато режимът, който с омраза наричахме комунистическа диктатура, вече се разкапваше, поради което като тийнейджър ходех с нарочно скъсани на коленете и на задника джинси, постигах с помощта на гелове и други средства върху косата си нещо като петльов гребен, на врата си носех синджири и дрънкулки, като че ли щях да връзвам цяла флотилия с тях, а върху барабаните, които Нели Калева не бе намерила сили да ми откаже, изпълнявах импровизации, които в радиус от петстотин метра около дома ни възвестяваха пълното звуково превъзходство на стила хеви метъл. Диктатурата, олицетворена в моите очи от ръководството на гимназията, беше вече толкова смутена и объркана от бавно, но сигурно настъпващите промени, че дори не забелязваше извращенията, с които си мислехме, че я предизвикваме. След нейния край, който лично аз отпразнувах с рокендрол, всички се отдадохме на анархия, която беше не само силно уморителна като начин на живот, но дори и не помисляше да ни вменява добродетели като ред, дисциплина или уважение към униформата, каквито прозираха между редовете на дневниците на Железничаря и Секретарката.

Опитах се да открия между пожълтелите страници на всекидневниците как бяха живели по същото време онези, които не бяха имали униформи, а само една направена от бакелит жълта звезда, зашита на дрехите им. Незначителен, евтин предмет с неподозирана власт, изработен в невзрачна фабрика за гребени и копчета на някой си Спиро Гайдарджиев. Едно жълто шестоъгълно копче, заради което хиляди са били изхвърлени от реда и дисциплината, от празниците и делниците на царството, от благословията на монарха и от правото им на живот. Вестниците се въздържаха да многословят по темата, ония е жълтите звезди бяха заклеймявани от време на време като „паразити и врагове“, а след това тихомълком бяха изчезнали от страниците. Последната публикувана във вестник „Мир“ обява за еврейски годеж, както е била задължителната мода за такова важно събитие, беше за някои си Ерна Ашер и Исак Арон и датираше от октомври 1942 година. След това, ако се съдеше по пресата, евреите повече не се бяха сгодявали, женели, раждали и умирали. Просто бяха изчезнали. Изведнъж силно ми се прииска да разбера какво беше станало със Спиро Гайдарджиев, изиграл, без дори да съзнава, фатална роля в тяхната съдба. Намерих търговския регистър и с удивление разбрах, че фабриката му продължаваше да съществува. Никакви катаклизми не бяха преустановили нейната дейност повече от 70 години. Одържавена след войната, подобно всички други фабрики, тя произвеждала аксесоари за армията и милицията, а след падането на народната власт била възстановена на наследниците. Наскоро те организирали официално честване на 75-годишнината от проспериращата семейна фирма, на входа, на която окачили портрета на някогашния производител на жълти бакелитни звезди Спиро Гайдарджиев. През изминалите седемдесет години никой по никакъв повод не го беше укорил за неговото странно производство. Дали той беше направил жълтата звезда на Естер Бергер? И къде беше изчезнала тя? За щастие наследниците на Спиро Гайдарджиев днес произвеждаха пластмасови опаковки.

Ровенето ми в стари вестници не беше безполезно, тъй като открих в „Мир“ обява за отложени представления на спектакъла „Крадла на мъже“ в кинотеатър „Роял“. На афиша фигурираше името на унгарската танцьорка, чиито следи търсех. Сърцето ми се сви от изненада, все едно бях прочел некролог на близък човек. Естер Бергер беше съществувала в турбуленцията на събитията от март 1943 година и вестник „Мир“ беше отбелязал този факт.

Кой друг беше знаел, ми предстоеше да открия. Предчувствах, че това щеше да стане много скоро.