Леа Коен
Събирачът на дневници (12)

5.

На десетия ден от описваните събития най-после се състоя погребението на Силва Балканска, на което присъстваше и дошлият от Австралия неин син, Максим.

Церемонията беше потискаща и донякъде скучна, като се има предвид, че освен няколко любопитни съседи, майка ми Нели Калева, две нейни колежки от театъра, няколко възрастни разпоредителки и сина на Балканска, Максим, единствените заинтересовани бяхме двамата с Лидия. Мярнах отдалеч Кубрат Генов, който ме избягваше и не се приближи към нас с Лидия. Не зная защо очаквах да видя Бай Моис или някой от неговите пансионери, но за моя изненада те като че ли се бяха изпарили и не дадоха никакъв знак, че тази смърт ги беше покрусила. Опелото беше православно, след него поднесоха традиционните вино и жито, след което малката погребална процесия се отправи към Централните гробища. Всички напълниха чаши с вино, а Кубрат Генов държеше дори две. Нямах желание да се срещам с него и реших да стоя по-надалеч.

Единственият, който ме интересуваше между присъстващите, беше Максим. Чудех се как да го приближа не толкова да му изкажа стандартните за подобни случаи съболезнования, колкото да му задам няколко въпроса, които не ми даваха мира. Кой знае защо, си въобразявах, че Максим държи ключа на всички загадки, върху които се блъсках, и трябваше да призная, че бях чакал с нетърпение неговото завръщане.

Съболезнованията той прие по начин, чието безразличие си обясних с пълната му отчужденост към мястото и хората, които погребваха родната му майка. Въпреки че се намирах в почти постоянен конфликт с Нели Калева, че реагирах с остро несъгласие на почти всяко нейно заключение за живота и хората, че изпитвах ужас от всяко нейно телефонно обаждане заради непредсказуемите неприятности, с които ме заливаше, че си казвах по няколко пъти на ден колко силно не желаех да я виждам и дори да я слушам, поради което си бях инсталирал специална аларма на мобилния телефон, която ми сигнализираше кога тя беше на линия, майка ми не само не ми беше безразлична, но изпадах в паника какво й се е случило, ако, въпреки всички взети мерки за изолация, се опиташе да ги наруши в срок от двадесет и четири часа. Тогава търчах като луд към нейната врата, за да се убедя, че е жива и здрава и че ще продължи и на следващия ден да ме измъчва с непоносимия си характер. За разлика от мен, Максим излъчваше студенина като някой айсберг и по време на опелото не ми убегна, че час по час поглеждаше часовника си, като че ли бързаше за друго погребение.

„Майка ти е все още тук, глупак такъв — опитвах се телепатично да му внуша аз, — сбогувай се с нея като хората, може някой ден да ти липсва, ония в Австралия няма да избягат, ще те дочакат да се върнеш, ръб такъв!“

Максим обаче нямаше никакво отношение към телепатията, поради което не спря да си гледа часовника до края на службата. Тъй като имаше реална опасност наистина да изчезне, което за мен означаваше да пропусна единствената възможност да го разпитам, реших, че трябва да му задам въпросите си незабавно, колкото и нетактично да беше това.

— Никога не си ми казвал, че си Бергер — изстрелях в упор аз.

— Това откъде го измисли? — изненада се от думите ми той. — От къде на къде Бергер? Някой ти е казал, че някакъв ме е осиновил, след което заминал за Израел. Дори не го помня, беше толкова отдавна. Вярно, издържаше ни, пращаше пари, но нямам никаква връзка с него. Аз съм Балкански — натърти той.

— А за Естер Бергер чувал ли си?

— Не, коя е тя?

Отговорът му изглеждаше искрен.

— Мислех, че ти е баба — казах аз. — Била е известна кабаретна артистка в миналото.

— Не, не ми е баба — отговори Максим. — Оперетни истории.

В тона му имаше нескрито пренебрежение. Като че ли самата му майка не беше също оперетна артистка.

— Изчезнала е през 1943 година — продължих да го разпитвам аз. — Това вече не е оперета. Не искаш ли да знаеш какво се е случило с нея?

— Защо трябва да знам? — отговори неочаквано остро Максим. — Какво общо имам аз с историите на Йосиф Бергер, на неговата депортирана майка Естер, на всички евреи, които от години преследваха майка ми с техните фобии и мании и искаха да ни внушат, че ние сме като тях. Не, Несторе, аз не съм евреин, никога не съм бил и няма да стана. Историята на Естер Бергер не ме интересува. Попаднал си на погрешния човек, ако искаш да се занимаваш с нея.

Към нас се приближи Лидия.

— И какво ровите вие двамата около майка ми? — неочаквано се нахвърли той върху нея. — Онзи луд старец ли ви праща? Окей, онази Бергер била изчезнала. Колко други хора са изчезнали по същото време? Питате ли се? Отровиха ни заради една кабаретна курва, за която даже не се знае от кого е собственият и син!

— За баща си ли говориш? — запита Лидия.

— Не ми говори на „ти“ — сопна и се той. — Бергер не ми е баща. Коя е тая? — обърна се той към мен. — От същата порода сигурно.

— Спокойно — опита се да каже Лидия. — Просто искаме да знаем кои са Бергер.

— Онзи евреин не ми е баща, набийте си го в главите — почти се развика Максим.

— Ама носиш името му и си ял парите му — не му остана длъжна Лидия.

— Балкански е псевдоним, не е име — продължи да упорства Максим.

— Псевдоним, преведен от Бергер — намесих се и аз.

Бяхме се спрели на гробищната алея и едва сега забелязах, че хората ни гледаха учудено и с известно недоумение от възбудения тон на разговора. Максим се смути за миг, понижи глас и занарежда, натъртвайки думите:

— Вие двамата, слушайте ме внимателно. Избягах на петнадесет хиляди километра от историите на всички тия и не искам повече да чувам за тях. Не искам също да забърквате името на майка ми във вашите глупави разследвания. Тя достатъчно си изпати вече. Ще продам апартамента, а всичко, което е в него, ще унищожа. Нека стане на пепел. Точка. Разбрахте ли ме?

— Както Естер е станала на пепел, така ли? — Не можах да се сдържа.

Максим не отговори, изгледа ме свирепо, после рязко се обърна и се отдалечи с бързи крачки.

— Още един, който има проблеми с името си — изрекох аз, а Лидия учудено ме изгледа.

— Този в ред ли беше? — попита тя.

Как можех да отговоря със сигурност на въпроса й?

— Проблем ли имате? — запита зад гърба ми Кубрат Генов, който незабелязано се беше приближил.

Дадох на Лидия знак да замълчи и отговорих неопределено:

— Разстроен беше човекът, разбираемо е, все пак погреба майка си.

— Да — съгласи се привидно Генов с вид, от който личеше, че изобщо не беше повярвал на думите ми.

После за мое облекчение се отдалечи.

Интересно, но първото, което изпитах, беше радост, че най-после останах с Лидия насаме.

— Е, какво сега — опитах се да променя разговора, — след погребение се пийва по нещо. След като няма кой друг, аз ще почерпя за Бог да прости Балканска.

Лидия обаче нямаше настроение за шеги. Изглеждаше разсеяна и потънала в някакви свои мисли.

— Кой те е нарекъл Лидия? — изтърсих ни в клин, ни в ръкав.

— Защо, това проблем ли е? — отговори тя подозрително.

— Не, харесвам името ти, просто любопитство. Не знам нищо за семейството ти, опитвах се да си представя тези дни кои са родителите ти и защо са те нарекли Лидия.

— Виж какво, Несторе. Не се опитвай да изглеждаш, като че ли си ми гадже или приятел. Няма какво особено да ти разправя за семейството си. Ако очакваш да чуеш каква социална трагедия ме е принудила да стигна дотук, много ще се разочароваш. Сама си го избрах. А от името си съм много доволна, защото нямам имен ден. Имените дни са най-тъпото нещо, което познавам: всякакви хора си пъхат носа в теб, поздравяват те, а ти ги черпиш с евтини шоколадови бонбони. Противно! Окей? Или имаш и други тъпи въпроси?

Нямах други въпроси. Помежду ни зейна дупка, изкопана от глупавата ми нетактичност, с която се бях опитал да се напъхам в живота й, като че ли мимолетната интимност на секса ми даваше такова право. Все едно й бях поискал служебна бележка за семейно положение. Какво си бях въобразил? Единственото, което ни свързваше, оставаше историята на Балканска!

— Искаш ли да прочетеш нещо? — попитах я, за да променя хода на разговора, и с надежда, че все още мога да я задържа.

— Какво? — отговори недружелюбно тя.

Извадих от джоба си сгънатите листове на „Железничарят от Кочериново“ и й ги подадох.

— Няма ли наблизо някое кафене? — попита тя за моя радост.

Въпреки че интересът й да остане с мен беше чисто логистичен, изпитах облекчение, че няма да ме разкара заради един нетактичен въпрос.

В кафенето, мърляво място недалеч от трамвайната спирка, не говорехме. Тя бърчеше вежди, докато четеше, понякога се връщаше назад в текста, като че ли сверяваше нещо, после отпиваше от рядкото кафе и изобщо не поглеждаше към мен. Имах чувството, че е експерт пред йероглифен текст, на който търси шифъра. Дадох си сметка колко се беше променило отношението ми към нея само отпреди петнадесетина дни, когато гледах на Лидия като на необразована красива мадама, която по някаква случайност се беше озовала в леглото ми. Трябваше с изненада за самия себе си да призная, че тя беше първата жена, която истински бе започнала да печели уважението ми. Не че уважението ми имаше особена стойност за жените, които познавах, с изключение на Нели Калева, която гледаше на него като на задължително условие за нашите отношения. Уважението към Лидия имаше значение за самия мен. По неизвестна причина то ме караше да се чувствам по-малко незначителен, принуждаваше ме да се наблюдавам и да мисля за нейните реакции върху думите, които изричах. Тъй като мислех за техния ефект върху Лидия, понякога намирах изрази, които ме изненадваха със своята оригиналност и доказваха, че ако не беше рутинният ми мързел, вероятно бях способен на повече, отколкото личеше на пръв поглед. Освен това Лидия постигаше чрез естествения начин, по който реагираше, нещо недостижимо за Нели Калева: тя култивираше у мен онова, за което майка ми отчаяно копнееше — съчувствие и съпричастност. Изпитвах наслада да я гледам как чете, бърчейки нос, как пие кафето си и държи цигарата с небрежна елегантност, и си мислех колко се бях заблудил, смятайки я за вулгарна и дори за простовата.

— Това ли е всичко? — попита тя накрая.

Кимнах с глава.

— Трябва да намерим и останалото.

— Непременно трябва — съгласих се аз.

— Не трябваше ли скоро да ходим на рожден ден?

Обърках се. Какъв рожден ден?

— Не си ли спомняш. Бай Моис ни покани.

Съвсем бях забравил. Мисълта й правеше асоциации, на каквито не бях способен.

— Нео, мисля, че трябва да посетим отново Бай Моис и да видим какво съдържа неговият мавзолей с живи мумии. Ще се видим след два дни, в петък, и ще отидем на онзи рожден ден в къщата му.

Щастлив, че ме нарече така, се съгласих начаса и дори си позволих на раздяла да я целуна. Имаше божествен вкус на кафе с цигара, който се опитах да задържа върху лигавицата си, след което дълго я гледах как за пореден път си отива. Този път поне знаех, че ще я видя скоро.