Леа Коен
Събирачът на дневници (25)

10.

Смъртта на Бай Моис покруси всички ни, но най-много тъгуваше за него икономката му Боряна.

Тя се беше настанила при Калева, която й отстъпи моята стая, която майка ми десетилетия вече държеше прибрана и разтребена, като че ли очакваше да се върна в нея. Ако се съдеше по плюшеното мече, което нелепо седеше с клюмнали уши на юношеското ми легло, майка ми изпитваше носталгия не към порасналия вече мъж с наченки на оплешивяване, а към онова дете и по-късно юноша, с което се беше разминала поради собствената си незрялост в онзи момент. Изпитах облекчение, когато видях разместените мебели в бившата си стая и женските вещи на Боряна. Най-после майка ми се беше простила с носталгията по моето детство, което отхвърли от мен някакво смътно чувство за вина. Двете жени се разбираха прекрасно въпреки разликата във възрастта им и въпреки обстоятелството, че Боряна нямаше отношение към онова, което беше не само професия, но и първа любов на Калева — оперетата. Боряна, или както веднага Калева започна да я нарича, Боби, беше дванадесет години по-възрастна от Калева, което даваше на майка ми основание да се чувства млада в нейно присъствие. Освен млада, тя се чувстваше и артистка, която смяташе за свой дълг да посвети Боряна в онова толкова приятно и жизнерадостно изкуство, оперетата. Двете бяха започнали да ходят доста често по спектакли, което не само запълваше вечерите им, но и им създаваше интересни познанства, за които може би тайно отдавна жадуваха.

Боряна беше мълчалива и сдържана жена, последица от сложния й, понякога конспиративен живот, но не скриваше нито пред новата си приятелка, нито пред мен дълбоката привързаност, която беше изпитвала към Бай Моис. Не бях сигурен дали тази привързаност е била споделена, тъй като сърцето на стареца беше принадлежало изцяло на Естер и Матилда, на които, въпреки всички вечери, прекарани по кабаретата, а по-късно в оперетния театър, той беше останал винаги верен.

Въпреки това не се поколебах да излъжа Боряна, когато тя ме попита дали Бай Моис я беше споменал в предсмъртния си час. „Да — отговорих и аз. — Каза: Погрижи се за Боби.“

Тази лъжа я караше да се чувства комфортно в положението на квартирантка на Калева, както и даваше основание на майка ми за възложена й от стареца мисия. Бай Моис продължаваше в очите на двете жени да пази мистичен ореол около себе си, който аз по никой начин не мислех да разруша дори с една-единствена дума на съмнение.

Обременен от семейните ми тайни, към които се прибави и тежестта на изповедите, поверени ми от Бай Моис под форма на дневници, части от писма и на устни признания, отправени ми като пред изповедник, тайно завиждах на Боряна, която живееше на своите осемдесет и седем години в пълна хармония със себе си, като завършена светица, ако под това се разбираше жена с прост, скромен и отдаден доброволно на другите живот.

— Няма човек без несподелени тайни, Лидия, запомни от мен това и го имай винаги наум.

Това беше първото, което извиках на глас, неспособен да сдържа изумлението си след едно неочаквано посещение на Кубрат Генов.

Беше около месец след смъртта на Моис Аврам Яков. Все още се чудех как точно да постъпя с неговата история за Естер, която се намираше в насипно състояние върху бюрото ми под формата на дневниците, които, както все още си мислех, старецът ми беше пращал, на дългата му изповед под формата на онова паметно писмо, както и на записките, които предвидливо направих веднага след неговата смърт, с цел да не забравя някои детайли от сложния му разказ. Нямах представа как щях да ползвам тези признания, но беше ясно, че Бай Моис ме беше натоварил с морално задължение да направя достояние историята на Естер и всичко, което я съпровождаше. Стуни и Бай Моис бяха между последните преки свидетели, които си бяха отишли, без да споделят публично преживяното, защото личната им драма на любовта им с Естер ги беше възпирала да я разкажат на висок глас.

Мълчала беше и икономката Боряна, вероятно потискана от своята безгранична преданост, а може би и поради несподелена любов към Бай Моис, каквато подозирах. Поне така мислех.

И така, почти месец след смъртта на Бай Моис неочаквано в офиса на издателството ми дойде Кубрат Генов. Бях го мярнал за последен път на погребението на стареца и откровено казано, оттогава не само не ми липсваше, но и искрено се надявах пътищата ни никога повече да не се пресекат. Продължавах смътно да го подозирам в някаква неясна роля в събитията, тъй като по странни съвпадения винаги се беше оказвал в центъра им, при това винаги преди мен, който погрешно се бях смятал за осведомяван с предимство.

Дори не прикрих неудоволствието си от внезапния му интерес към мен, тъй като още пазех спомена за острия ни последен разговор и едва сдържаното ми желание да размажа полицейската му физиономия.

— Как сте, господин Калев? — запита ме той, като в гласа му се долавяше някакво необичайно за неговата арогантност смущение.

Какво можех да му отговоря? Нямаше съмнение, Генов не беше тук, за да си разменяме баналности, поради което направо го попитах:

— Какво има? Да не е умрял пак някой?

Той обаче не даде вид, че е забелязал сарказма ми, и продължи да пита:

— Как е госпожа Калева? Оправи ли се след всички тези вълнения?

Започваше да прекалява и вече се чудех с какъв претекст да се отърва от него, когато Генов ми зададе още по-странен въпрос:

— Как е леля Боряна?

Тук вече зинах от изненада. Той си позволяваше фамилиарност, която не му беше присъща. Подиграваше ли се с мен?

— Отдавна исках да Ви благодаря за онова, което направихте и което правите в момента за нея.

Все още нищо не разбирах. Какво му влизаше в работата?

— Боряна е моят родна леля, господин Калев. Тя е сестра на моя баща. Моят дядо, бях Ви споменал за него, царски офицер, е неин баща, заради когото и Боряна е имала доста неприятности. Както и заради моя баща, царски юнкер, когото в известен смисъл леля Боряна е спасила. Чрез едни дневници на „добре информирани лица“. Разменила ги е срещу дядо ми и баща ми.

Все още не можех да се съвзема от това разкритие, тъй като всички части на пъзела затанцуваха пред очите ми, обръщаха се нагоре с краката и заемаха напълно нови места в цялата картина на събитията.

Имах нужда от едно питие, сипах си голяма чаша уиски и предложих същото и на Кубрат Генов. Той прие и докато пиехме уискито, аз за пореден път се убедих, че освен писател, трудно щях да стана и детектив, тъй като основни детайли ми бяха убягнали от вниманието.

В последвалия половин час разбрах следното:

Кубрат Генов не поддържал близки отношения с леля си, защото самата тя не искала това. Мислела, че наврежда на племенника си, когото обичала и пред когото чувствала вина. Не стигало, че дядо му, нейният баща, бил царски офицер, ами и самата Боряна имала черно петно в биографията си заради това, че няколко години била служила на господин и госпожа Ф. Живеела дискретно и много самотно, докато не срещнала Бай Моис. Тогава полека-лека възстановила връзките си със своя племенник, като че ли чрез Бай Моис получила повече сигурност и стабилност в живота си. Не знаела подробности от биографията на стареца, но за някои неща се досещала. Например, за обстоятелството, че Силва Балканска се опитвала да го изнудва. Бай Моис й изпращал пари по неизвестни за Боряна причини, но от един момент Балканска станала особено алчна, което докарвало Бай Моис до гняв. Пишела му писма и дори се опитвала да го заплашва. Боряна дори мислела да поиска съдействие от Кубрат Генов, без да има представа за връзките му с Балканска. Тя се грижела за Моис Аврам Яков, както и той се грижел за нея и за всички останали пансионери в неговия собствен дом, превърнат в пансион.

Бай Моис обаче рязко се променил след смъртта на Балканска. Не че не можел да прежали жената, която му била в известен период полу-снаха, но нещо се случило с него в резултат на настъпилите събития. Разбрал за нейния дневник, който всъщност бил списък с компромати, както и за страховете на Калева. Когато се предоставила възможност, се погрижил да вземе този дневник. Ужасил се от съдържанието му. Мислел, че Балканска изнудвала само него, а тя имала цяла картотека. Нели Калева била само една от жертвите й. Може би тогава Бай Моис съзнал, че някои факти, макар и истински, могат да бъдат безмилостно оръжие в ръцете на безсъвестни хора като Балканска. Тогава за какво служела истината, питал се той. Какво била справедливостта, след като можела да се превърне в най-висша несправедливост? Изгубил внезапно интерес към театъра и престанал да ходи там. Като че ли се страхувал да срещне фантоми, които го измъчвали. След като ми предал дневника на Балканска, а Калева го уведомила, че сме го изгорили, събитие, което се случило, както вече ми беше известно, в една тефлонова тенджера, за която Калева и досега искрено съжаляваше, Бай Моис не спрял да приказва, че всички злини идвали от този дневник, който можел да направи нещастни много хора. Казвал на Боряна, че трябвало да изгорят всички дневници, които от години събирал, както това съм направил аз, защото младите много по-добре и ясно съзнавали, че трябвало да се живее с настоящето и с бъдещето, а не с фантомите на миналото, колкото и скъпи да ни били те. Тези дневници представлявали тетрадки, собственоръчно изписани от Стуни, от самата Боряна, от вицеконсула Тошев и дори от двете бивши придворни дами Анастасия и Кирила, които си спомнили дребни подробности около Естер, в които бил замесен царският брат, принц Кирил. Били чули как царят го укорил веднъж с кроткия си глас, че бил посещавал кабаретата заради някаква танцьорка и дори бил завел със себе си Алберт Гьоринг, обстоятелство, заради което си имал неприятности не само с министър-председателя си, но дори и с германския посланик, който си позволил да му направи забележка по този повод.

Само Боряна знаела къде в къщата Бай Моис държал дневниците, които събирал и които другите пишели за него. Опасявайки се, че в депресията, в която бил изпаднал, можел наистина да ги унищожи, Боряна успяла да препише началните страници от дневника на Стуни, но не й останало време да продължи. Изпратила ги анонимно на моя адрес. След това написала съкратена версия на собствения си дневник, който изпратила на адреса на племенника си Кубрат Генов. Това й се сторило по-сигурно, а и не искала да разказва на непознати живота си.

Истинските дневници обаче изчезнали в нощта на пожара. От тях Бай Моис направил онази клада, аутодафе, в която изгорели не само събираните от него дневници, но и къщата. Било наистина нещо страшно.

Бай Моис се събудил посред нощ и говорейки на висок глас молитви, които Боряна не разбирала, се втурнал към шкафа на втория етаж, където били заключени дневниците и всичко друго, което събирал вече от години. Хвърлял всичко направо на пода върху хубавия килим и молел Боряна да му донесе спирт и кибрит. Боряна го дърпала, опитвала се да го възпре, но това не било възможно. Въпреки възрастта си Бай Моис притежавал завидна сила. Запалил дневниците и седнал на едно кресло да гледа пламъците. Всичко пламнало бързо, Боряна се опитвала да потуши пожара, после хукнала да предупреди другите, които гледали телевизия на долния етаж. Настъпила страшна паника, някой повикал пожарна, а тя се обадила на племенника си, Кубрат Генов…

Всичко на втория етаж изгоряло. Така изчезнали документалните свидетелства за депортацията на Естер, унищожени от Събирача им Бай Моис. Според Кубрат Генов, нямало никога да разберем какво точно се било случило и кой точно каква вина е носел.

— Няма човек без несподелени тайни, Лидия, запомни от мен това и го имай винаги наум.

Това беше първото, което казах на Лидия, след като изпратих Генов и след като отърчах при нея, за да споделя последните си разкрития.

— Така е — отговори ми Лидия, без да загуби самообладание и без особено да се развълнува от потресаващата, по мое мнение, новина за роднинската връзка на Кубрат Генов с Боряна.

Каза ми как от самото начало била усетила, че Кубрат Генов не бил такъв подлец, за какъвто сме го мислели. Въпреки че ми стана неприятно от нейната забележка, трябваше да призная, че аз също няколко пъти бях сменял отношението си към него. И все пак той оставаше полицай, каквото и да означаваше това.

— Единственото средство тази история да се възстанови, е някой да я опише — внезапно предложи Лидия.

— О, Лидия, не зная дали ще имам сили да го направя — отклоних предложението й аз. — Нали виждаш, че съм затрупан с работа.

Макар последното и да беше вярно, причината беше друга: страхувах се да изживея още веднъж на хартия всички вълнения от последните шест месеца, които сериозно разбъркаха живота ми, макар че внесоха някои положителни промени в него, най-важната, от които беше присъствието на Лидия.

— Тогава, Нео, ако нямаш нищо против, ще я опиша аз. И понеже историята си е твоя, мога да я напиша от твое име.

Тя се усмихна загадъчно, а първото, което аз си представих, беше как Лидия щеше да опише нашата връзка от мое име. Това лично ме заинтригува, още повече че до този момент тя никога не беше изрекла гласно какво мислеше за мен и за нашите отношения.

Така и стана.

След няколко месеца се появи този роман, който аз издадох.

Предложих й да го нарече „Естер“, но Лидия предпочете друго заглавие, с което искаше да назове онзи, който ни беше събрал по следите на Естер. Дори след смъртта си Моис Аврам Яков не беше загубил въздействието си върху нея. Продължавах да подозирам, че беше малко влюбена в него, и я разбирах отлично.

Съобразих се с нейното желание, защото знаех какво голямо значение имаше заглавието на книгата за един писател. Случилото се ме накара да размишлявам дали кабаретната артистка Естер Бергер не беше намерила начин да се прероди в писателското вдъхновение на прекрасната Лидия.