Леа Коен
Събирачът на дневници (14)

7

Денят с празненството на Бай Моис настъпи и ние се отправихме към неговата къща пансион.

Несъмнено това беше най-паметният рожден ден, на който бях присъствал.

Лидия се беше нагиздила като за голям празник. По този повод бих желал да споделя как тя се отнасяше към красотата си.

Не зная дали всички мъже виждаха у жените онова, което им беше дадено от Бога, или онова, което самите жени желаеха да бъде видяно. Или пък ги гледаха през зрението на своето сексуално въображение, което никога не спеше. Във всеки случай Лидия беше от онези жени, които безспорно знаеха как да приковат мъжките погледи. Не прибягваше до вулгарни циркаджилъци, с които си служеха някои, като преднамерено разголване, сугестивен грим или облекло, чието предназначение беше единствено да бъде свалено. Не беше също и от онези жени, които не се обличаха, а се костюмираха, с други думи, подбираха дрехи, с които се кипреха като с театрален костюм, съответно на ролята, която искаха да изиграят. Не, Лидия съзнаваше точно с какво я беше надарила природата, отнасяше се грижовно и с разбиране към този подарък и притежаваше достатъчно усет да ме накара да го изживявам всеки път като откритие. За разлика от повечето други съвременни момичета, тя презираше панталоните и рядко ги обличаше. Краката й имаха съвършена форма и дължина, така че би могла да ходи почти без пола, но не го правеше. Полите й никога не бяха болезнено впити в безупречния й задник, а само даваха да се разбере какво беше качеството на тази приятно закръглена като ябълка форма, която се намираше в съвършено аритметично съотношение спрямо височината на правите й рамене и на изящните глезени, чиято привидна крехкост беше умело подчертана от зашеметяващата височина на токчетата на обувките й, върху които Лидия разхождаше грацията си на танцьорка. Най-привлекателното у нея беше усещането за непрестанно движение, като че ли тя самата беше лист, оставен на вятъра, който волно си играеше с нея. Никога не бях я виждал как танцува в бара, където работеше, но бях убеден, че знаеше какъв беше ефектът от движенията на тялото й, което впрочем ме изпълваше с ревност към всички, които във въображението ми я следяха с жадни погледи и с неприкрито желание.

Този ден, макар да се беше постарала да вмести прелъстителния си чар в дискретни цветове, които според нея съответстваха на посещение при възрастни хора, Лидия си оставаше безумно сексапилна и инфарктно опасна, истинска смъртоносна заплаха за старческия дом, който се канехме да посетим.

Отидохме пеш, защото изведнъж ми се прииска да покажа на всички красавицата, която ме придружаваше.

Когато наближихме къщата, минаваше шест и ако се съдеше по чардашите, които огласяха квартала, купонът на Бай Моис течеше с пълна сила. По фасадата на сградата и по балкона на първия етаж бяха окачени разноцветни гирлянди и китайски червени фенери. Желязната входна врата към двора, от който се влизаше в къщата, беше отворена. Там стоеше Иван градинарят, облечен в дреха, която прикова вниманието ми. Приличаше на стар фрак с раиран панталон, изтъркан и почти прокъсан от употреба. Нито фракът, нито панталонът бяха по мярка на циганина, който приличаше в тях на коминочистач, от онези, които бях виждал в детството си по картинки. Панталонът беше дълъг, поради което стоеше силно набръчкан над белите обувки с гети, които циганинът носеше като клоун, а ръкавите на фрака покриваха изцяло китките му, като че ли беше фокусник и се готвеше да извади от тях разноцветни кърпички. Не можех да се отърва от чувството, че бях виждал вече някъде тази дреха.

Циганинът ни се усмихна приветливо и ни покани с репетиран церемониален жест да се качим на първия етаж, където беше празненството. Подчинихме се в очакване да видим и останалото.

Стълбището беше украсено с изкуствени цветя, а по площадките бяха поставени картонени вази, изографисани с китайски мотиви. И вазите, и цветята имаха доста захабен и прашен вид. Над входната врата на апартамента висеше драперия, която наподобяваше стара театрална завеса.

Вратата не беше заключена, поради което влязохме, без да звъним.

Посрещна ни икономката камериерка, която вече бяхме виждали. Сега тя носеше костюм на кабаретна танцувачка с всички необходими атрибути. Къса поличка, която едва покриваше подутите й колене, ботушки, които изглеждаха нелепо на разкривените й от старост и с разширени вени крака, и нечист корсаж, който оставяше на показ старческо деколте с кафяви петна по него.

Тя ни въведе намръщена и без да каже нито дума, в салона, откъдето стилните мебели и свръхмодерният телевизор стена тайнствено бяха изчезнали и на тяхно място сега се мъдреха стари, захабени виенски кресла, отоманка с излющена златна рамка и голямо виенско огледало, което отдавна беше загубило голяма част от своята видимост поради изпадналия живак на гърба. Бяхме странна двойка в неговото отражение: Лидия приличаше на пъзел, от който липсваха част от главата, десният крак и едното рамо, а аз самият изглеждах като бинтован.

Междувременно чардашите спряха и в салона прозвучаха гласове на запис:

— Къде се губите, граф Едвин?

— О, скъпи Фери Бачи, имам грижи.

— Всички имаме грижи, графе, как се казва Вашата?

— О, Боже — прошепнах на Лидия, която не беше обелила и дума през последните минути. — Намираме се в „Царицата на чардаша“ на живо, разбираш ли?

Лидия кимна с глава.

Приближих се до отоманката с изтъркана позлата, върху която седеше неподвижен мъж, облечен в подобие на редингот. Опитах се да бъда любезен и му подадох ръка за поздрав, но човешката останка, която представляваше седналият, само бавно извъртя глава към мен и безпомощно се опита да помръдне дясната си ръка. Само тя се движеше в измъченото му, почти изцяло парализирано тяло. Едното му око сълзеше, а устата му беше придобила асиметрична форма, като единият ъгъл сочеше безнадеждно към пода, а другият се бе извил в посока към веждата. Сигурно беше на сто години, изчислих аз.

Две други сенки се придвижваха с мъка в другия край на салона: възрастна дама, която с мъка влачеше замърсена бална рокля, която някога е била от зелено кадифе, и дебел възрастен мъж, на когото, освен напълно неподходяща за килограмите му хусарска униформа, която заплашваше всеки миг да се разцепи по шевовете, бяха връчили и сабя, от която той неуспешно се опитваше да се отърве, оставяйки я ту на пода, ту подпирайки я като чадър на стената.

Игривият диалог от записа беше приключил междувременно и сега салонът, стълбището и целият квартал се огласяха от арията на Силва за свободата, която, както поради непремерените децибели, така и заради възрастта на записа, който вероятно датираше от времето на бакелитената плоча, звучеше като истеричен вой на фона на фалшиви цигулки.

— Бай Моис е не само портиер, но и гениален режисьор — казах тихо на Лидия.

Със стар реквизит и костюми от театъра нашият домакин беше успял да възпроизведе мрачна гротеска на любимата си оперета „Царицата на чардаша“, като очевидно разполагаше и с необходимите му за целта персонажи.

— Добре дошли в кабарето на стария Фери Бачи.

Бай Моис се беше появил в гръб и двамата с Лидия подскочихме от изненада от старческия му, силен глас, който изкънтя в ушите ни.

За разлика от всички останали той беше с обичайния си костюм на портиер и с неизменните си бели гуменки.

Усмихваше се широко, като щедро излагаше на показ беззъбата си уста, в която стърчаха двата единствени зъба, бели и остри като на млад вълк.

На черното сако на Бай Моис бяха окачени стари ордени — два отляво и три отдясно. Първоначално помислих, че са част от бутафорията, и се наведох, за да ги разгледам. Ордените бяха истински — двата отляво датираха от годината след Освобождението, а другите три вдясно — от Балканската и Междусъюзническата война.

— Тези са на прадядо ми — посочи вляво той, — а другите на дядо ми.

Не зная дали беше истина, но погледът му стана сериозен и зениците му се забиха като остриета в мен, като че ли искаше да умъртви в зародиш всяко съмнение по отношение геройствата на предците му.

— Не вярваш ли? — попита почти сърдито Бай Моис и понечи да си тръгне.

— Донесли сме Ви подарък, господин Аврамов — спрях го аз.

Извадих малкото пакетче, завито в тънка хартия и завързано със синя копринена панделка. Идеята беше моя, опаковката — на Лидия.

Бай Моис разкъса хартията и в ръцете му се озова албумчето със снимките на Естер.

Наблюдавах внимателно реакциите му. Всъщност бях дошъл май за този единствено важен за мен момент.

Лицето на стареца стана сериозно, цялата клоунада и кичозност на мизансцена като че ли се стопиха. С бавни жестове той започна да отваря една по една страниците, вглеждаше се в тях и прокарваше отгоре пръсти да се увери, че бяха истински.

— Откъде имате това? — запита тихо той.

— Наследство от Балканска — отговорих аз, без да се впускам в детайли. — Помислих, че трябва да го предадем на Вас. Вие сте живата история на този театър, а и може би сте познавали актрисата от снимките.

— Ох, Силва, Силва — почти простена Бай Моис, но от думите му не разбрах коя от всички Силви имаше предвид — истинската, театралната или Естер?

— После ще говорим — каза припряно той и продължи: — Елате да ви представя.

Последвахме го с покорство.

— Изненадани ли сте? — запита той, докато ни развеждаше из импровизираното си кабаре. — Поисках от театъра да ми дадат малко декори, костюми и реквизит за празненството — довери той, като че ли споделяше голяма тайна. — Сценичните работници не само ги донесоха, но и ги монтираха, както им казах. Костюмите са малко старички, но вижте колко са красиви моите хора с тях. Те всички много обичат оперетата, особено „Царицата на чардаша“.

Бай Моис направи театрален жест с ръка като директор, който показва трупата си.

— Да ви запозная ли? — продължаваше пресилено да любезничи той, като се правеше, че не забелязва смущението ни от мрачната гротеска.

Покани ни да го последваме и ние послушно тръгнахме от човек на човек. Неговите питомци или наематели бяха замръзнали по столовете, креслата и канапетата като поразени от парализа. Помислих, че или наистина бяха паралитични, или самите бяха така притеснени от ситуацията и от непривичните костюми, с които ги бяха навлекли, че не смееха да мръднат. Имах чувството, че разглеждаме восъчни фигури от Музея на мадам Тюсо, потънали в прах и нечистотия и от години забравени в някой склад.

— Запознайте се със Стуни — заведе ни Бай Моис до парализирания върху отоманката. — Неговият рожден ден празнуваме днес. Става на деветдесет и пет. — Стуни, довел съм ти гости. Подай ръка — извика силно Бай Моис към седящия.

Лицето на Стуни се сви в измъчена гримаса, която и при най-голямо въображение не можеше да се нарече усмивка. Той се опита безпомощно да произнесе някаква дума, но от отворената му асиметрично уста излезе само малко слюнка, която безпомощно потече по дълбоката бръчка към брадата му.

— Не е много добре напоследък — обясни Бай Моис. — Не е във форма и не може да говори. Голям любител на оперетата, на балета и на кабаретата. Нали, старче? Хубаво се живееше едно време, ех.

— Стояне — наведе се ниско над парализирания Бай Моис, — донесли са ни подарък, после ще ти го покажа. Сигурен съм, че ще ти хареса.

Тази реплика беше изречена с тон, който подсказваше, че не беше част от спектакъла. От нея научих и името на човека инвалид, което, естествено, ми внуши подозрението, че може би съм открил автора на „Железничарят от Кочериново“, както сам бях нарекъл тайнствения ръкопис.

— Това са госпожите Анастасия и Кирила — продължи представлението си Бай Моис, като ни представи двете дами, които с мъка крепяха раздърпаните си бални рокли върху креслата в ъгъла. — Те са виждали и по-добри приеми от нашия, но това е било в друго време.

Двете госпожи гледаха с празни погледи и с чувство на обърканост и вина около себе си, като че ли се срамуваха от организирания от техния домакин карнавал.

— Анастасия и Кирила са били придворни дами, познавали са царското семейство и са ми разправяли интересни работи за него. Истинска жива история. Карам ги да я опишат, за да не се забравят прекрасните балове, които някога са правели в Двореца. Ах, какво общество, какво общество!

В тона му личеше ирония. Не можех да преценя с кого се подиграваше — с двете дами, с Двореца или с нас.

Продължихме нататък.

Дойде ред и на дебелия с хусарската униформа.

— Как сте, господин вицеконсул? — попита Бай Моис и без да дочака отговор, поясни: — Господин Тошев е истински дипломат, от кариерата. Работил е преди войната в посолството ни в Будапеща. Познавал е най-високопоставени и високо информирани лица. Нали, старче? Там сигурно е виждал истински унгарски танцьорки.

Бай Моис пресилено се разсмя, задави се и се закашля за миг. Вицеконсулът гледаше виновно към него и се чудеше къде да дене сабята си.

О, Боже, затова ли ни беше поканил? За да ни покаже на живо всички марионетки от ръкописите си?

— Карам го да напише и той спомените си от онова време, ама е много мързелив. А и вече не е много добре с паметта. Иначе е млад човек, наскоро навърши деветдесет. А това е Боби, господарката на всички нас, моята безценна кралица. Много по-млада е от мен, цели петнадесет години, но ме харесва.

Бай Моис прихвана през кръста икономката прислужница, която във вехтия театрален костюм, който носеше, изглеждаше като всичко друго, но не и като кралица. Спомних си, че някога в детството си бях виждал в подобен костюм субретката Щаси от Оперетата. Във взаимните жестове на двамата прозираше интимност, която ме накара да си спомня за разказа на Лидия за „летящите старци“, в който тя описваше двамата като любовници.

Намествайки мислено персонажите на Бай Моис върху страниците на получените ръкописи, все още не намирах местата на Боби и на циганина Иван. Реших, че те нямаха отношение към пъзела, който редях. Задоволих се с обяснението, че вероятно двамата бяха само лична свита на екстравагантния портиер милионер.

Междувременно Боби-Щаси тихо прошепна нещо в ухото на Бай Моис и той се сепна:

— Ама, разбира се. Почерпката може да започне. Шампанско за всички — нареди той. — Навремето на сцената, когато трябваше да се сервира уж шампанско, даваха на актьорите газирана вода, оцветена с малко чай.

След това пояснение двете благородни дами Анастасия и Кирила, подпомогнати от икономката Боби, изчезнаха и се върнаха след малко с подноси с чаши за шампанско, в които течността искреше с малки мехурчета.

Налагаше се да участваме във фарса, който се разиграваше пред очите ни, и поехме кристалните чаши с жълта течност. Отпих от чашата си и се намръщих. Течността беше разреден чай, който силно нагарчаше.

Бай Моис ни покани да седнем с чаши в ръце на два от бутафорните столове и се провикна:

— Маестро, чардаш!

Маестрото беше циганинът Иван, който изникна изневиделица с театралния си редингот на коминочистач, нагласи отново грамофона и отвори вратата към салона. Влетяха две балерини от театъра в костюми на млади хусарки, които изпълниха чардаш. Публиката гледаше унило, единственият, който даваше вид, че се забавлява, беше Бай Моис. Приближи се до парализирания в отоманката и извика на ухото му:

— Само унгарките знаят да танцуват истински чардаш. Нали, Суни?

Отговор не последва, момичетата още играеха, но икономката Боби им направи знак с ръка да спрат. Бай Моис се приближи към тях, тикна им няколко банкноти в ръцете и ги изпроводи със знаци.

— Хайде, няма ли кой друг да изиграе един истински унгарски чардаш? — провикна се той.

Гласът му изведнъж стана дрезгав, той се закашля, задави се и се хвана за сърцето. Боби се спусна към него, циганинът Иван го прихвана през кръста и двамата го сложиха на стола. Спуснах се да им помагам, но Боби отстрани ръката ми. Изтича за чаша вода, тикна в ръката му някакво хапче и подпря главата му с възглавничка. Галеше нежно челото му и шепнеше успокоителни думи в ухото му. Полуобърната към нас, направи знак с ръка да си тръгваме. Не можех да си тръгна ей така. Бях дошъл, за да разговарям с него. Приближих се до стареца и поех ръката му, като че ли исках да му внуша, че сега беше моментът да ми каже всичко, което знаеше. За дневниците, за Нели Калева, за Силва Балканска, за всички призраци, които беше събрал в дома си, и разбира се, за чардашите, които очевидно имаха връзка с изчезналата унгарска танцьорка Естер Бергер и с този маскараден рожден ден. Бай Моис ме гледаше с леко изцъклените си сини очи и дрезгаво изрече:

— Не сега. Елате друг път. Непременно.

Циганинът Иван вече ни побутваше към вратата.

— Непременно ще дойдем. Още утре — успях да извикам аз, преди да се намерим на стълбището.

Все още замаяни от преживяното, поехме обратно пътя си.

— Ами ако умре? — запита Лидия.

Беше прочела мислите ми.

Бай Моис изглеждаше безсмъртен, но със сигурност не беше такъв.

— Утре — обещах й твърдо аз и я прихванах през кръста.

Тя се облегна на ръката ми и ние закрачихме по улицата като напълно нормална двойка, която се прибираше вкъщи.