Леа Коен
Събирачът на дневници (21)

6.

В офиса ме чакаше Матей, комуто бях благодарен, защото изцяло бе поел текущите работи в издателството, с които и да исках, не можех да се справя през последните седмици. Попитах между другото:

— Нещо ново?

Щях да съм доволен, ако си беше замълчал, тъй като главата ми кипеше от мисли, страсти и неочаквани изживявания и се съмнявах, че мозъкът ми можеше да отдели и микрон пространство, за каквато и да е друга информация.

Приятелят ми обаче не си замълча.

— Получи се нова поща за теб — съобщи Матей, като се опита да придаде възможно най-безразлична интонация на гласа си.

Беше свръхинтелигентен и макар да не го бях посвещавал в събитията в личния си живот напоследък, ако можех да ги тълкувам като лични, без съмнение се досещаше за много неща, запазвайки дискретно мълчание.

Подаде ми жълт плик, приличен като брат близнак на другите два, които объркаха живота ми. Само че този път пратката не беше анонимна. На гърба с красив почерк бяха написани името и адресът на Бай Моис.

С разтреперани от вълнение ръце разкъсах опаковката и извадих от нея няколко листа, изписани калиграфски с красив, наклонен надясно почерк. Авторът на писмото беше самият Бай Моис.

Здравей, Нео — започваше писмото.

Реших да ти пиша по няколко причини, които, надявам се, ще разбереш правилно.

Първо, искам да знаеш, че изпитвам голямо уважение към майка ти, Нели Калева, която беше не само прекрасна танцьорка и актриса, гордост на театъра в продължение на близо тридесет години, но и една много свястна жена. Виждал съм всякакви в този театър: и талантливи, и некадърни, и красиви, и грозновати, и малки, подли лъжкини, както и няколко истински дами. Нели беше една от дамите. Не е лесно да бъдеш звезда, особено на сцената на театър, който не вземаха на сериозно. За мен дали беше сериозен, или не, нямаше голямо значение, аз го обичах, какъвто беше, и това беше достатъчно. Имах го малко като свое творение, не заради парите, които внасях в касата му, когато печелех добре, а заради оня дух на свободомислие, някои му викаха слободия, който цареше вътре и който ме караше да дишам по-свободно, когато излизах навън. Противно на всичко, което се разправя днес, от едно време в София беше започнало да се диша тежко. Приятели и съдружници в бизнеса започнаха да обръщат гръб на евреите, изведнъж станахме нежелани, докато накрая ни закачиха и жълти звезди. Някои от нашите хора го понесоха по-лековато, но не и аз. Кабарето и театърът останаха комай единственото място, където никой не обръщаше, поне в началото, внимание на звездите. Момичетата там ми останаха верни до край и аз на тях. Затова не ги напуснах никога и продължих да стоя на входа на театъра, докато краката ме държаха. Нео, искам да ти кажа: уважавай и обичай майка си. Не я гледай с презрение или снизхождение, защото е танцувала на онази сцена, най-добрата и благородната, която познавам. Моите дъщери също не възприемаха моята привързаност към театъра, поради което нямахме много общ език.

Втората, особено важна причина за това писмо, е Стуни, началото, на чиито записки си получил по пощата, както сам ми призна.

Въпреки удара, който парализира ръцете и мисълта му, Стуни извърши нещо, което ми беше обещал: описа отначало докрай всичко, което знаеше за Естер.

Аз познавах донякъде Стуни или, както е истинското му име, Стоян Михайлов, и ще ти разкажа за него.

Беше съсед на дъщеря ми, която също се казваше Естер и живееше със семейството си в кооперация на улица „Раковски“. Във вътрешния двор имаше малка къща с няколко настанени семейства, като една от стаите се обитаваше от Стоян. По времето, когато се запознах с него при едно от посещенията при Естер, той вече беше пенсионер с малка пенсия от Държавните железници, където беше работил цял живот. Стоян не беше женен и нямаше семейство. Прекарваше времето си седнал на дървена пейка на плочника в двора между двете къщи, като гледаше игрите на децата на дама и ги черпеше с бонбони. Беше мълчалив, скромен и тъжен човек.

Веднъж заговорил дъщеря ми, докато простирала прането си на двора, и й казал, че много харесвал името й Естер. Двамата започнали да си разменят по някоя дума, Естер му пращаше от време на време по децата парче сладкиш, което той приемаше с благодарност, в замяна тя беше доволна, че винаги някой ги надзираваше, докато си играеха, а тя си вършеше къщната работа или отсъстваше, тъй като работеше в читалищната библиотека на половин работен ден. Постепенно двамата се сприятелили дотолкова, че Стоян започнал да й разказва някои работи за себе си. Веднъж й се похвалил, че бил карал царския влак и лично видял царя и принца, Симеончо. После споменал за свой вуйчо, който очевидно бил по някое време важна клечка в железниците. Естествено, станало дума и за евреи, тъй като малката къща в двора, населена с наематели на Софжилфонд, включително самият Стоян, била бивша еврейска собственост, но никой не знаел къде се намирали хазяите. Стоян неведнъж казвал на Естер, че много обичал „вашите хора“ както той наричаше евреите. Като че ли се стеснявал да назове думата. Или се е страхувал, или му е било неудобно. Има такива хора, Нео, които смятат, че да си евреин, е нещо притеснително. Макар и добър човек, Стоян също смяташе, че да си евреин, е притеснително. След време той доверил на дъщеря ми, че някога много бил обичал една еврейка, и тя също се казвала Естер като дъщеря ми. Дъщеря ми не се впечатлила особено. Между еврейските жени в миналото имаше много с това име. Днешните еврейки носят вече модерни имена, но по наше време наричаха момичетата с имената на няколко еврейски царици или на двете жени на Яков^[1].

Дъщеря ми спомена няколко пъти Стоян в разговорите ни и един ден аз слязох долу на плочите, седнах до него на скамейката и го заговорих. Той разказа и на мен за царския влак, вероятно това е било някое от най-големите му преживявания. После като стари хора заговорихме за миналото и естествено, за младостта ни и аз му споменах колко време бях прекарал по кабаретата и по казината, ей така, за да става разговор. Темата силно заинтересува Стоян и ние неведнъж я подхващахме, като всеки път го предупреждавах да не говори за това пред дъщеря ми, която не искаше да се знае какъв картоиграч и пройдоха е бил някога баща й.

Един ден Стоян призна и на мен, че някога бил много влюбен в една кабаретна артистка. Разпитах го коя е била, защото той беше няколко години по-млад от мен, а по онова време можеше да се каже, че аз познавах кабаретните артистки в София, които заслужаваха да бъдат познавани, ще рече — хубавите. Казвала се Естер, довери ми той. „Ама бил ли си близък с нея?“ запитах го аз. Не, всичко станало много бързо, вуйчо му го завел в едно известно кабаре в София, посещавано от хайлайфа, където видял въпросната актриса. Историята ме заинтригува. „Е, какво стана с нея?“ полюбопитствах аз. А, между тях двамата нищо, нямало време дори да й каже колко я харесвал, само на два пъти й занесъл цветя. „Е, какво стана с нея?“ продължих да го разпитвам. Тогава Стоян се разплака. Реших да не го измъчвам и оставих работата така. Продължих да ходя на дворчето и да сядам до него на пейката, докато един ден той събра кураж и продължи разказа си. Естер винаги му се усмихвала много мило в кабарето, където той станал постоянен клиент, въпреки че това се отразявало фатално на джоба му. Покрай посещенията там видял много знатни хора, дори принцът, братът на царя, идвал от време на време и очевидно познавал лично Естер, защото тя сядала на масата му и двамата задушевно си говорели или се смеели. Естер имала звънлив смях, все едно че бисери се търкаляли в гърлото й. Като каза това за бисерите, Стуни доста се смути, от което разбрах, че наистина е бил силно хлътнал по онази Естер. В кабарето се отбивали дори германци, те също сядали на масата на принца и целували ръка на Естер. Преди това тя била играла в театъра, но антиеврейските закони й забранили и след две солени глоби директорът на театъра Дерменджиев, който първоначално не искал и да чуе да я маха от афиш, трябвало да се примири. Това Стуни разбрал от самия Дерменджиев, който също се отбивал в кабарето, винаги целувал ръка на Естер и пред всички заявявал, че я чака с нетърпение да се върне в трупата. Германците изобщо не разбирали за какво ставало дума, нито че Естер била еврейка.

Било ранна пролет, Стоян още помнел букетчето кокичета, които купил една вечер, отправяйки се за кабарето, но за негова голяма изненада Естер не била изобщо там. Това било напълно необичайно, защото тя прекарвала живота си в кабарето, то било нейният втори дом. Стоян нямал никаква връзка с нея, не знаел нито къде живеела, нито кого познавала. Започнал да разпитва мъжете в кабарето, дали не били чули нещо за нея, но те вдигали рамене, докато собственикът го извикал в една странична стая и му казал повече да не разпитвал, а и най-добре изобщо да се махал, защото времената се били променили и всички можели да си имат неприятности заради Естер. Стоян бил слисан от изумление. До вчера всички били в краката на красавицата, а днес се отричали от нея, като че ли била престъпница. Стоян възразил на собственика и дори измислил нещо за някакви пари, които й бил дължал и че трябвало да я намерел, за да й ги върнел. Собственикът тогава казал тъжно: „Синко, там, където Естер отиде, едва ли ще й трябват пари. Прибраха ги, а тя на всичко отгоре е и с унгарски паспорт. Сигурно вече пътува за Полша“.

Стоян се объркал, не могъл да схване за какво ставало дума. Каква Полша? Какво пътуване? Кого били прибрали? „Евреите — отговорил му собственикът на кабарето, който покрай знатните си клиенти знаел нещо. — Изпращат ги в Полша, оттам я се върнат, я не, товарят ги на конски вагони, казаха ми, които са видели с очите си“ дообяснил човекът.

Като чул за вагоните, Стуни обезумял. Той работел в железниците, трябвало да разбере къде са тези вагони. Първият, когото решил да попита, бил собственият му вуйчо Стоян Андреев. „Бях станал хитър — обясни ми Стоян — и не го попитах направо, а заобиколно.“ Андреев му отговорил обаче направо и с голяма гордост. Да, на него било възложено да извози и изсели до окупирана Полша около пет хиляди евреи: мъже, жени, деца. Вече били събрани в лагер в Горна Джумая и било въпрос на дни да потеглели за Полша. „Какво ще ги правят там?“, зачудил се Стуни. „Не знам — отговорил Андреев, — ако искат, да ги правят и на сапун“. Тази приказка за сапуна така потресла Стуни, че той веднага решил да отиде до Горна Джумая, за да търси Естер. Прекачвал се от влак на влак и разпитвал на всяка гара. От железничарите разбрал, че наистина се готвел специален транспорт, който трябвало да тръгне от Горна Джумая, но те го съветвали много да не питал, защото работата била деликатна и свързана с германците. Стоян въобще не се впечатлил от предупрежденията и стигнал до Горна Джумая за един ден, не знаел какво точно щял да предприеме, но бил решил да не си тръгва без Естер. В Горна Джумая обаче вече нямало никой. Лагерът бил опразнен от хора. Стоян тръгнал от гара на гара, питал колегите машинисти и стрелочници дали били чували за специални товарни транспорти с хора. Оказало се, че някои от тях знаели по нещо. Разказали му ужасни неща. Вагоните били заковани с дървени греди и отвътре се чували страховити писъци, плачове на деца и жени, охкания и степания. Хората молели за милост, най-вече за вода. Една жена родила във влака, детето било мъртво и други жени крещели да дойдели да вземат мъртвото и да го погребели. Железничарите не смеели обаче да се приближат, защото навсякъде имало полиция около влаковете. Така и си заминали с мъртвите по вагоните.

Тези разкази още повече подлудили Стуни. Той си представил Естер между затворените във вагоните да моли за вода. Подпитал вуйчо си, всесилния Андреев, коя е крайната гара, и от него най-после разбрал, че ги водели в Лом, откъдето щели да ги карат с кораби до Германия. Стуни не чакал повече, прекачвал се цяло денонощие от влак на влак, докато накрая се озовал в Лом на пристанището и въпреки полицаите, които охранявали транспорта, успял да стигне до евреите.

Видял с очите си как ги качвали на корабите. Ходил три дни, тъй като ги товарели на групи, и най-накрая зърнал в тълпата Естер. Тя била почти неузнаваема. Разкошната й червена коса, която се стелела по целите й рамене, била сплъстена под грозна забрадка. Естер носела на краката си стари обуща и без грим изглеждала десет години по-възрастна. Въпреки това Стуни я познал веднага, защото сърцето му спряло да бие, както сам ми обясни. Така е, очите на влюбения откриват любимата жена безпогрешно и тя е винаги красива за него. Отначало Естер не могла да си спомни кой е, после се сетила, но срещата им траяла само минути, преди да я изблъскат с другите на кораба. Даже искал да се качи с нея на кораба, пък каквото щяло да става, да станело. Това не било възможно, а и Естер му казала: „Недей! Няма смисъл!“ Успял да я прегърне, да я притисне силно до себе си и да я целуне като обезумял. Това била единствената им целувка за цялото им познанство. Заради тази целувка Стоян не се оженил никога. „Намери Моши и му кажи да се погрижи за Йожи“ било последното, което успяла да му каже Естер. Стуни не знаел нито кой е Моши, пито кой е Йожи. Когато се върнал в София, отишъл веднага в кабарето да пита кои са те. И в кабарето не знаели. Макар че я видял за последен път на кораба, Стуни дълго не искал да повярва, че Естер е изчезнала завинаги. Но след това разбрал, че била загинала там, където я били закарали. „Откъде си толкова сигурен?“, запитах го аз. Непрекъснато подпитвал и три месеца по-късно разбрал от вуйчо си Андреев, че заминалите вече ги нямало. Била се получила заповед да се разпродаде имуществото им, за да се покриели разходите по транспорта им, тъй като случаят се смятал за приключен.

След това вече не поддържал никакви връзки с вуйчо си, бил се отвратил от него. Но отказал да свидетелства, когато го съдели. Андреев бил опитен в юридическите работи и успял да се измъкне. Бил се занимавал само със счетоводство, доказал пред съда, като твърдял упорито, както и всички останали, че нищичко не знаел, нито къде били отвели евреите, нито какво били сторили с тях. Стуни не повярвал и дума от показанията му. „А онова за сапуна? — довери ми той. — Откъде е научил Андреев за сапуна? Значи са знаели? Не само Андреев, всички са знаели.“

Не го разпитвах повече, но историята на Естер не спираше да ме занимава. Както се досещаш, аз също я бях виждал неведнъж в кабарето, а също и на сцената. Беше красива жена.

След години случаят ме срещна с Боби, добра жена, много изпатила от народната власт, задето била секретарка някаква. След като оправих къщата, извиках най-напред Стоян да живее с мен и за моя радост той се съгласи. Следващата беше Боби. От дума на дума, заради Стуни, стигнахме и до Естер. За моя изненада Боби също беше чувала за нея. Помолих я да напише онова, което си спомняше. Както и да си припомни имената на всички, които също имаха нещо общо с историята на Естер, и така съставих списък на „добре информирани лица“ по случая.

Не беше трудно да ги издиря и да ги събера на едно място. Бяха бедни, стари, болни, но живи. И притежаваха нещо безценно: спомени. Не исках нищо друго от тях, освен да ми дадат своите спомени. Не всички, но някои. Останалото го видя сам.

Като ти казах, че „обичах Стуни като брат“ не те излъгах. Другите, без да бяха познавали Естер, бяха допринесли да я качат на онзи кораб, на който Стуни я беше видял за последно. А той беше прекосил цяла България, лутайки се от гара на гара и разпитвайки кого ли не, с безумната надежда да я спаси. Искам това да се знае. Когато един ден възстановиш цялата истина и я опишеш, може би, моля ти се, Нео, да не забравиш да кажеш колко добър и благороден човек беше Стоян Г. Михайлов. Който никога не забрави Естер и я направи вечна чрез паметта си.

Бъди здрав и не забравяй да казваш на близките си, че ги обичаш.

Твой Моис Аврам Яков

Прочетох текста и червенокосата Естер стана по-реална от всякога. Писмото, написано от ръката на един стогодишен мъж, ме приобщи към тайното братство на нейните знайни и незнайни почитатели и любовници, които тичаха след сянката й вече седем десетилетия. Разбрах какво означаваше да бъдеш посветен: да приемеш бремето на нечия съдба, да се грижиш и милееш за този товар, да го предаваш като духовно завещание, като средство срещу забравата. Моис Аврам Яков ме беше посветил в Ордена на Естер, загинала в някой от германските лагери на смъртта, и ми беше връчил със своето писмо заръката да не забравя никога истината за нейната смърт. Онова, което му дължах, беше лично да потвърдя пред него, че приемам рицарското си посвещение.