Леа Коен
Събирачът на дневници (5)

5.

След три дни се срещнахме пред театъра, като всеки от двамата дойде сам на уреченото място, т.е. пред служебния вход.

Бай Моис обаче не беше там. Зад прозорчето на портиера седеше скучен мъж с вид на пенсиониран военен. Сигурно беше такъв. След разпускането на армията и масовите уволнения в нея много бивши военни се примиряваха с дребни длъжности на портиери или нощни пазачи. Наемаха ги главно ресторанти и барове, не беше изключено, когато отивахме в някое луксозно заведение, някой бивш полковник да ни отвори вратата. Говоря глупости, така разправяха, а аз, който не посещавах луксозни заведения, вярвах като всички останали. Тия приказки искаха да внушат на населението колко е унизен българският пагон.

— Бай Моис не е ли тук?

Наведох се напред и почти се пъхнах в прозорчето на портиерната, защото оня вътре не искаше да се помръдне от стола си. Беше се залепил за един от онези дебели, напечатани на лоша хартия вестници, в които нямаше кой знае какво за четене, но бяха пълни със снимки на разголени жени и мъже. Зачудих се как някой, пред когото се извървяваха толкова хубави млади жени, можеше да пребивава между тях, забил нос в долнокачествени снимки на силиконови дебелани.

— Бай кой? — запита недружелюбно новият, без да откъсва поглед от вестника.

— Портиерът Бай Моис — натъртих аз.

— Портиерът съм аз, не виждате ли? — отговори с безразличие оня. — Тоя Бай Моис не го познавам. Аз съм тук от три дни. Наеха ме по спешност. Може другият да е болен или да е умрял. Хайде, разкарайте се, че пречите на входа.

Очевидно беше паднал от небето в театъра, където всички познаваха стареца.

Докато си разменяхме тези любезности, забелязах, че Лидия разговаряше приятелски с две младички балерини, които очевидно идваха на репетиция. Раздели се с тях като първа приятелка, после се приближи до мен и като ме побутна с лакът, подхвърли на военния зад гишето:

— Няма да се задържиш дълго тук, чичка, търси си друго място. Бай Моис ще се върне до няколко дни.

Отново ме беше изпреварила.

— Бай Моис наистина си е вкъщи. Отиваме да го посетим. Къщата му била на пет минути пеш от театъра.

През тези пет минути Лидия успя да ми обясни само как е взела адреса на стареца. Разбрах също, че вече си бяха разменили телефони с балерините и скоро щели да пият заедно кафе.

Адресът, на който се озовахме, се оказа добре поддържана триетажна сграда с просторни балкони на фасадата, чиито барокови железни решетки сочеха, че беше почти стогодишна. Стори ми се, че в плетениците от ковано желязо имаше и Давидови звезди. Къщата беше с голям заден двор, добре почистен и залесен със стари дървета, каквито в миналото е имало в повечето софийски дворове, но които новото строителство безжалостно унищожаваше. Между тях бяха сложени няколко пейки, градински столове и масички. Възрастен циганин работеше в градината и събираше листа.

— Бай Моис? — попитах аз.

— Кой, хазяинът ли?

Спогледахме се с Лидия.

— Тази къща негова ли е?

— Цялата — отговори с гордост циганинът, като че ли имаше заслуга за този факт.

— А той сам ли живее в нея?

— А, не. Бай Моис дава под наем стаите на възрастни хора, направил е нещо като старчески дом, ама на доброволни начала. Всеки плаща според възможностите си и работи според колкото може. Аз също имам една стаичка и поддържам двора. Старците на Бай Моис обичат да се припичат тук на слънце. А вие за какво го търсите?

Ето там беше въпросът. За какво го търсехме? Аз лично нямах отговор. Във всеки случай, за да открием нещо, свързано с Балканска, а може би също е оперетата на Имре Калман, алиас Емерих Копщайн. Онова, което открихме досега, беше, че старецът с белите гуменки и с бастуна се оказа щастлив собственик на прекрасна сграда в центъра и очевидно не изпитваше никаква финансова необходимост да изпълнява несложната и непредставителна длъжност на портиер, по принцип запазена за пенсионирани военни. Не само това! Той беше очевидно и благотворител, събрал под покрива си възрастни хора, които вероятно нямаше къде другаде да отидат.

— Разбрахме, че е болен — опитах се да обясня на градинаря нелепото ни посещение.

— Дойдохме да го видим, аз съм от театъра — излъга без всякакво смущение Лидия.

— Болен ли? — зачуди се искрено циганинът. — Преди малко беше на двора и си говорихме какви цветя да засадим. Не забелязах да е болен. Ей сега ще го попитам.

Циганинът извади от джоба си модерен смартфон и набра номер. Обърна се настрани, за да не чуваме разговора. Очевидно много държеше на Бай Моис, беше повече от градинар, което личеше от неговата преданост.

— Казах му, че сте от театъра. Можете да се качите да го видите, първия етаж.

За разлика от мен Лидия не изпитваше никакво неудобство от срещата с портиера милионер.

Той ни посрещна изправен, гладко обръснат, облечен в тъмночервен халат, но с неизменните си бели гуменки. Изправената стойка му придаваше вид на генерал в оставка, а високият му ръст беше котата, от която гледаше на света със снизхождението на столетието си. В негово присъствие изведнъж се почувствах твърде млад и много незначителен. Лидия също заприлича изведнъж на малко момиче, което гледаше със страхопочитание стареца. С малко усилие можехме да бъдем негови правнуци.

Разведе ни из просторното, петстайно жилище на първия етаж и ни разказа историята на къщата. Била строена в годината на неговото раждане, т.е. столетница като него. Бащата на Бай Моис, Аврам Яков, получил мястото от общината като награда за лични заслуги към отечеството, защото се сражавал при обсадата на Плевен и бил тежко ранен от турски куршум. По онова време мястото било почти извън града и наоколо имало много пустеещи земи, по които пасели овце и магарета. Виктория, съпругата на Аврам Яков, не искала и да чуе да строят къща недалеч от лобното място на Левски, защото това, според майката на Моис, носело нещастие. Парцелът си стоял запуснат, докато семейството не се разраснало. Когато децата станали пет, Аврам Яков най-после се решил. Разполагал вече с пари и помолил един от добрите архитекти навремето да му направи план. Повечето наши архитекти тогава учели в Австрия, така че къщата била вдигната по виенски модел. Давидовите звезди в решетките архитектът направил по поръчка на Яков. Четвърт век почти живяло в нея семейството на Аврам Яков, там се женели синовете и дъщерите му, раждали се внуците.

— Значи имате голямо, щастливо семейство — заключи Лидия.

Старецът неопределено се усмихна на думите й.

Къщата, която се намираше срещу бившите артилерийски казарми, била обявена през 1941 година за „стратегическа“ и секвестирана. В нея се настанило някакво поделение на германското командване. Германците дори не забелязали Давидовите звезди в железните решетки на балконите. Голямата фамилия на Бай Моис била преселена в две малки стаички в еврейското гето около булевард „Мария Луиза“. Минали през всички перипетии на еврейските преследвания: носели жълти значки, гладували, студували, били изселвани кой във Враца, кой в Стара Загора, мъжете работели в трудови лагери, а жените преживявали мизерно, като продавали малкото, което им било останало.

Бай Моис бил най-малкият син и имал по-голям късмет от останалите. От бащината му фамилия останали трохи. Сестрите и братята на Аврам Яков живеели в Солун и в Кавала и всички изчезнали. Дълга история, нямало сега да ни занимава с нея. Когато ги откарвали в окупирана Полша, минали през България. Но Аврам дори не разбрал. Когато научил по-късно, за първи път през живота си плакал. Поръчал на Моис да разбере какво се е случило с тях. Всички се преселили — едни по широкия свят, други в отвъдното. Някои си отишли по естествен път, но други — срещу волята им. Бай Моис имал две по-големи сестри, Жюли и Мириам, които заминали през 30-те години за Франция да учат за модни шивачки и никога не се завърнали оттам. Вероятно били откарани с френските евреи в Аушвиц. И за тях имал поръчка от баща си.

След войната, когато всички от семейството се върнали от провинцията, намерили къщата си напълно ограбена, всички мебели и вещи били изнесени и най-вероятно продадени. Понеже била „стратегическа“, този път послужила за главна квартира на руснаците, поради което семейството на Аврам Яков отново се оказало без жилище. След руснаците стаите били предоставени на „настанени“, както им казвали тогава. Милиционери, военни. Във всяка стая имало по семейство. Приличало на общежитие, на казарма, но с тази разлика, че никой не спазвал никакъв ред. Било шумно и мръсно, а хората — намръщени, недоверчиви и недружелюбни едни към други. Освободили за Яков и родата му две стаи, в които всички се настанили криво-ляво, колкото да имат къде да спят. Майката на Бай Моис, Виктория, и жена му Матилда готвели подред върху един котлон в кухнята, където се смесвали миризмите на няколко тенджери, всяка от които трябвало да храни различно семейство. Така живели няколко години, докато останалите живи близки на Бай Моис не решили да напуснат родината, за да намерят ново отечество — Израел. Той самият останал със своите заради престарелите си родители, които, изморени от толкова митарства, не искали да пътуват вече никъде.

— За разлика от онези другите братя в Библията, аз останах тук, а брат ми Арон поведе другите в пустинята.

Лидия гледаше неразбиращо.

— Не си ли чела Библията? — стрелна я с поглед старецът.

— Не, тя е чела „Под игото“ — отговорих вместо нея аз.

— Нищо, млада е, има време да я прочете. „Под игото“ е хубава книга, описва турците, както ги описваше и баща ми. Но не говори хубави неща за евреите. Не ги е познавал Вазов. И голям автор може да се обърка и да напише някоя глупост — завърши Бай Моис литературнокритическата си тирада.

Той останал и след смъртта на родителите си в бащината къща, въпреки че винаги обитавал една-единствена стая в нея. Така живеели, дори се сприятелили с някои от „настанените“. Какво били виновни те? Някои дори не знаели чия била къщата. Трите му дъщери живеели с него, докато една по една се омъжили. Били вече покойници. Той надживял всички.

А внуците и правнуците?

Пръснали се по целия свят.

Бай Моис си възвърнал имота едва преди петнадесет години.

В началото се чудел какво да прави с къщата — за близо половин век тя била съсипана от окупатори и наематели. Покривът течал, мазилката била излющена, единият балкон се откъртил наполовина, защото бомба паднала точно на отсрещната страна на улицата, където били казармите, и отломка от нея улучила балкона. Веднага се намерили мераклии да я купят — мястото било ценно, а и къщата можела да се поправи. Но Бай Моис се заинатил. Нанесъл се в две стаи на първия етаж: с жена си Матилда и решил да чака. Някакво чудо, може би, какво друго?

— И тогава чудото се случи! — каза старецът, като сложи пръст на устните си, сякаш щеше да ни довери голяма тайна.

Междувременно вече се бяхме огледали наоколо. Къщата беше в отлично състояние. Вратите и прозорците бяха сменени с чисто нови, таваните — реставрирани и със запазени гипсови розетки и корнизи, паркетните подове лъщяха като в бална зала. В просторното помещение имаше малко, но подбрани с вкус мебели, не без претенция за лукс. В замяна на това, телевизорът на Бай Моис заемаше цяла стена и беше последна дума на видеотехниката. Приближих се да го разгледам, а Бай Моис гордо обясни:

— Съвсем нов е, това било най-модерното сега. Но не е само за мен. Вечер тук се събират почти всички да гледат телевизия. Моите наематели — засмя се той — или си нямат собствени, или имат стари като тях самите.

Кои бяха наемателите? В къщата беше тихо като в мавзолей. Досега не бяхме видели никого, освен възрастна, спретнато облечена жена, която влезе по време на разговора и ни донесе турско кафе. В малки, изящни чашки, подобни, на които бях виждал в бюфета на Нели Калева, наследство от майка й, моята баба. С тази разлика, че Калева още от детството ми, когато се беше сдобила с тях, не позволяваше чашите да излизат от бюфета й, тъй като бяха придобили статут на семейна ценност. В пансиона на Бай Моис те бяха просто оборотен порцелан. Старицата остави дискретно кафетата и изчезна безшумно.

— Казахте, че било станало чудо — напомни нетърпеливо Лидия.

— А, да!

Бай Моис избухна внезапно в гръмогласен смях.

— Хахахаха — смееше се той, като удряше с длани коленете си.

В устата си имаше само два зъба — един отгоре и един отдолу. Не носеше зъбни протези, но по странен начин това не го загрозяваше, нито го принуждаваше да фъфли.

— Представяте ли си? Вече мислех, че или ще трябва да продам къщата, или тя ще се срути върху главата ми. И точно тогава спечелих един милион.

Спогледахме се недоверчиво с Лидия. Все пак, кой беше той? И на колко години? И дали можеше изобщо да му се вярва? И не беше ли това старчески дом, общежитие, пансион за някакви специални хора? Например за пострадали от Холокоста? Или за пенсионирани агенти на Мосад? Или някаква друга тайна организация, която не си оставяше хората току-така, а им купуваше суперлуксозни телевизори като награда за извършени в миналото услуги? Беше срамота, но първото, което ми дойде наум, бяха всички възможни конспиративни обяснения за този странен портиер милионер — той отваряше вратата на балерините от Оперетата през деня и вечер, когато имаха представления, приемаше съобщения и поща за тях, изглеждаше в черния си костюм като безобиден пенсионер, но само на пет минути път от театъра се превръщаше в милионер благодетел, какъвто всъщност беше.

— Не вярвате, нали?

Бай Моис изпрати нов залп заразителен смях към нас.

— Не вярвам — признах аз.

Тогава той ни разказа следното.

Бай Моис имал един непоправим недостатък още от младини. Бил встрастен в игрите на комар.

— О, колко съм патил — завайка се той. — Колко пари изгубих и колко ядове създадох на родители и жена.

Играел по клубовете, където срещал впрочем доста известни хора.

— Идваха дори от Двореца — спомняше си той. — Принцът, братът на царя, обичаше комара и жените. По това си приличахме. Често го виждах и неведнъж съм играл с него. Когато нямаше с какво да плати, казваше: „Утре“. На другия или по-другия ден плащаше. Някои говореха, че царят му давал парите, но много се мръщел, други, че взимал назаем от богати евреи. Беше симпатичен мъж, не се занимаваше с политика като брат си, сигурно нашите хора с охота са му давали заеми.

На Бай Моис обаче нямало кой да му плаща дълговете.

Дали съжалявал за изгубеното? Ни най-малко!

— Баща ми не играеше комар, беше образец на добродетелност и въпреки това изгуби всичко, защото му го взеха! Няма гаранция.

Единственото, за което съжалявал, било, че жена му Матилда често плачела от него. Заради комара, а и заради други работи. Бай Моис я водел всяка неделя в някой от най-хубавите софийски ресторанти. В десет сутринта се случвало да каже на Матилда да се приготви, а той излизал да изпие едно кафе с приятели в клуба. Там обаче вече го чакали картите. Забравял за обяда. Вкъщи настъпвала драма. Слугинята приготвяла всичко, а Матилда седяла с шапка и ръкавици на стола в антрето и горко плачела. Когато поръчаният файтон си тръгнел, слугинчето хуквало към клуба, чукало с юмрук на прозореца и му давало знак. Едва успявало да го прибере, преди да затворят всички ресторанти.

— Дано да ми е простила там горе — каза Бай Моис. — Много пъти съм й повтарял: „Матилда, горе карти няма. Цяла вечност ще съм все до полата ти“. А тя ми отговаряше: „Моис, заради тези карти няма да дойдеш горе“. Ще видим, мисля, че съм изкупил греха си с картите. Доказателство е, че спечелих милиона. И то, когато ми трябваше. Не е важно да го спечелиш, а да го имаш, когато ти трябва. Не се изкуших да го похарча за карти и жени. Мисля, че това ще бъде оценено, когато отида горе един ден.

Бай Моис намигна на Лидия.

— Как спечелихте милиона? — запита невярваща Лидия.

— На лотария — почти извика с прегракнал глас Бай Моис.

Личеше, че и досега се вълнуваше, като си спомнеше за тази печалба.

След войната клубовете били затворени, но игрите на комар продължили. Организирала ги вече държавата. Измислили тотото и лотарията. Уж щели да подпомагат спорта. Вятър! От комарджиите винаги се е печелело, коя държава щяла да изпусне този келепир? Комунистите по нищо не се различавали от останалите. И между тях било пълно с комарджии и женкари. Бай Моис играел упорито и с постоянство на тото и купувал билети за лотарията. Докато спечелил милиона!

С него реставрирал сградата и решил да я превърне в старческо общежитие. Не било от чист алтруизъм, а защото обичал да е заобиколен от хора. Сега възрастните нямали пари, а и клубове нямало. Затова решил да си направи собствен клуб. Било просто: който имал пари — плащал за разноските си, който нямал — живеел с другите. Всички обаче се грижели за сградата и за градината. Живеели в съгласие.

А портиерството?

О, това било дълга история, нямало да я разказва сега. От младини ходел в този театър и щял да го посещава до смъртта си. В театъра не знаели защо го правел. Може би мислели, че му помагат финансово. Всяко ново поколение го наследявало като портиер и не си задавало въпроси. Плащали му по двеста лева на месец, с които купувал шоколади и лакомства за пансионерите си.

— Ти не беше ли синът на Калева? — внезапно се обърна старецът към мен.

Отговорих утвърдително.

— За какво ви трябвам? — внезапно смени темата той.

Имаше сини очи, които ни гледаха изпитателно, и аз изпитах смущение, че чете в главите ни като в детска книжка с картинки.

— Майка му е много разстроена от смъртта на приятелката й Балканска — намеси се Лидия. — Онази вечер научихме, че всъщност била Бергер. Помоли ни да ви питаме коя в действителност е била. Бяха приятелки, нали разбирате.

Бай Моис разглеждаше Лидия, все едно че беше врабче, дошло да открадне някоя троха от трапезата му. В погледа му имаше любопитство и снизхождение.

— Нели и Силва не бяха приятелки — кратко отговори той.

После се обърна към мен.

— Зарежете тая работа, защо ви е? Ти всъщност с какво се занимаваш, Несторе?

Учудих се, че си спомня името ми.

— Издател съм, издавам книги.

— А госпожицата? — продължи да любопитства старецът.

— Тя е танцьорка, но иска да напише книга — отговорих вместо нея, за да предотвратя поредната й гигантска лъжа.

В бистрите му сини очи светнаха пламъчета. Като че ли някаква идея го озари.

— Защо не ми дойдете на гости някоя вечер? — попита той. — Скоро ще имаме повод, един от наемателите ми ще има рожден ден. Става на деветдесет и пет. Заповядайте следващия петък. Точно в шест. Защото тук се ляга в десет.

Стана от канапето с неочаквана за възрастта си бързина и почти ни избута през вратата.

Изпрати ни същата жена, която ни беше поднесла кафето, сигурно изпълняваше ролята на икономка. Имаше недоволен вид и измърмори на изпроводяк:

— Забавихте се. Вече е и пет. А точно в пет часа господин Яков гледа „Стани милионер“, програма, на която много държи.

Тръшна вратата след нас и ни остави на стълбището да размишляваме върху случилото се през последните два часа. Кой знае защо, си представих Бай Моис и неговата икономка, седнали на луксозното му канапе срещу телевизора, да се забавляват от сърце с програмата за кандидат-милионери. От време на време в моята фантазия тя го гледаше влюбено, а той държеше ръката и с костеливите си пръсти, стискаше я здраво и се смееше гласно с беззъбата си уста.

— Тя не му ли е любовница? — запита Лидия, сякаш прочела мислите ми.

— Всичко е възможно — отговорих. — За този човек всичко е възможно. Дори се съмнявам, че е истински. Или най-малкото е първият безсмъртен, когото срещам на живо.

— Не е безсмъртен — отговори Лидия. — Просто за истинската любов няма пречки, а който обича, не умира.

Не разбрах дали ми се подиграваше, или беше прочела пак някоя мъдрост между статусите във фейсбук.