Леа Коен
Събирачът на дневници (15)

8.

Все още не можех да се отърва от тягостното впечатление от преживяното „празненство“. Участниците само привидно бяха жертви на капризна приумица на Бай Моис, а ние с Лидия — уж случайни зрители на неговия макиавелистичен спектакъл. Беше облякъл онези нещастници във вехти театрални костюми заради нас, като също ни беше определил роли във внимателно подготвения си спектакъл, обмислен до последен детайл.

Осъзнах, че странните жители на онази къща не бяха марионетки, а послушни грешници, които изкупваха част от греховете си в това земно чистилище, в каквото Бай Моис беше превърнал луксозния си пансион. Участваха с последни напъни на изтощените си от годините тела и изморени съвести в реконструкция на историята на Естер, с която искаха да се разделят, преди завинаги да напуснат грешния свят на живите. Може би, защото се страхуваха и не бяха готови да я срещнат оттатък? А самият Бай Моис? Не беше ли старецът призрак от същата стара история, заключена в дневници, албуми със снимки и никому непотребни ръкописи, която измъчваше и него самия? Държеше го жив като страж на мъртвите и не му позволяваше да ги последва и да намери покой сред тях. Къде бяха неговите собствени мъртви? Беше споменал сестрите си, изчезнали подобно на Естер във Франция, други роднини в Солун и Кавала. Никой от нас, участниците в тези събития, не назоваваше с истинското му име звяра, от страх да не го събуди. Звярът с името на най-силната омраза, който се беше утолявал с планини от смърт, в които някъде през 1943 година бяха погребани Естер, сестрите на Бай Моис, неговите роднини от Солун и Кавала, милиони други като тях. Всички кръжахме около погребаната истина за тях като пеперуди, стараехме се да останем достатъчно далеч, за да не изгорим крилата си. Като Максим, който беше отишъл петнадесет хиляди километра надалеч, за да не се опари, но и това не го спасяваше. Помислих, че Бай Моис се опитваше може би бавно, но настойчиво да ни приближи към пламъка, от който несъзнателно бягахме и който смътно осветяваше силуета на една изчезнала унгарска танцьорка и певица. Всички ние, случайно замесени, имахме някаква връзка с Естер Бергер и затова Бай Моис ни държеше в своята невидима картотека. Тази конструкция изведнъж ми се стори логична и проста, запитах се с кого от изброените беше свързан Кубрат Генов, за когото бях вече убеден, че също беше част от марионетките на портиера милионер. Как всички ние, включително Генов, родени десетилетия след изчезването на Естер Бергер, се бяхме оказали замесени в нейната съдба, и кои от нас съзнателно укриваха това? Като фокусник пред публика, Бай Моис вадеше на показ едно след друго факти, персонажи, снимки и дневници, с които упорито се опитваше да ни накара да гледаме в ретровизьора на нашия живот и на семействата ни. Вероятно това беше единственото, което имаше власт да стори. Никой друг не се интересуваше от съдбата на Естер Бергер, забравена еврейска танцьорка от унгарски произход, оказала се на грешното място в погрешно време. Бай Моис обаче не обичаше забравата и сигурно заради нея отказваше да умре. Не можеше да съживи танцьорката Естер, но можеше да я извади от забравата. Като караше всички, които се бяха докоснали до съдбата й, да разкажат за нея.

Изпитвах едновременно неудовлетворение и облекчение, че не бяхме видели края на неговия спектакъл, внезапно прекъснат от неговото прилошаване. Изпитвах угризение, че може би аз с албумчето на Естер, с което го изненадах, бях станал причина за неговото вълнение. Внезапно ме осени обаче друга мисъл. А дали припадъкът му не беше също част от мизансцена? Дали Бай Моис не разиграваше всички ни, превръщайки ни не само в участници и зрители на своя сценарий, но и в съавтори? Дали не искаше от нас да допишем сами края на играта? Изкушавах се да споделя с Лидия това внезапно озарило ме подозрение, но съзнателно се отказах от намерението си. Бях започнал да съчинявам конспирации. Трябваше да забравя за миг Бай Моис. Особено в този момент, когато имах Лидия само за себе си. Момичето, което доскоро изобщо не беше чувало за стария евреин, за мизерния живот на танцьорките от Оперетата, Лидия, която сама танцуваше полугола в бар, но чието сърце изпитваше почитание към истината, непознато за много други в кръга на моите близки.

Тази нощ беше може би най-хубавата от всичко, което бях преживял дотогава с нея.

Трябваше да нахраня момичето, внезапно това ми се стори жизненоважно. Закрилата на една жена започваше с жеста да бъде нахранена. Така е било от най-древни времена, когато нашите прапрадеди са се връщали от лов и са стоварвали в краката на жената убитата сърна или глиган. Сега този атавистичен акт се беше променил само географски — глиганът или сърната биваха сервирани в порцелан и от келнер, но по същество жестът оставаше същият. Не принадлежах към онази прослойка модерни мъже, които прикриваха деградацията си с привидни митове за равноправие и в ресторанта позволяваха на дамата да бърка за портфейла си при плащане на сметката, унизителен в моите очи акт за една жена. Съществуваха ритуали, които, според мен, трябваше да останат свещени и неприкосновени. Дори някои да ги смятаха за клише.

Кулинарните клишета не бяха прости за осъществяване, както изглеждаше на пръв поглед. Не бяха пакетирана храна, която можех да извадя от опаковката и да бутна в микровълновата печка. Клишетата бяха мизансцен, за който беше необходима подготовка. Като за истинска театрална постановка, каквато се разигра пред очите ни преди часове в къщата на Бай Моис.

Хладилникът ми обаче беше празен, не много чист и с леко застояла миризма като изоставена и неподдържана жена. В него, освен една глава лук нямаше почти нищо друго. Нямаше как, трябваше да започна от нещо и отнякъде, втори такъв случай Лидия едва ли щеше да ми предостави в близко време.

Взех главата лук, отворих консервена кутия с домати, издирих по шкафовете всички налични подправки и приготвих пикантен доматен сос за спагетите, които вече три години стояха в шкафа с продукти като последно, спасително хранително средство след голямо земетресение, наводнение или инвазия, каквито за щастие не бяха настъпвали през последните двадесетина години.

Поднесох ги след дълга церемония по подготовка на масата, с която исках да покажа на Лидия, че не само държах на нея и се стараех да й служа като на истинска дама, но че също така бях сръчен домакин, на когото тя можеше да разчита. Никога през живота си не бях ял по-интересни спагети. По-късно си казах, че сигурно в мен имаше нещо фетишистко, защото нямаше да мога повече да ям спагети, без да си спомня какво направихме, след като опразнихме чиниите и допихме чашите с вино.

Опитах се да загася свещите на масата, по причини на предпазливост, разбира се, и воден от моите непрестанни страхове от неочаквани бедствия като пожари и наводнения, но Лидия ми направи знак с ръка да не бързам. Тя загаси електрическото осветление, след което започна бавно да разкопчава дрехата си на мъждукащата светлина на догарящите свещи. Само за миг момичето, с което допреди малко вечерях на масата, се превърна в сексапилна стриптийзьорка, а аз в един от онези обичайни глупчовци, които с изплезен от удоволствие език се оставят да ги водят на верижка като дамски йорктериерчета по следите на сексуалната възбуда. Любовта на Лидия беше винаги за мен ново откритие. Докато извършваше театралните движения на стриптийза, тя не ме изпускаше от очи, беше вперила неподвижно очи в мен, следеше всяка моя реакция като хищник, който очаква подходящия момент, за да се нахвърли върху дивеча си. Дивечът, в случая моя милост, не се чувстваше обаче жертва и гореше от нетърпелива възбуда по-скоро да бъде довършен. Едно след друго Лидия махаше от себе си дрехи и аксесоари и въпреки че добре познавах тялото й, имах чувството, че участвам в едно-единствено уникално представление, посветено само на мен. Привличаше ме всичко у нея: красивият овал на раменете и нежните, добре оформени гърди, които неудържимо исках да галя, но тя възпираше ръцете ми. Или безкрайно дългите крака, които завършваха със зашеметяващи двадесетсантиметрови токчета на обувките, чиито остриета тайно желаех да почувствам върху кожата си.

Опитах се да последвам Лидия в нейния ритуал по събличане, но тя ми направи знак с ръка и започна сама да разкопчава ризата ми. Останах гол, замръзнал в очакване. Свещите на масата догаряха и трудно различавах лицето й. Беше станало тъмно и очите й изглеждаха като огромни празни орбити, в които отраженията на слабата догаряща светлина хвърляха странни отблясъци. Свлякохме се на килима, а Лидия посегна към масата и взе една от догарящите свещи. Освети с нея лицето ми, а след това я наведе леко и капка горещ восък падна върху гърдите ми. Може би беше случайно, а може би не. Свих се инстинктивно от опарването, без да протестирам, докато втора капка не падна върху разголения ми корем. Този път не изпитах болка, а нещо близко до екстаз. Лидия духна пламъка и в уханието на изгорял восък ме облада по начин, който ме накара да се съмнявам в различията между мъжа и жената, още едно клише, което Лидия съсипа в представите ми.

Не зная колко дълго бяхме лежали така, голи върху килима, но се събудих от процеждаща се през прозореца светлина. Беше пет сутринта и първото слабо сияние на дневната светлина нахлу в стаята, която още носеше следите на миналата нощ. Телата ни бяха преплетени в странни съчетания между крайници, пръсти на ръцете и дългите коси на Лидия, кичури, от които намирах и в устата си. Опитах се да отделя съставните части на собственото си тяло, намерих възглавница и завивка и внимателно покрих с нея спящата Лидия. Лицето й имаше израз на малко момиче, унесено в невинен сън, а тялото й не загубваше грацията си на танцьорка дори отпуснато в съня.

Нещо трепна у мен, докато я наблюдавах, и си спомних, че цяла вечност не бях казвал на никого „Обичам те“. Беше почти на устните ми да го изрека, но се възпрях, наведох се и само отместих един кичур коса от лицето й. Тя леко изсумтя, отвори за миг едно око, след което отново потъна в сън.

Бях по незнайни причини щастлив. Поне този ден. Сянката на Естер Бергер, която ме беше измъчвала през последните дни и седмици, се беше стопила в пламъчето на свещта и ми махаше приятелски някъде от безкрая, в който унгарската танцьорка беше изчезнала.