Леа Коен
Събирачът на дневници (4)

4.

Появи се на другия ден следобед в издателството ми и без да обръща внимание на обстоятелството, че имаше още двама души, с които работех, тропна на бюрото пред мен купчина книги. „Протоколите на Ционските мъдреци“, „Световната конспирация“, „Евреите и парите“, „Бумерангът на злото“^[1] и още някои от същия вид, за които не бях чувал, се мъдреха пред мен.

— Чел ли си всичко това? — запита Лидия.

Изглеждаше така, сякаш току-що беше открила Атлантида или беше решила диофантово уравнение^[2].

Колегите ми се спогледаха слисани. Не знаеха какво да мислят.

Дръпнах Лидия за ръка, избутах я в другата стая и затворих вратата, за да не ни чуват.

— Ти да не си полудяла? Какви са тия боклуци, които си донесла тук? Това е смрад, кал, отпадък…

Не ми достигаха думи от възмущение. Лидия бе довлякла пяната на антисемитската литература, която се продаваше по софийските улици. Бях отчаян, че тя, която до вчера може би не беше прочела нито една книга, с изключение на съкратеното издание на „Под игото“, задължително за пети клас от началното училище, беше решила да се образова по въпроса за евреите чрез отпадъците на книжния пазар „Славейков“. Точно на мен ли трябваше да се случи? Издателят на елитарна литература, който се прекланяше пред Умберто Еко и Филип Рот и беше готов да заложи апартамента си, единствената си собственост, за да издаде някоя тяхна книга, вместо някой комерсиален боклук, който щеше може би да ме направи богат! Така ми се падаше, от друга страна. Трябваше да си призная най-после, че влечението ми към Лидия имаше изцяло и единствено сексуален характер, поради което нито веднъж не се бях запитал какво имаше в главата си тази млада жена с перфектна фигура и с повишен интерес към секса. Изпитах срам от себе си, като че ли се бях възползвал от умствено недоразвито момиче, от инвалид. Утежняващо обстоятелство беше също, че предишната вечер тя самата беше казала, че иска да научи нещо повече за евреите поради всички тия странни обстоятелства, които изведнъж се съсредоточиха върху тях, а аз, обладан единствено от желание да спя с нея, пропуснах покрай ушите си нейната покана да й помогна. Направих си оглушки, защото като всички останали интелектуалци страдах, първо, от вродено пренебрежение към женския интелект, и второ, от самолюбие, което ме правеше егоист по отношение на околните, от които очаквах внимание, но рядко бях готов да им отвърна със същото. Може би Нели Калева в крайна сметка беше права с характеристиката, която ми направи в обърканата си телефонна тирада. Почувствах се в известна степен отговорен за случката и реших, че трябваше най-напред да й внуша, че не всяко написано и издадено на хартия нещо беше книга.

— Това е лайно, разбираш ли, Лидия? Лайно. Донесла си лайно в издателството. Точно тук, където се мъчим да подбираме литература, хубави текстове, готови сме да се заробим за някоя красива книга, а ти си ми донесла… това! Не всяко издадено нещо е книга, запомни това.

Лидия изглеждаше наистина объркана.

— Не разбирам — смотолеви тя. — Просто исках да науча нещо повече за евреите и отидох на книжния пазар „Славейков“. Къде другаде? Попитах един от книжарите, той ми подбра всичко това и ми каза, че в тия книги всичко било казано ясно. Мислех да те изненадам.

— Е, успя. Изненада ме.

— И сега какво? Да ги хвърля на боклука ли?

— Кое?

— Ами книгите.

— Те самите са боклук. Всичко в тях е лъжливо. Виж сега, нека ти обясня. Има едни хора, антисемити, които мразят евреите. Те пишат такива книги, а други антисемити ги четат. Това е. Не е сложно. Просто трябва да се научиш да ги разпознаваш.

Тя се примири.

Отиде в другото помещение, намери една пластмасова торба, в която нахвърляхме заедно книгите. Никой не направи коментар.

Излязохме на улицата и тръгнахме към едно от близките кафенета. Не говорехме за произшествието. Разбирах, че се чувства унизена, и това ме потискаше. Отнемаше целия и сексапил. Ходеше с отпуснати рамене, от което гърдите и увиснаха надолу, а косата й висеше като слама по раменете.

Изпитвах страхопочитание към Лидия, когато ставаше въпрос за секс. Беше нещо като моя учителка — въпреки че беше осемнадесет години по-млада от мен, любеше се с чувство на превъзходство на жена, която е горда с опита си. Сега беше мой ред да я науча на нещо, което аз знаех по-добре от нея. Книгите. Нали искаше да става писателка!

Седнахме в кафенето и аз започнах отдалеч.

— Какво става с книгата ти? Върви ли?

Лидия махна безнадеждно с ръка.

— Знаеш по-добре от мен, че нищо няма да напиша. Пък и сигурно не мога.

Моментът беше удобен и аз си позволих да й изнеса малка лекция за писане на първа книга.

Всеки можеше да напише книга, започнах аз, само истинските писатели обаче пишат книги. Забележи, Лидия, в множествено число. Понеже бях почтен и не обичах да се кича с чужди цитати, веднага й признах, че това не е моя мисъл, а на американския писател Ървинг Стоун. Казах й също, че всяка първа книга е донякъде, а понякога и изцяло автобиографична или както се казва на професионален език, авто фикция, че всеки писател най-напред взима за прототип самия себе си и събитията в собствения си живот, че така са правили и най-големи писатели като Джек Лондон, Хемингуей или Достоевски, че във всяка следваща книга писателят се отдалечава все повече от биографията си и започва да измисля герои и ситуации, че истинското майсторство на книгата не е да разкажеш една история от игла до конец, а да изплетеш мрежа като паяжина, в която да уловиш персонажите си, че романът, който и тя искаше да напише, трябваше да се състои от събития, персонажи и размишления на автора върху тях, както и върху важни неща от живота, които хората искат да прочетат, казани от някой по-умен от тях, и т.н. и т.н. Че писателят трябва непрекъснато да се образова, за да може да пише, а за това служат умните документални и философски книги, които задължително всеки писател трябва да прочете. И Лидия трябваше да прочете някои книги, преди да започне да пише. Че писателят прави основно и по правило две неща: събира опит и пише. Само че най-добре беше първо да събере опит и после да го опише. Но когато събира опит, не може да пише, и обратното.

— Окей. Разбрах — изведнъж ме прекъсна тя.

— Какво си разбрала? — обезпокоих се аз.

— Разбрах, че онзи текст, който ти бях дала, „Моята изповед“, е една невероятно тъпа история. Биография на една необразована гъска, разказана от игла до конец. Така ли е?

Замълчах учтиво.

— Само не разбрах защо не ми го каза веднага, след като много добре си го разбрал и ти. Не е много честно, нали?

— Опитах се — смотолевих аз.

— Разбрах също, че трябва да събирам опит. Но не знам дали ти си разбрал, че няма да се откажа от историята на Балканска.

За мое съжаление, бях разбрал и това, както и че нямаше смисъл да упорствам. Имах само една възможност — да й съдействам, както и да предпазвам и нея, и себе си от предстоящите глупости, които Лидия и аз сигурно щяхме да извършим.

Докато разсъждавах и гледах как отпиваше от чашата си с капучино, съзрях, че беше събула обувката си, която лежеше захвърлена до стола й като изоставена самотна лодка. Усетих как кракът й се плъзна най-напред по маншета на панталона ми, после пръстите й се спряха върху коляното ми и леко го погалиха.

Бях се вдървил от напрежение, а дланите ми се изпотиха със студена пот. Продължавах да говоря, но вече не чувах думите си, като че ли някакъв стар грамофон се беше включил на забавена скорост. Тя се поотмести и кракът й достигна обекта на своето предизвикателство, който настървен я очакваше. Застинах като хипнотизиран и изчаквах какво щеше да се случи.

Не се случи обаче нищо повече, защото изведнъж кракът й спря да ме гали и намери изоставената обувка. Тя се изправи и каза, все едно че нищо не беше се случило:

— Искам да отидем при Бай Моис. Той също е евреин, нали? Трябва да се запозная с него.

Не можех да й откажа, затова само кимнах с глава.

Интуицията й подсказвала, поясни тя, че Бай Моис можел да се окаже ключова фигура за информация. Решила да се срещне с него още вечерта в театъра, когато го зърнала с развяната му бяла коса, дървения бастун и изражение на безсмъртен столетник. Говореше за стареца така, сякаш беше влюбена в него, а може и да беше, защото за нея нямаше граници, което беше и моят шанс, трябваше да си го призная, но и което ме караше да я подозирам в непозволени връзки с всекиго и с всичко, което се движеше по белия свят. Сигурно и Улански я подозираше по същия начин и едва ли му беше лесно да я държи на златния си синджир.

Понеже се съгласих, на раздяла тя ме целуна пламенно в устата, като дълго разхожда езика си по зъбите и венците ми. Бяхме на улицата пред кафенето и това ме притесняваше, защото винаги си имах наум кой беше Улански и какво можеше да стори и на нея, и на мен, ако ни видеше така.