Леа Коен
Събирачът на дневници (6)

6.

Пречки се появиха обаче пред моята връзка с Лидия, при това още същата вечер.

След като се разделихме и мислено я изпратих при нейния повелител, когото не пропуснах да наругая поне наум, се прибрах у дома и по инерция пуснах телевизора.

Вцепених се от изненада, когато говорителката съобщи, че Алексей Улански бил арестуван. В последвалия репортаж видях сюрреалистична сцена, каквато не си бях представял и в най-отмъстителните си мечти. Служители на ГДБОП, или както се казваше това управление, нахлуха в офиса на спортния комплекс на Улански, проснаха го по корем на пода и крещейки силно обвинения от рода на „Ти си престъпник“, сложиха белезници на ръцете му. Признавам, че сцената ме сащиса със своята бруталност и дори се ощипах по ръката, за да проверя дали не сънувам Улански в някой от собствените ми ревниви сценарии, след което дори помислих, че съм се припознал, че това е инсценировка, сцена от реалити или български сериал.

Превключих моментално на друга програма, после на трета, всички телевизии предаваха една след друга ареста на Улански, обвинен за организиране на престъпна група за изнудвания, отвличания, търговия с проститутки и с наркотици.

Върнах се отново на централната телевизия, която предаваше кратък биографичен репортаж за него. Изтръпнал от безпокойство, че нямаше как да пропуснат и Лидия, чух гласа на говорителя, който съобщаваше, че щяла да даде изявление и жената, с която Улански живеел. Ха така! Нямаше да ми се размине и на мен, стреснах се не на шега, когато камерата показа най-напред в гръб, а после и в лице руса силиконова красавица. Тя обаче не беше Лидия.

Зяпнах от учудване. Само допреди два часа бях убеден, че тя заемаше привилегировано място в тайнствения свят на Улански, на границата с престъпността, за да науча неочаквано от телевизията, че всъщност Лидия беше детронирана царица! Въпросът ми се прехвърли върху проблема дали и откога е знаела Лидия, че въображаемата й корона се е търкулнала от главата й в скута на друга красавица. Първата егоистична мисъл в главата ми беше, че това най-вероятно обясняваше историята със синджира, доста разхлабен напоследък.

Тези нови обстоятелства предизвикаха силно объркване в душата ми.

Първоначалната ми отмъстителна радост от възмездието, което беше сполетяло съперника ми Улански, бързо се стопи и отстъпи място на тревожни мисли.

Би трябвало да се зарадвам, че Лидия внезапно е получила свободата си, но това не се случи. Дадох си сметка, че я предпочитах вързана на синджир и че изобщо не бях готов да консумирам с нея една свободна и нормална връзка. Лидия беше интересна за мен със своята екзотичност, която я правеше необикновена и различна. Необикновена, защото си я представях заробена, но въпреки това с достатъчно кураж да идва при мен, въпреки несъмнената заплаха, която си въобразявах, че е тегнела над нея. Опасността беше афродизиак и вероятно заради това винаги я бях преувеличавал. Мисълта, че крада Лидия от всемогъщ, опасен и въоръжен съперник, ми действаше възбуждащо. Сексът ми с нея беше припрян, като че ли не ми стигаше време, понякога буйствах и дори си разменяхме грубости, все едно очаквах или да бъде за последно, или Улански да дойде с пистолет в ръка, за да застреля мен или за предпочитане нея. Въобразявах си също така, че той беше луд по нея, защото бях чувал, че всички големи престъпници от подземния свят притежавали много силно чувство за собственост и не отстъпвали жена без бой. Самият аз никога не бях казвал на Лидия нещо от рода, че съм луд по нея или друго обвързващо признание, и това ми даваше чувство на огромно превъзходство над другия, защото тя поемаше риска да идва при мен, без дори да знае дали държа на нея. Това ласкаеше самочувствието ми.

Бях си изградил сценарий, който рухна и се оказа само мой сексуален фантазъм, в който бях раздал ролите като в евтин порнографски филм. В него имаше всичко от жанра: малко фетишизъм, малко бруталност и преди всичко забранен секс. Залъгвал съм се с него, за да разнообразя сивото си ежедневие на уморен от финансови трудности издател. Продължих да се самобичувам, като изтъкнах пред внезапно събудената ми съвест и обстоятелството, че би било по-почтено да си наема няколко порно диска, вместо да ги разигравам бездарно на живо, но и това не беше без обяснение: с този автобиографичен порно етюд най-вероятно бях задоволил липсата на дарба да напиша наистина нещо свястно, както очакваше от мен Нели Калева. Истината за моята връзка с Лидия се очертаваше доста по-прозаична. Най-вероятна версия беше, че Улански й се беше наситил и тя беше избрала мен, за да запълни времето си, а може би и за да го накара да ревнува и така да си го върне обратно. Един използван глупак! Това бях. Истински лапнишаран. А тази история с книгата? „Моята изповед“! Силно бях подценил Лидия, доверявайки се на версията й, че искала да става писателка! Нищо подобно! Истината лъсна пред очите ми. След като открила, че е детронирана царица, е търсела начин или да шантажира Улански, или да си отмъсти, разказвайки гадости за него и близкото му обкръжение.

А нейният интерес към смъртта на Балканска?

Посещението в Оперетата?

Разговорът с Бай Моис?

Обърквах се. Не намирах логично обяснение на последните няколко дни, които бяхме прекарали заедно като почти нормална влюбена двойка. Но виждах в тях несъмнена опасност за самия себе си, която трябваше да отстраня. Което значеше само едно: да стоя колкото можех по-надалеч от Лидия.

Да, точно така. Просто нямаше да я виждам повече. Тази жена беше истинска отрова. Неискрена, лицемерна, подла и отмъстителна. Почти изпитах съжаление към Улански. И най-големият престъпник не заслужаваше наказание като Лидия.

Прекарах нощта неспокойно, сънувах кошмари, ставах три пъти до тоалетната, гледах всеки път часовника с надежда, че се е съмнало, разяждаха ме хиляди подозрения, съмнения, страхове. А също и угризения. Не се бях оказал на висота. За пореден път. Това ме изпълваше със съжаление към самия мен и в известна степен към Нели Калева, която очевидно най-добре ме познаваше и можеше да се окаже права по отношение на моя характер на завършен егоист.

Почти се зарадвах, когато първият телефон сутринта беше с апликацията „пожарна команда“, възвестяваща госпожа майка ми.

— Не съм спала цяла нощ, Нео — проплака в слушалката Нели Калева.

И аз, мислех да й отговоря, но учтиво замълчах.

— Балканска не ми излиза от ума. Вярно ли е, че сте ходили с онова момиче да търсите Бай Моис в театъра?

Аха, специалните служби на балета вече бяха й докладвали.

Измънках нещо уклончиво, не исках да ме разпитва за Лидия.

Докато се чудех как да успокоя разстроената си майка, се сетих за думите на Моис Яков: „Нели и Силва не бяха приятелки“.

Поради стремителния ход на събитията не ми беше останало време да разтълкувам тази фраза, която ми се стори наситена със скрито напрежение. В качеството си на демиург на театъра, на негов Цербер и кой знае каква друга още функция, която изобщо не подозирах, но тя сигурно съществуваше, предвид многоликата биография на стареца, той положително би могъл да ми разкаже с големи подробности всичко, което ме интересуваше за техните отношения.

— Сигурно Балканска ще ти липсва — подхвърлих й нелишена от коварство забележка.

— Не, Нео, няма да ми липсва — остро отговори майка ми, сякаш беше чакала този момент. — Тя живееше с чувство за превъзходство над всички ни, смяташе ни за глупави, продажни, недоразвити. Мислеше се за примадона и държеше всички да й признаваме това. Беше непоносима грандоманка, никой не я обичаше в театъра. На всичко отгоре водеше дневник!

— Защо на всичко отгоре? — полюбопитствах аз.

— Защото в него си беше отбелязвала всичко, което е ставало в театъра и извън него.

— Какво те смущава това? — все още не разбирах аз.

— О, Нео, не ме карай сега да ти обяснявам, нямам настроение. Предполагам, че вътре е писала разни неща и за мен.

— Предполагаш или знаеш?

— Знам, веднъж се скарахме за нещо, тя извади дневника, беше голяма тетрадка с твърдо подвързани червени корици, рови в нея и ми прочете какво е написала за датата, за която спорихме. Тогава я попитах откога води този дневник. Отговори ми, че повече от четиридесет години. Наскоро пак говорихме за дневника й, той не ми излизаше от главата. Казах й: „Силва, унищожи тези записки, не знаеш кой може да ги прочете някой ден.“ А тя ме изгледа и ми отвърна: „Страхуваш ли се?“ Щяла да го унищожи, след като някой го бил прочел. Кой беше този някой, си беше нейна работа. Нео, трябва да намериш този дневник, преди да са го открили други. Вътре сигурно има компрометиращи неща за много хора от театъра, а и извън него.

— Вътре сигурно има компрометиращи неща и за теб, така ли да разбирам?

— Разбирай както искаш. Просто те моля да намериш този дневник и да ми го дадеш.

— Искаш от мен почти невъзможното, просто не виждам как може да стане.

— И аз не виждам, но трябва.

В гласа на Нели Калева се прокрадваха истерични нотки. Мислех, че скоро ще започне да крещи, а не можех да понасям това. В миналото се беше случвало често, но напоследък се беше усмирила. В какво ли се беше забърквала в качеството си на оперетна танцьорка? Шпионаж? Скрита проституция? Пари? Като имах предвид финансовото й състояние, не ще да е била много опитна в нито един от изброените грехове, защото не беше натрупала състояние с тях.

Нямах никакво желание да се забърквам в историите на Нели Калева и затова се постарах да отговоря твърдо:

— Няма начин да ти помогна. Надявам се, не искаш от мен да стана крадец на дневници?

— Нео! — почти изкрещя майка ми. — Нали не искаш след тридесет години майка ти да бъде обвинена в убийство?

Слисах се. Само това оставаше.

— Не ми разказвай нищо по телефона — прекъснах я аз от страх, че ще се разприказва и по непредпазливост ще изтърси какво ли не.

Напоследък пак имаше скандали с подслушвания. Откъде да знаех? Може би вече подслушваха и бивши оперетни танцьорки.

— Ще дойда да те видя тези дни и тогава ще ми кажеш каквото е необходимо. Вземи си нещо успокоително сега.

— Вече ще е късно. След три дни е погребението на Балканска — продължи с отпаднал глас Калева. — Мисля, че Максим ще дойде за него. Значи имаме само един-два дни. Моля те, Нео, чуваш ли, майка ти те моли. Ако не ми помогнеш, ще отида сама.

Говореше театрално като в пиеса, но очевидно си беше изгубила ума от страх. Подозирах, че е била забъркана в някаква глупава кална история, за да изпитва и след тридесет години такъв ужас, че можеше да излезе наяве. Очевидно трябваше да се намеся, най-малко, за да предотвратя необмислени действия, на каквито беше способна в паниката си.

— Няма да правиш нищо! — постарах се гласът ми да прозвучи авторитетно. — След половин час ще бъда при теб, тогава ще ми разкажеш всичко.

Трябва да призная, че последвалите няколко часа не бяха между най-приятните в отношенията със собствената ми майка.

Заварих я по домашна роба, със старчески чехли, с каквито никога не бях я виждал по-рано, с ненаправена прическа и без грим. Изглеждаше състарена с десет години. Дадох си сметка, че в своята интимност тя беше друга жена, уморена, с разширени вени по красивите някога крака, с издайнически кафяви петна по шията и лицето, които иначе умело прикриваше с грим. Никога не ме посрещаше в този вид, затова може би винаги мислех, че продължава да бъде суетна и в известен смисъл празноглава, защото превръщаше външния си вид във витрина с неоново осветление, пред която желаеше да се спират минувачи. Внезапно ме озари мисълта, че може би правеше това само заради мен, защото искаше да я харесвам и да се гордея с нея, без да разбира, че за сина и нямаше значение, дали щеше да облича всеки път маскарадния си костюм на бивша балетна звезда и че винаги бях мечтал за естествена майка, без грим и излишно кокетство, което тя никога не се научи да не пренася от сцената в ежедневния си живот.

Изповедта й обаче казваше друго.

Винаги се била опитвала (искам добре да знаеш това, Нео, и да го запомниш веднъж завинаги) да не смесва сцената с живота, въпреки че никога не било лесно да се намери точната граница, което я карало понякога да се чувства раздвоена, някаква шизофрения, все едно в нея живеели две различни жени, една от тях била моята майка, която винаги, при всички обстоятелства нежно ме обичала и за която съм бил най-важното през целия й живот, а онова, което правела другата, било театър с жесток режим, безмилостна експлоатация и диктатура на големите над малките. Искала да ми спести тази страна от своя живот, затова се блъскала сама в него, което, слава Богу, аз никога не съм проумял, но разрушило и двата й брака, защото нейните мъже никога не разбрали, че тя прави разлика между онова, което било истинският живот, и онзи другия, в театъра.

Било част от театъра, чиста мистификация, мизансцен, спектакъл, когато директорът ги разпределял по банкети и други събирания по резиденции. Отивали обикновено по четири или пет, певици и балерини, всичко било напълно театрално, дали съм разбирал това, защото те просто изпълнявали някои танци или дуети от популярни оперети, докато поканените се хранели или допивали питиетата си. Имало и жени с тях, да не съм си помислел нещо, после им правели подаръци, понякога не веднага, а на другия ден, най-често това били пликове с бонове за Кореком^[1], които им връчвал лично директорът, оттам ми купувала дънки и обувки „Найки“, всичко било напълно редно и театрално, нищо особено, всички го правели, или почти всички.

Балканска винаги отказвала, поради което имала неприятности с директора, но никога кой знае какви, самата Калева не виждала нищо нередно в това да изпълнят някой танц извън театъра и го казвала на Силва, която упорствала и твърдяла, че нямало да се прави на кабаретна артистка и който уважавал нея и театъра, да дойдел тук, на място, като всяка друга нормална публика, за да я гледал. Какво си въобразявала Силва, възразявала й Калева, кабаретни или не, всички били артистки, знаело се как гледали на тях простите хора, а онези от властта по правило били прости, харесвали балерините и певиците и мислели, че всички могат, ей така, да бъдат техни, заради някакви бонове от Кореком, което изобщо не било вярно, повечето й колежки си имали нормални семейства, тя самата имала двама прекрасни съпрузи, единият музикант, другият архитект, но това било друга история. Е, вярно, била чувала, че се случвало някои колежки да бъдат поканени в празен апартамент, но другите си затваряли очите, в края на краищата всеки сам си решавал. Но невинаги можело да се решава, например, ако те извикал директорът и ти кажел с онзи неговия мазен глас на сводник, че еди-кой си член от Политбюро искал да изпие едно питие с теб насаме, какво можела една обикновена балерина да направи? Нищо, Нео, освен да гледа да не се разчуе какво я е сполетяло, било противно, случило се няколко пъти и с нея самата, човекът бил от членовете на Политбюро, мъчела се да си представи, че е част от пиесата, поне тя така го възприемала, после уж забравяла, но всъщност това я съсипвало, не знаела как да се измъкне, развалило и брака й, защото нейният архитект не искал и да чуе, че това било само театър.

Не задавах въпроси, знаех, че предстоеше да науча най-лошото.

Не искала да ми разправя подробности, била заличила нарочно от паметта си точно тях, защото били най-противната част от преживяното, никога не се била чувствала така ужасно, защото онзи човек нямал никакъв финес, грухтял като истинско прасе, от което и прилошавало, докато изведнъж изгрухтял много по-силно, изхъркал страшно и замлъкнал. Почувствала смазваща тежест върху себе си, мислела вече, че ще се задуши, единствената и грижа била как да се измъкне изпод затисналото я туловище, но когато най-после това станало и тя видяла облещените му, неподвижни очи, изпаднала в паника, защото той бил мъртъв. Щурала се като побъркана, не знаела какво точно да предприеме и се обадила в театъра. Естествено, на Бай Моис на пропуска (На кого другиго, Нео?), нямало да се обади на директора я, старецът не я попитал нищо, разбрал, че била много разстроена, извикал по нейно желание Балканска, която била на репетиция, и след половин час Силва отишла при нея. Онзи си лежал все така мъртъв и гол на леглото, а двете криво-ляво оправили апартамента, заличили всички следи, след което се върнали в театъра, минали през пропуска, тя веднага облякла костюм и застанала в кулисите като за репетиция. След това Бай Моис свидетелствал, че била дошла още в девет сутринта и си чакала реда. Това я спасило. Досега. Защото оттогава минало много време, случили се и други неща, и ето, тя се страхувала, че Балканска може да е описала историята в своя прословут дневник така, както я била разказала и на Бай Моис, който не скрил пред нея, че знаел нещо, защото й казал да не се страхувала и да си гледала театъра и момчето, което било прекрасно и заслужавало да си има майка.

Момчето бях аз, но майка ми едва ли беше мислила за мен в онзи момент. Сега обаче аз трябваше да помисля за нея.

Подозирах, че Балканска е имала тайни, щом непознати се бяха интересували от тях след смъртта й, но не допусках, че те можеха да засягат и собствената ми майка. Това хвърляше известна светлина и върху силното й желание да отида веднага след смъртта на оперетната прима в апартамента й. Калева просто не е имала търпение да разбере какво става там, нито кураж да провери сама. Представих си ужаса, който е изпитала при мисълта, че дневникът на Балканска с нейната тайна ще попадне в чужди ръце. Сигурно още тогава е искала да ми каже за него, но не е събрала кураж. „Иди виж какво става и веднага ми се обади.“ Дневник обаче нямаше или поне ние не го намерихме. Спомних си за албумчето със стари изрезки и снимки, което Лидия беше задигнала от жилището на Балканска, и реших, че на всяка цена трябваше да го видя. Засега то беше единственото, което можеше да ни каже нещо за миналото на оперетната „Царица на чардаша“, чиято смърт бе внесла толкова смут в собственото ми семейство.