Леа Коен
Събирачът на дневници (1)

1.

Онова, което намирам, ме научава какво да търся.

Гастон Башлар, френски философ от първата половина на XX век

В три часа следобед се бях посветил на Лидия.

Бях легнал по гръб на канапето в офиса и следвах със затворени очи еротичните извивки на Лидия върху тялото ми. Чувствах се обладан от единственото желание да задържа по-дълго един от онези мигове на преходна наслада, които ме спохождаха сравнително рядко, предвид обстоятелството, че Лидия имаше кучешки синджир на врата си, чийто край беше в ръцете на нейния всесилен приятел, меценат и в известен смисъл собственик, мутрата Алексей Улански. Това, че Лидия се измъкваше два или три пъти седмично от опеката на Улански, беше истинско чудо за скромен издател като мен. Останалото време от живота си Лидия прекарваше в салони за спа или край олимпийския басейн на Улански в личния му спортен комплекс, а вечер танцуваше в луксозен бар, докато повелителят й я гледаше, или по-скоро наблюдаваше, от запазената за него маса. За разлика от него, аз не посещавах нито барове, нито спа клубове.

Финансовите проблеми бяха неделима част от съществуванието ми не защото бях лош издател, нито заради „конюнктурата на пазара“, както се изразяваха някои истински некадърници. Просто отказвах да бъда псевдо издател, т.е. пощенска кутия на чужди интереси с две отделения: едно, в което се пускаха поръчки за книги, които следваше да бъдат издадени, и второ, в което се получаваха чекове за свършената работа. Повечето „издателства“ работеха на този принцип, който аз самият отрекох от самото начало, когато се захванах с тази дейност. Издавах книги, които харесвах, за които бях готов да похарча пари, за да видят бял свят, които изработвах с любов и желание и после продавах със страх, че ще проваля и себе си, и издателството, а и автора, който ме гледаше като влюбена жена. Обстоятелството, че не бях стигнал до фалит вече дванадесет години, че плащах три твърди заплати плюс всички непоносими осигуровки към тях, че давах по някоя пара и на автори и преводачи и че след всичко това ми оставаха средства, за да се изхранвам, се дължеше или на чудо, или на моя скрита гениалност, която се надявах да продължи да ме озарява, докато упражнявах своя неблагодарен, но вълнуващ занаят.

Аз може и да не бях голям издател, но винаги съм бил сериозен мъж. Не само по отношение на книгите, но също и на жените. Ето, и в този момент съжалявах, че срещата ми с Лидия не ставаше в едно от онези клишета, които ние, сериозните мъже, обичаме, макар и от себелюбие. С бутилка хубаво вино, на свещи и с интимна вечеря, за каквато бих положил дори лично усилие. За разлика от други мъже, не смятах, че приготвянето на храна е израз на еротично внимание към жените, за които се предполага, че имат генетична предопределеност към това всекидневно задължение. Готвенето беше част от моята индивидуалност, от желанието ми да бъда житейски независим и при това добре нахранен, както и от вродената ми предпазливост към околния свят и заобикаляща среда, в която се криеха опасности за здравето и живота. Някои наричаха това маниакалност и параноя, но за мен беше просто предвидливост. При това професионална. Не можех да си позволя лошо храносмилане, което да се отрази на работата ми. Бях в нея не само свой единствен господар, но в известен смисъл и незаменим като работодател, длъжен да изплаща три заплати. Затова често кулинарствах в кухнята, дори и само за себе си. За целта ползвах готварски книги, някои от които бях издал самият аз. Подборът им беше не за жени домакини, а за любители на истинската кулинария. В предговора на една от тях, който написах лично, изрично изтъквах, че много от най-добрите готвачи по света бяха мъже. Исках да създам ново клише: на независимия мъж, който умееше и да готви.

Лидия живееше обаче в друго клише: там тя никога не готвеше не само защото не чувстваше никакво призвание, но преди всичко, защото беше мадама на влиятелен човек. Такъв, който се появяваше на страниците на вестниците, понякога и по телевизията, а за някои булевардни издания се снимаше дори и с Лидия. Преди години наричаха тези мъже със звучното прозвище мутри, но то вече не беше валидно. Сега те бяха бизнесмени, едри собственици, банкери или просто партийни приятели на банкери, от които бяха получили значителни кредити. Играеха си с чужди пари, които лесно потъваха някъде, изчезваха и се оказваха невидими, за да се появят случайни следи от тях я в Сингапур, я на друго екзотично място, недостъпно за никоя съдебна институция. Поради връзката си с Улански Лидия беше разпознаваема, което я караше да внимава да не бъде забелязана извън обсега на кучешкия синджир, на който нейният високопоставен приятел я държеше. Невидимият, но здрав синджир беше обаче моят шанс: Лидия изпитваше от време на време желание да скъса луксозната си верижка, за да се озове в обятията на един несретник като мен, общо взето, случайник. „Случайник“ беше дума от речника на Алексей Улански. За него съществуваха две основни категории мъже: едни, които като него самия имаха пари, влияние, публичност и ефектни компаньонки, и други, които той обединяваше в категорията случайници, невидими като подробности от пейзажа, в който преминаваше собственият му живот.

Онова, което Улански подценяваше в мотивите на любовницата му да спи с мен, беше силното, бих го нарекъл страстно желание на Лидия да стане писателка. Аз самият бях удивен да открия такива наклонности у нея. Със своята физика и връзките на Улански Лидия можеше да стане известна по различни начини. Нищо не й пречеше да стане някоя мис: София, Варна, България, мокра или суха фланелка; да пее в някоя телевизионна игра или да откровеничи във ВИП Брадър; да отиде при Пайнер, голямата борса за елитни проститутки, и прочее. Но Лидия си беше наумила друго — желаеше да види книга със своето име отгоре на корицата. Досега беше написала общо около двадесет страници текст, в който правописните грешки бяха повече от запетайките и точките. В него тя разказваше кариерата си на компаньонка, както тя разбираше това понятие. Текстът й започваше със следната фраза:

Моите родители бяха скромни хора, които ме научиха да обичам природата. След това аз сама се научих на компютър и на секс и това се оказа много добра комбинация.

— Лидия — креснах аз, след като прочетох първото изречение. — Това вече съм го срещал някъде. Да не си го взела от интернет?

— Е, и какво, ако е от интернет — без всякакво стеснение отговори тя. — Нали не е от книга!

— Лидия, това е плагиатство! Разбираш ли какво значи това — пла-ги-ат-ство! Най-голямото престъпление в писателската професия.

— О, моля те, не прекалявай — изобщо не се смути тя. — Да не мислиш, че онзи, който го е написал във фейсбук, го е измислил сам.

Тук Лидия беше права — всеки преписваше всекиго във фейсбук. Там имаше опция share, но ония, които шерваха, най-често „забравяха“ да сложат кавички на цитата. Ако мине!

Проблемът обаче не беше в първото изречение. Работата беше в това, че след петнадесета страница Лидия нямаше вече какво повече да напише. Нито за себе си, нито за света, който я заобикаляше, населен с индивиди, чието речниково богатство се побираше на една страничка. Беше започнала да пълни страниците с мъдрости от рода на:

Животът ти е това — където ни е фокусът на внимание. Сменяш си фокуса — променяш, си животът.

Или:

Ако не знаеш накъде да вървиш — гледай знаци. Вселената винаги е до нас и ни подсказва. Само трябва да открием сетивност към нея.

Или още по-нататък:

Истинските неща нямат нужда от обяснение. Отвори сърцето си и истина се отвори за теб. Затворено ли сърцето ти и истина е затворена за теб.^[1]

Като се препъвах в ненужните тирета, правописните грешки и в незнанието на Лидия да подреди собствената си мисъл, същевременно се чудех откъде идваха в главата й такива асоциации с Вселената, на която очевидно Лидия много държеше. Другото обяснение беше, че преписваше без всякакво угризение от статусите във фейсбук.

Лидия очакваше да й помогна, а вероятно и да й напиша още стотина страници, посветени на нейния живот, който се състоеше от посещения в пет от скъпите софийски ресторанти, няколко авантюри с мъже от един и същи калъп и долнопробни интриги на нейни приятелки, чийто единствен интерес беше как да се прехвърлят от един портфейл на друг, по възможност още по-дебел. Това Лидия си представяше като книга. Беше измислила и заглавие: Моята изповед. Изповед! Като че ли беше звезда, престъпник или политик. Всъщност беше курва с нелоша физика. Която обаче искаше да стане писателка и беше намерила в лицето на Улански спонсор за това криминално спрямо литературата деяние.

Отлагах момента, в който щях твърдо да откажа на Лидия да стана съучастник в една литературна измама, и признавам, че вършех това с користната цел да я имам по-дълго време в леглото си, където, когато се въздържаше да говори за литература, беше доста убедителна.

Трябва да ви споделя, че Лидия беше от жените, които говореха по време на секс. Забелязали ли сте, че поне половината от жените не могат да мълчат, докато вършат онова. Жанровете на това говорене са обаче много различни. Едни мрънкат приказки за любов, като че ли са девственици, току-що загубили най-ценното и в очакване да им сложиш пръстен на ръката. Други обсъждат някакви практични неща, включително медицинските си проблеми. Трети използват момента на съвкупление за изнудване, като точно тогава ловко подхвърлят тема, от която най-много бягате и за която трудно ще ви хванат да дискутирате в друг момент. За чест на Лидия трябва да кажа, че по време на секс тя говореше само за секс. Използваше целия арсенал от неприлични думи, свързани със секса, но ги слагаше в контекста на някакъв неин разказ за по-ранешно преживяване. Тези нейни приказки имаха стимулиращ ефект върху мен. Дали го правеше от опитност, знаейки как мъжете реагират на вербален секс, дали задоволяваше собствени сексуални прищевки, или просто беше добра разказвачка на сексуални приказки, за мен оставаше загадка. Ако третата вероятност беше валидна, би трябвало да се замисля върху литературните заложби на Лидия, като евентуално я насърча, включително практически, да напише някой дамски порнографски роман. В целомъдрената ни родна съвременна литература нямаше такова нещо. Няколко мъже се бяха опитвали да имитират вездесъщия литературен порнограф Буковски, но съчиненията им, пълни с описание на собствения им член и на няколко вагини, приличаха на мастурбации и не предизвикваха никакъв интерес. Нито у мъже, нито у жени. Българинът си оставаше сексуално ограничен, каквото и да се твърдеше. Това го виждах и по самия себе си, защото наред с удоволствието от мръсните приказки на Лидия, изпитвах и известно стеснение да ги слушам, тъй като тя правеше коментари, каквито не бих си позволил дори в мъжка компания. Лидия обаче не изпитваше стеснение, за което й завиждах.

Усетих в хипоталамуса си нарастващо напрежение, което се канеше да избухне в оргазъм, когато мобилният телефон на пода до канапето зави с апликацията „сирена на пожарна команда“, предназначена да оповестява телефонния номер на майка ми.

Лидия изобщо не се впечатли от фалшивата аларма и продължи да танцува гъвкаво върху изпотеното ми от напрежение и удоволствие тяло. Беше работила някога, в началото на светската си кариера, като стриптийзьорка в нощен бар, включително в заведенията на Слънчев бряг, когато там започнаха да въвеждат танци на разголени момичета върху масите по примера на някои евтини курорти по испанското крайбрежие. Оттогава Лидия не правеше разлика между хореография върху масата и в леглото.

Нейната гимнастика изведнъж ми се стори гротескна и аз се опитах да я избутам от себе си.

Грабнах захвърления на пода телефон и заподскачах към съседното помещение, несръчно прикривайки голия си задник с първото, което ми попадна подръка, въпреки че нямаше кой да го види. Докато казвах „ало“ в слушалката, си отбелязах наум, че сигурно страдам от Едипов комплекс, щом госпожа Калева с един телефон и от разстояние успя да умъртви всички еротични фантазии, с които само допреди миг беше пълна главата ми. Както и да ме накара да извърша безсмислен благоприличен жест, за да прикрия голотата си, която, естествено, тя не подозираше.

— Нео — извика в ухото ми тя, — да не би да спиш?

Гласът й издаваше раздразнение, защото всеки път, когато се обаждаше, очакваше от мен да вдигна немедленно слушалката. Не беше глупава и знаеше за апликацията „сирена при пожар“, с която я бях обозначил. От моя страна, това беше недвусмислен знак на непокорство, който майка ми засега приемаше, защото съзнаваше, че малките бунтове са голяма утеха за, общо взето, слабите характери, към които напълно погрешно причисляваше и собствения си син.

За пореден път се запитах защо ли ме беше нарекла Нестор, след като очевидно не харесваше името, а и нямаше никаква фамилна причина за избора. Аз също не го харесвах. Затова нямах нищо против умалителното Нео, също нейна измислица, при това много преди „Матрицата“ на братя Уашовски. След филма вече се гордеех с него, надявах се скришом, че жените можеха да открият у мен някаква прилика с красавеца Киану Рийвс. Такава, общо взето, нямаше — бях нормален 44-годишен мъж, който се бореше срещу ежедневието си в затворено помещение, на бюро пред компютър и е голямо количество кафе да не се превърне в типичен homo burocraticus е бледа кожа и подозрителни тлъстинки около талията. За да предотвратя такъв провал, два пъти седмично плувах в басейна на Спортната палата, тичах из парка до обилно изпотяване и държах под леглото две гирички за мускули. Напоследък бях започнал да ходя и в един клуб по бокс, защото изпитвах потребност, макар и наужким, да се науча да раздавам удари.

— Нео, чуваш ли какво ти говоря?

Освен нормалната доза заповедност този път долових в гласа на майка ми известно раздразнение. Това ме ядоса.

— Трябва ли да отговарям на всичките ти въпроси? Имам хора тук, работя с тях — излъгах без всякакво смущение.

Нели Калева изобщо не обърна внимание на забележката ми. Тя ме обичаше, но нямаше особено високо мнение за заниманията ми, които, макар да ме изхранваха, не бяха достатъчно представителни в нейните очи.

— Нео — повтори драматично тя, подминавайки без коментар думата „работя“, — Силва Балканска е умряла.

Силва Балканска? Опитвах се да си спомни коя беше тя. Паметта ми отказваше да даде отговор, все още замаяна от еротичното отклонение на сетивата, чиято цел допреди малко беше Лидия.

— Силва, Нео, моята приятелка от Оперетата — уточни нервно майка ми, след като не получи от моя страна законно очакваното възклицание и израз на ужасно вълнение, каквито очевидно самата тя изпитваше в този момент.

Новината започна да измества еротичните облаци в главата ми и да подрежда в събития и факти информацията, която имах за Балканска.

Майка ми — не съм споменал още — беше пенсионирана танцьорка в Оперетата. Навремето са й казвали „другарката с дългите крака“. Трябваше да се признае на всеослушание, че и по време на комунизма дългите женски крака са се ценели много, включително от най-върлите комунисти.

Майка ми не беше голяма балерина, но изглеждаше ефектно — това личеше и досега, поради което беше придобила статут на прима в Оперетния театър, посещаван някога от бонвивани, а по нейно време от средната градска класа. Не беше пренебрегван и от партийния елит, недостатъчно образован да се радва искрено на други видове сценични прояви, но винаги готов да се позабавлява в компанията на красавици с дълги крака.

Силва Балканска беше певица в същия театър и горе-долу на възрастта на майка ми. Беше пяла централни партии в представления като „Веселата вдовица“ и „Царицата на чардаша“, а обстоятелството, че носеше името на главната героиня в тази славна австро-унгарска оперета от Имре Калман, беше повод десетилетия да й бъде задаван един и същи въпрос: „Вашите родители оперетна артистка ли са искали да бъдете?“.

За семейството си Балканска никога не говореше, така че не можеше да се знае какви са били желанията на родителите й през 1938 година, когато Силва се беше появила на бял свят. Оперетата май е била в разцвет, но дамите, които са се подвизавали в нея, не са принадлежали към най-отбраното общество.

Мамината приятелка е била по някое време и омъжена за професионалния хуморист Балкански, чието име, или най-вероятно псевдоним, носеше, и когото никога не бях виждал, защото беше изчезнал много набързо от нейния живот, оставяйки й в наследство един син на име Максим. Повече от петнадесет години вече той живееше в Австралия.

Като дете бях виждал Максим в Оперетата, която за нас беше нещо като детска градина. Прекарвахме зад кулисите, в гримьорните, по коридорите или в салона по време на репетиции немалко време, свободно от училище. За последен път и след голямо прекъсване бях видял Максим преди четири години, или по-точно на седемдесетгодишния рожден ден на майка му, когато по изключение си беше направил труда да дойде да я види. Бях запазил тягостен спомен от този рожден ден: Силва беше еуфорично щастлива от неговото присъствие и беше поканила всичките си приятелки, дори децата им, за да се похвали със сина си. Той обаче с мъка скриваше скуката си от разговорите на масата в ресторанта, които се въртяха около политически и светски клюки, оплаквания от цените на парното и тока и обсъждания на представления в Оперетата. Като подарък беше донесъл на майка си албум със снимки на австралийското си семейство, което Силва гледаше с умиление, но също и със съмнение, че ще го види някога на живо. Албумът обиколи от ръка на ръка всички присъстващи, за да видят непозната руса жена с три деца пред типична провинциална австралийска къща, новия дом на Максим Балкански. Те се усмихваха неопределено към обектива и очевидно виждаха само него, а не проекцията на своя образ, предназначен да запълни огромната празнота от семейство в живота на една напълно непозната възрастна жена, която по силата на обстоятелствата се явяваше тяхна свекърва и баба.

— Трябва веднага да отидеш там, Нео — продължаваше да нарежда госпожа Калева, моята майка. — Обадиха ми се от полицията, защото намерили номера ми в мобилния й телефон. Както знаеш, тя роднини тук няма. Не бяхме се виждали с месеци, говорихме напоследък два-три пъти по телефона, искаше да ме кани на гости, имала нещо да ми казва, но не било за телефон. Така и не се видяхме. Беше си доста особена, винаги съм имала едно наум. Моля те, Нео, иди веднага у тях и ме дръж в течение.

Нямаше как да обясня на майка ми, която беше на същата възраст като Балканска, че такива неща се случваха, когато човек навършеше седемдесет. Отдадох прекомерната възбуда и безпокойството на Калева на артистичната й фантазия, която търсеше необикновеност във всяко събитие. Не можех да й откажа, въпреки че не изпитах никакво въодушевление от перспективата да се занимавам с полиция и със смъртта на мамината колежка, която и не знаех в какъв вид щях да заваря, тъй като не стана ясно кога Балканска беше починала и кога я бяха открили. Открай време изпитвах суеверен страх от смъртта и избягвах да ходя на погребения. Ненавиждах традицията покойниците да бъдат излагани на показ, близките им да стоят до ковчега, не знаейки къде да дянат поглед, за да не се втренчват неестествената фигура, която доскоро е била техен роднина. На всичко отгоре, за да стигна до Балканска, трябваше да мина през центъра, където в момента цареше пълна бъркотия заради поредните граждански протести. Улиците бяха задръстени от хора, транспортът не работеше, някакви групи притичваха от единия тротоар до другия със знамена, плакати или просто с бутилки бира в ръце. Минавах през тях като между дърветата в някоя гора. Живеехме в паралелни светове и почти не се забелязвахме. Не че нямах основание да протестирам и аз. Данъците ми бяха непоносими, книжната мафия безнаказано вилнееше, съседите ми се държаха безобразно, като че ли не живеехме в обща сграда, а бяха банда вандали, готови да я разрушат. Но всичко това трудно се побираше на един плакат. Който и без това нямаше да послужи за нищо.

В края на полезрението ми се появи силуетът на Лидия. Тя също беше същество от паралелния свят, което за моя радост прескачаше от време на време невидимата бариера между нас. Присъствието й беше някак нереално за мен, освен в моменти на секс, яд или присмех, основни компоненти на връзката ни, ако можеше така да се нарече поредицата от случайни срещи, които си устройвахме. Като издател и литератор, бях прочел немалко книги и си въобразявах, че разбирам женската психика, душа или както се наричаше онази нематериална субстанция, която определяше нелогичното поведение на жените. Въпреки че винаги точно и ясно артикулираше желанията си, не можех да кажа, че разбирах Лидия, особено в онази част от поведението й, която я караше да се отбива при мен.

Сърдита е, помислих си, удивявайки се сам на себе си как по един силует в гръб, който закопчава сутиена си, можех да стигна до подобно заключение. Изпитах леко угризение и се приближих към нея все още със слушалка в ръка.

Лидия наистина имаше недоволен израз на лицето. Прибра набързо нещата си, огледа се дали не е забравила нещо, обърна се за миг към мен и като ми махна с ръка, все едно че ме е видяла на отсрещния тротоар на улицата, се приготви да си тръгне. Най-нетърпимо от всичко беше все пак подигравателната усмивка, която се изписа в края на устните й. Хванах я със свободната си ръка за китката и я задържах.

— Чуваш ли какво ти говоря? — върна ме към реалността гласът на майка ми.

— Какво каза? — отвърнах разсеяно, стискайки китката на Лидия като въже на лодка, която всеки миг щеше да отплава.

— Нео, ти наистина не слушаш какво ти говоря. Не мога да разбера, толкова ли е трудно да се съсредоточиш. Разказвах ти коя е Силва Балканска.

Дори не бях чул тази част от маминия монолог.

— Знаеш, че живее в центъра, недалече от теб. Моля те, иди на място и обясни на полицията, че не мога сега да отида, изключено е. И гледай да разбереш какво точно се е случило. Ще ти се обадя пак.

— Не, в никакъв случай! Не ми се обаждай — настоях с твърд тон, без да откъсвам поглед от Лидия, която беше започнала да слуша с интерес. Вероятно беше осъзнала, че телефонното повикване не се дължеше на обичайното мрънкане на мамчето пред нейното синче, а на внезапно произшествие. Лидия обичаше произшествията.

— Като науча нещо, ще ти позвъня — отсякох в слушалката и прекъснах разговора.

— Е, и? — запита с любопитство Лидия. — Някакво произшествие ли?

— Приятелка на майка ми е починала. Трябва да отида на място, обадили са се на майка ми.

В очите на Лидия светна неприкрит възторг от неочакваното събитие.

— Лесно й е на Калева да каже: „Иди на място и виж какво е станало“ — оплаках се аз в желанието си да предразположа Лидия.

— Ами давай да отиваме тогава — отсече тя.

Ококорих се от учудване.

— Ти къде ще ходиш? Нали допреди малко искаше да си тръгваш?

— Нещата се промениха от преди малко. Най-после се случи нещо интересно. Да не мислиш, че ще го изпусна?

— Кое му е интересното? — засегнах се аз, защото си въобразявах, че умира да се люби с мен. — Калева ме праща да видя един труп. Кое е интересното?

— Престани да наричаш майка си Калева. Всеки има майка, не е срамно.

— Е, добре. Починала е приятелка на майка ми, която почти не познавам. Няма никого. Мислиш ли, че е особено приятно да се занимаваш с разпознаване на тялото на мъртва стара жена?

— Ако беше млада, по-приятно ли щеше да ти е? — запита Лидия с неочаквано морализаторски тон.

Изведнъж съобразих, че нейната настойчивост, породена от нездраво любопитство или дори от некрофилия, тъй като от нея можеше да се очаква всичко, в този момент беше добре дошла. Поне нямаше да съм сам. Ако не й харесаше, тя си беше виновна. Затова реших да не споря повече и побутнах Лидия към вратата.

— Добре, давай да вървим, пък да видим какво ще излезе.

В онзи момент наистина не си давах сметка, че заедно с нея — случайна партньорка за дневен секс два пъти седмично, предизвикателна красавица с вид на елитна компаньонка и без никакви познания по литература, каквито задължително щях да изисквам от дамите в леглото си някой ден, когато щях да стана известен или като издател, или като писател — започвахме приключение, което щеше да ни отведе много по-далеч от баналната смърт на една стара жена. Още по-малко, че то криеше рискове за нас, по-големи от онези, които бяха станали причина за смъртта на оперетната прима Силва Балканска.