Леа Коен
Събирачът на дневници (11)

4.

Тук страниците свършваха.

Нямаше съмнение, че и вторият, както и първият текст, трябваше да ми разкрият неизвестна история от миналото, в която по странен начин се бях оказал замесен. Чрез Балканска? Чрез Нели Калева? Или чрез Лидия? А може би чрез някого другиго, който за момента предпочиташе да остане дискретно в сянка? Някакъв тайнствен Събирач на дневници и спомени желаеше да направи публична една история. За целта беше избрал един второстепенен издател като мен и полицейския инспектор Кубрат Генов, на когото още се колебаех каква степен на важност да присъдя. Ако изборът на Събирача бях само аз, щях да си избера като причина една от няколкото, заради които получавах анонимни ръкописи. Графомания, ръкопис от неизвестен автор, мемоари с историческо значение? Подхвърлени, с цел да ме заинтригуват. Случвало се беше вече. Но защо на Събирача му е бил необходим Генов? Дали между редовете на тези ръкописи не беше скрита следа на извършено в миналото престъпление, която само Кубрат можеше да разкрие? Макар и с изминала давност, дали някой не желаеше престъпникът да бъде публично назован? Кой живееше със спомени за коварства, предателства, непростени смърти, може би ненаказани престъпления? И какво можеше да стори един ръкопис? Запитах се колко от хората около мен носеха белези от миналото. Балканска, Бай Моис и неговите странни наематели, собствената ми майка, израелската двойка в Оперетата. И може би десетки, стотици други, които срещах всеки ден. Хора, които живееха по банален и безличен начин, но в чиито мисли бяха кодирани спомени, които тайно направляваха техния живот.

Имах нужда да разговарям за всичко това с някого, който можеше да ми даде отговори. Аз живеех в настоящето, трябваше да открия онези, чиято родина беше миналото. Които знаеха повече от мен за доброто и злото. Доброто никой не помнеше, а злото не можеше да се поправи. Можеше само да бъде разказано и това вече беше наказание. Вникнах в тази логика и ми се стори, че започнах да разбирам мотивите на Събирача, който и да беше той.

Единственото, което ни свързваше с Кубрат Генов, беше случайната ни среща по повод смъртта на оперетната дива Силва Балканска. Силва Балканска, Йожи Бергер, Естер. Три фигури от миналото, свързани в триъгълник, от който Генов също се интересуваше по неизвестна засега причина. Нещо липсваше обаче в тази фигура. Или по-скоро някой, който ми убягваше, макар вероятно да имаше най-силен интерес от целия сценарий. Понякога бяхме слепи за очевидното. Този някой можеше да бъде от най-близкото ми обкръжение или между хората, които ми се натрапваха напоследък. Искрено съжалявах, че Лидия не беше тук в този момент, за да ми помогне с нейната интуиция.

— За първи път виждам този текст — заявих на Генов, който продължаваше да ме гледа недоверчиво.

Какво ли би казал, ако знаеше за другия ръкопис, „Железничарят от Кочериново“?

— Искате моето мнение като издател ли? — не се въздържах да го подразня аз.

— Господин Калев — обърна се той към мен сериозно, — много добре разбирате, че някой се опитва да ни провокира с тази версия, която очевидно има връзка с покойната Силва Балканска, а всъщност Бергер, както гласи истинското й име.

Време беше аз да стана подозрителен. Какво му пукаше на Кубрат Генов за спомените на някоя си Боряна, бивша ученичка от Дойче Шуле и злополучна секретарка на госпожа Ф.? Или за Силва Балканска? Освен ако те не го засягаха лично. Не беше ли Генов Четвъртия, когото търсех? България беше малка страна и всеки се оказваше роднина, враг или приятел на всекиго. Нямаше ли той около себе си някого, чиято родина също беше миналото? Или нещо в това минало, което не даваше мира и на Генов? Личните тайни на хората понякога бяха закодирани в имената им. Силва Балканска не само се оказа Бергер, но и с племенна връзка със създателя на своята основна героиня, Имре Калман или Емерих Копщайн, както гласеше рожденото му име. Ами аз самият? Никога не ми стана ясно защо Нели Калева ме бе нарекла Нестор, заменено по-късно с умалителното Нео, на което тайно се радвах заради Киану Рийвс.

Изведнъж, докато разсъждавах върху тази езотерична страна на разследването, осъзнах, че първите две букви в имената със собствената ми майка бяха идентични. Това ме порази. Като внезапно озарение за слепец.

Проумях, че може би любовта й към мен беше много по-силна и първична, отколкото бях предполагал. Искала е тези две букви да останат като пъпна връв между нас. Не се е сетила за друго мъжко име, което да започва с тях. Нестор е било почти единственият избор. Нео след това потвърждаваше хипотезата ми. Това ми се стори толкова важно, че изобщо забравих за посетителя си и за причината, която го беше довела тук. Някакъв инспектор. Какво беше закодирано впрочем в неговото име? Кой го беше нарекъл Кубрат и какво тайно послание родителите му бяха вложили с името на хана — легендарна икона за любителите на Велика България, която все още се мяркаше в някои мечти? Изпитах непреодолимо любопитство към този напълно незначителен от гледна точка на нашия разговор детайл, като че ли в него се съдържаше отговорът на важен въпрос.

— Защо се казвате Кубрат? — попитах ни в клин, ни в ръкав.

Генов зина от изненада.

— Какво значение има?

— А какво значение има дали Силва е била Балканска, или Бергер?

Въпросът ми го обърка за миг.

— Има значение, защото може да се окаже с подправена самоличност.

Глупости, помислих си аз. Балканска беше певица, не беше крадец.

— Харесвате ли името си? — продължих да задавам идиотски въпроси аз.

— Какво Ви интересува това? — раздразнен попита Генов.

— Защото аз не харесвам моето — продължих да откровенича пред него. — Току-що открих защо майка ми ме е нарекла Нестор. Търсела е име, което да прилича на нейното, Нели. Сещате ли се за друго мъжко име, което да започва с „НЕ“?

— Недялко — отговори Генов почти без да се замисли.

— Майка ми нямаше никога да ме нарече Недялко, няма нищо артистично в това име. В имената има закодиран смисъл. Какво е закодирано във Вашето име, Кубрат?

Генов се намръщи, упражнението видимо не му хареса. Гордеех се, че въпросът ми се оказа хитър психологически ход. Генов се опитваше да ме дестабилизира, а се случи обратното. Само заради името му. Реших да го изстискам като лимон.

— Ако така се е казвал някой от дядовците Ви, въпросът е изчерпан, защото тогава изборът не е семантичен. Но Вие не се казвате Кубратов, а и такава фамилия май не съм срещал.

Ролите окончателно се размениха и това ме забавляваше.

— Не, никой от дядовците ми не се е казвал Кубрат. Изборът е на баща ми. В чест на дядо ми, но изразена по друг начин — отговори с видимо нежелание Генов.

Сега изненаданият бях аз и той дообясни:

— Дядо ми е бил царски офицер, а баща ми юнкер, поради което доста е изпатил в младостта си. Кръстил ме е така на името на първородния син на царя. Сантименталности! — добави той.

Изобщо не знаех как се казваха царските деца и внуци, защото това не ме интересуваше. Но със сигурност Генов не беше безразличен към тях. Рекох си, че ръкописът „Железничарят от Кочериново“, който лежеше на бюрото ми, щеше да представлява със сигурност интерес за него. Точно затова нямаше да му го дам. Поне засега. Щях да го задържа като средство за друг ход в психологическата война, която се разиграваше между мен и Кубрат.

— Аха — продължих да го предизвиквам на глас. — Търсите да разберете дали свързани с кръга Балканска-Бергер не са писали и други компрометиращи неща за царското семейство? И Вие ли му служите, подобно на Вашия баща? И защото казахте, че някой НИ провокира? Кои сте вие? Защо не се назовете направо? Вероятно има и други тайни, освен описаните в спомените на Боряна, които Ви интересуват, Вас и останалите. Може би Ви смущават? Нека Ви дам един съвет: не крийте нищо, защото и без това ще се узнае.

Сам се изненадах от нападателния си тон. Не бях го предвидил. Подобни патетични изявления не ми бяха присъщи. А и какво ме прихвана да цитирам Евангелието? Беше чиста професионална деформация. Подобно на актьорите, издателите често употребяваха чужди фрази, без да си дават сметка за това. Но изведнъж съзнах, че както всички останали, и Кубрат Генов беше свързан с миналото, което невидимо направляваше действията на всички ни от момента, в който Силва Балканска се беше появила на сцената, или по-точно казано, я беше напуснала окончателно. Той не отговори на нито един от въпросите ми, само ме изгледа продължително, едва сдържаше гнева си и като че ли се колебаеше дали да ме удари, или да ме наругае. Овладя се и надявайки отново маската на полицай, каза:

— Не е онова, което мислите. Дълбоко се заблуждавате. Или се опитвате да ме шантажирате. И не си правете труда да ме съветвате. Съветите на един Нестор^[1] обикновено са безполезни.

После си тръгна също така внезапно, както беше дошъл. Не ми подаде ръка за довиждане.

Последните му думи ме изненадаха. Оказа се, че Кубрат Генов беше чел Омир. Това ме смути, а забележката за античния Нестор силно ме засегна: не беше от любимите ми герои от митологията, защото повече приказваше, отколкото действаше. Безполезен старец, към когото дори Омир не изпитваше симпатии, защото го беше обрисувал като празен дърдорко. Да, името понякога имаше фатално значение за това как ни възприемаха околните.

Изведнъж в главата ми проблесна въпрос — кой беше избрал името Лидия? Не знаех нищо за семейството й. Реших да я запитам при пръв удобен случай откъде идваше името й. Не се въздържах и погледнах в Енциклопедия на имената какво означаваше името Лидия. Там пишеше, че жена с това име била първата християнка в Европа. Някой напълно се беше объркал, прикачвайки го към моята Лидия.