Леа Коен
Събирачът на дневници (17)

2.

Наложих си необходимата доза търпение и се приготвих за сериозно обяснение с Калева.

Цялата ми строгост и решителност се изпариха обаче, щом прекрачих прага на апартамента на майка ми. Миришеше силно на цигари, а от салона се носеше музика. Беше увертюрата на „Прилепът“ от Йохан Щраус. Загубих цялата си самоувереност и запристъпвах от крак на крак като тринадесетгодишен.

Комбинацията „цигари и оперета“ ме върна десетилетия назад, когато майка ми, въпреки че беше балерина, пушеше, а вкъщи непрестанно се носеше оперетна музика. Връщайки се от училище, винаги изпитвах опасения да вляза в дома ни и правех всичко възможно да предизвестя идването си: звънях по няколко пъти на звънеца, въпреки че имах ключ, пусках с всичка сила уокмена си като сигнална сирена на пожарна команда, извикана да гаси, и ако случайно никой не реагираше и на тази аларма, дълго превъртах ключа в ключалката, преди да вляза у дома. Нямах нищо против цигарите на майка ми, тъй като бях израснал в среда, в която всички пушеха, и на тринадесетгодишна възраст дори открадвах по някоя цигара от кутиите, скрити в гардероба, които Калева купуваше с валутни бонове от Кореком. Правех го не толкова от интерес към тютюна, а за да се изфукам пред съучениците си, с които тайно изпушвахме цигарата в мъжката тоалетна, давайки си при това вид, че й се наслаждаваме. Лично аз не можах да разбера пристрастяването към цигарите, тъй като те предизвикваха у мен само лек и неприятен световъртеж, вкусът им ми беше отвратителен, а след всяка цигара имах чувството, че съм глътнал и пепелника, защото часове наред усещах миризмата му в устата си.

Общо взето, бях безразличен и към оперетната музика. Не заради жанра, а защото вероятно не бях надарен с музикални таланти. Знаех, че това беше разочарованието на майка ми, чиито представи за успех бяха свързани само със сцената. Както я бях чувал да споделя с приятелки, тя беше мечтала да стана известен пианист или диригент. Вероятно тези две музикални професии заемаха високо място в нейната йерархия за обществена значимост, тъй като тя самата се отнасяше с известно пренебрежение към собствените си колеги, балетисти и певци, а може би още повече презираше онези, които бяха в нозете им, ще рече — в дупката, в оркестрината, откъдето, невидими за публиката и скрити като плъхове, съпровождаха онези от сцената, на които публиката ръкопляскаше в края на спектакъла. Между музикантите тя правеше изключение за професиите на диригента и на пианиста. Първият, защото държеше в подчинение всички останали, включително нея и колегите й. А вторият, защото като някакъв принц нямаше нужда от тях, излизаше на сцената сам или съпроводен от цял оркестър и накрая обираше самичък всички аплодисменти и букети, принуждавайки дори оркестъра и диригента, самодоволно и егоистично чудовище, също да му ръкопляскат. Предполагам, за една танцьорка като Калева, която никога не излизаше сама на сцената и нямаше право на оня магически кръг светлина, с който оформителят следваше най-важния солист, амбицията й да ме види на диригентския пулт или зад рояла е била нещо като реванш с живота, който аз не успях да осъществя въпреки усилията й.

На седемгодишна възраст майка ми ме заведе на изпит в Музикалното училище и за нейно удоволствие и за моя изненада, аз преминах напълно успешно всички тестове, за да бъда приет за редовен ученик. В продължение на четири тягостни години посещавах унило всички часове по солфеж, пиано, както и други специфични дисциплини, страдайки от хронична сънливост, която се изразяваше в неприкрити прозевки и незаинтересованост към въпросните предмети. Събуждах се и проявявах енергия и активност във всички други часове, които нямаха отношение към музиката, като особено предпочитах часовете по български език, където направих смайващ преразказ на класическата творба „Баба Илийца“, добавяйки собствени коментари към написаното от Вазов, които посмутиха преподавателката. Напредвах дори в свиренето на пиано, като основен двигател на моите успехи беше нетърпението и желанието ми за възможно най-кратък срок да постигна най-добър резултат, с което да икономисам ценно време. Тъй като имахме предписание колко време трябваше да се упражняваме, за да научим някакъв етюд от Черни, автор, който ненавиждам и досега, на пианото на майка ми вкъщи беше сложен часовник, който отмерваше минутите на моето мъчение. Неведнъж се изхитрях да премествам стрелките, като при това се стараех да не прекалявам, за да не бъда разобличен и съответно принуден да довърша сеанса с изтезания.

На десетгодишна възраст вече фатално бях разбрал, че коренно се отличавам от останалите си съученици. Изобщо не ме беше еня дали ще изсвиря по-бързо от другите някой от етюдите на Черни, който конкретно беше почернил детството ми, принуждавайки ме да повтарям до припадък безсмислени арпеджи и гами, или кога точно щях да премина от инвенциите към прелюдиите и фугите на Бах. И едните, и другите не бяха за мен творби с музикална стойност, а прегради като ония, които се поставят пред състезателните коне, предназначени да бъдат прескочени под ударите на камшика. Бях забелязал, че от злоупотреба с въпросния Черни някои мои съученици бяха развили странни синдроми. Един се смееше безпричинно с повод и без повод, друга беше получила въртелив тик с главата, който ме вбесяваше, а трети се разхождаше тържествено като млад гений, в какъвто единодушно беше произведен от родителите си, гледайки високомерно на нас и непрестанно бъркайки си в носа. Тези отклонения, на които дори майка ми обърна с тревога внимание, ме вдъхновиха за пъклен план, който реализирах за няколко месеца. Започнах най-напред с безпричинното смеене, е, което изненадвах по няколко пъти на ден Калева. След това прибавих към него и тика е въртеливото движение на главата, който доста сполучливо се бях научил да имитирам. Накрая не беше трудно да си бъркам в носа всеки път, когато Калева ме поглеждаше тревожно, като същевременно се хилех безпричинно и за още по-голяма убедителност си гризех ноктите. Поведението ми заинтригува и учителите ми и се стигна до обсъждане на моето положение в кръга на родителката ми, преподавателите ми по пиано и солфеж и в мое присъствие. Изпитвах едновременно страх да не бъда разобличен като долен измамник, но и триумф, че спектакълът ми беше сполучлив. Оставаше да ме изгонят. Което и стана. Диагнозата ми беше „остра преумора и психическа нестабилност“. Сценичната ми кариера беше поставена под голям въпрос и аз изхвърчах от училището преди края на втория срок, което ми даде един месец непредвидена ваканция, може би най-щастливото време в моя живот. Бях обявен за болен, поради което не ме товареха с уроци, можех да играя с момчетата от квартала, когато успееха да избягат от училище, а освен това прочетох цял тон книги и може би точно тогава открих, че те бяха моето призвание. „Ох, Нео, какво ли ще стане един ден от теб?“, изпъшка веднъж отчаяно майка ми, за която четенето на книги беше губене на време. „Ще стане писател!“, твърдо отговорих аз и тя, смаяна, замлъкна.

Може би точно тогава й създадох фалшива илюзия, че съм направил достоен за нейните амбиции собствен избор, а най-вероятно илюзията беше предназначена и за мен самия, защото тя не ме напусна никога, включително и сега.

След този важен за моята ориентация момент аз получих по-голяма самостоятелност, тъй като метрономът и часовникът върху пианото изчезнаха, то придоби отново статута си на буржоазна мебел, която рядко се използваше, а аз можех с часове да се затварям в стаята си, отдавайки се на различни занимания, най-благоприличното от които оставаше четенето. По-голяма самостоятелност придоби обаче и майка ми. Тя се намираше в периода между двата си брака, беше млада и красива, имаше чувството, че е направила каквото е могла за моето бъдеще и че сега имаше правото да живее собствения си живот, както го разбираше по онова време една танцьорка от Оперетата. С Калева се превърнахме в нещо като квартиранти. Съжителствахме под един покрив, хранехме се заедно, но всеки имаше своя кръг от познанства и не се месеше в заниманията на другия. Приемах със задоволство тази формула, що се отнасяше до мен, но с наивността на своите дванадесет-тринадесет години изобщо не съобразявах, че тя беше валидна и за майка ми.

Светът се сгромоляса върху главата ми, когато една нощ, събуждайки се от желание да отида до тоалетната, срещнах в коридора пред стаята си непознат мъж. Потресох се, когато той учтиво ме поздрави, все едно се бяхме срещнали на улицата. Не знаех как да постъпя и най-лесното, което измислих, беше да не се прибера от училище на другия ден. Мотах се по улиците почти до десет вечерта и най-накрая не издържах и се отправих към дома ни. Приготвих се за дълго обяснение с майка ми, представих си нейното разкаяние и бях готов да й простя. Какво точно, не ми беше ясно, но бях убеден, че носи тежка вина пред мен.

Когато се прибрах обаче, от апартамента ни се носеше музика и се чуваха гласове. Отворих вратата, лъхна ме силен цигарен дим. В хола се беше събрала компания, която се веселеше, десетина човека пиеха и пушеха и радостно ме приветстваха, като влязох. Майка ми ме приближи, прегърна ме през раменете и ме представи на непознатите. Стори ми се, че един от тях беше нощният посетител, но не бях сигурен. Бях объркан и смутен, най-вече от обстоятелството, че майка ми дори не беше забелязала тъй нареченото ми бягство.

Разговор за среднощния инцидент в коридора не се състоя никога между майка ми и мен. Но след него винаги давах знак, че влизам вкъщи. Като че ли носех звънец на врата си, за да пропъждам неканени посетители, над които нито тогава, нито по-късно имах някакво влияние и власт. Нели Калева през целия си живот живееше, както тя намираше за удобно.

Почуках по навик на вратата на хола и заварих майка ми сред пълен безпорядък. Сигурно най-малко два дни не беше излизала от стаята, защото в нея се стелеше тежка миризма на мръсни пепелници, примесена с алкохол, следи, от които имаше в различни чаши. Калева, ако се съдеше по шишетата и чашите, беше опитвала различни напитки. Не можех да преценя дали беше полупияна, или просто замаяна от цигарен дим и вероятно от безсъние, но видът и беше плачевен. Отдавна не я бях виждал така и това ме ядоса. Имаше да управлява един-единствен човек, себе си, и все още не можеше да се справи с тази задача.

— Какво е това? — запитах намусено. — Празнуваш ли нещо?

— Нео, намери ли дневника? — запита в отговор тя, без да се смути от неочакваната ми поява.

— Щом ти не си го намерила, как искаш аз да го намеря?

Думите ми я смутиха, в помътения и поглед се появи несигурност, явно не знаеше как да изтълкува думите ми.

— Защо ме излъга? — казах рязко.

Реших да не се церемоня и незабавно да науча каквото имаше да се научава.

Калева направи някакъв защитен жест с ръка и по изражението й разбрах, че се кани да ми сервира нова порция неистини. Трудно ми беше да ги изтърпя, затова нервно я прекъснах.

— Не, не, престани! Този път ще ми разкажеш всичко отначало докрай. Защото, знаеш ли какво? Може никой да не се сети дали си била в апартамента на онзи мъж преди тридесет години, когато е умрял в прегръдките ти, но вече се знае, че си последната, която е посетила Балканска, преди да умре. Да имаш някакво обяснение по случая?

Жилището на Балканска беше пълно с нейни отпечатъци, беше казал Генов.

Внезапно ме проряза подозрение. Откъде Генов можеше да познава отпечатъците на Калева? Тя никога, доколкото ми беше известно, не е била следствена. Досега.

— Някога взимани ли са ти пръстови отпечатъци?

Зададох въпроса си като истински следовател и Калева ме изгледа с неподправен ужас в очите.

— Нео, какви ги говориш, аз не съм престъпница, никога не са ми взимали отпечатъци.

— Защо тогава полицията знае, че точно ти си тършувала у Балканска?

— Нямам понятие — напълно искрено отговори тя.

Дори не се и сети да отрече най-важното, че е била там.

— И какво си търсила там?

— Дневника — извика Калева. — Откога ти повтарям за него. Търсех онзи проклет дневник.

— Ти ли я уби? Какво й направи?

— Нищо. Не съм я докоснала с пръст. Скарахме се, тя се развика срещу мен, задави се и изведнъж се строполи като отрязано дърво на земята. Опитах се да й помогна, пръснах я с вода, но тя само изхърка един път и свърши.

Изпаднах в паника, можеха да ме обвинят мен. Затова изчаках да се стъмни и всички да си включат телевизорите, и се измъкнах.

Както първия път. Когато Балканска й е помогнала да заличат следите. Сега кой й беше помогнал? Въпреки че беше странно разни хора да умират ей така в нейно присъствие, повярвах на думите на Калева.

— Защо не се обади в полицията или в „Бърза помощ“?

— Защото нямаше смисъл. Тя вече беше свършила. Какво можех да направя?

— Да ми кажеш например още от самото начало истината, а да не ми разправяш басни. И докато чакаше всички да си включат телевизорите, претараши цялата къща, така ли?

Калева скри лице в дланите си и захлипа. Не знам защо, си помислих, че отново театралничи, но все пак я доближих и леко я побутнах по рамото. Без да открива лицето си, Калева тихо каза:

— Обадих се на другия ден. На Бай Моис.

Естествено! Как не бях съобразил още в началото, че той знаеше всичко. Нали и първия път Калева и Балканска бяха поискали неговата помощ! Старият дявол явно бе свикнал да замита следи.

— Хайде, въведи малко ред тук, та да заприлича на порядъчна къща, наспи се и не приказвай с никого. Ще трябва да измислим как да излезем от тази каша.

Дори не забелязах, че включих и себе си в кашата. Този спонтанен акт на солидарност очевидно подейства на Калева. Без да открива лицето си, тя ме хвана с една ръка като удавник, който най-после е намерил спасителен клон.

— Наистина ли не знаеш нищо за Естер Бергер?

Поставих въпроса, защото приведох коефициента на достоверност на казаното от Калева до нулата и започнах да измервам всичко наново от същата тази нула.

Тя ме погледна с огромно учудване, наистина не разбираше какво общо можеше да има някаква непозната, изчезнала преди цяла вечност, с огромните неприятности, които се стоварваха върху нея днес.

— Заклевам ти се, Нео — напълно искрено отговори майка ми. — Тази жена очевидно е някакво проклятие, от което всички ще си изпатим, не само Балканска.

Оставих я и слизайки по стълбите, продължавах да си блъскам главата върху отпечатъците.

Открих как Генов се беше сдобил с тях, когато стигнах на последната площадка. Калева му беше предоставила възможност два пъти. Първия път — с цигарите си в жилището на Балканска, където заварихме пепелниците все още пълни с пепел, но угарките липсваха. В интерес на истината Лидия първа го забеляза, но явно не е била само тя прозорливата. Вторият път беше на погребението на Балканска, когато зърнах Генов с две чаши вино в ръце. Едната от тях е била носителят на отпечатъците на Калева, с които Генов ловко се беше сдобил пред очите ми. Беше оръжие, което несъмнено щеше да използва срещу мен. Освен ако отпечатъците на Калева не бяха разменна монета срещу нещо друго, от което Генов се интересуваше лично…