Леа Коен
Събирачът на дневници (22)

7.

Представях си как щях да отида в дома на Бай Моис, щях да целуна сбръчканата му ръка, може би дори щях да коленича пред него и смирено щях да му кажа, че съм прочел и разбрал посланието му. Че бях готов да встъпя в Ордена на Естер, незаслужено предадена на германците, въпреки че е могла да се скрие като много други, които се бяха спасили, да отиде някъде с жълтата си звезда, да изчака нацистката буря да отмине, след което отново да се върне да пее на сцената на любимия на Бай Моис оперетен театър. Бай Моис от своя страна щеше да ме приеме като свой син или почти, щеше да ме посвети във всички известни нему полубиблейски тайни, които свързвах със стогодишната му възраст, и вследствие на това посвещение аз щях да стана по-добър, по-възвишен, признат за мъдрец и философ ако не от другиго, то поне от двете жени Калева и Лидия, за чието уважение безмилостно се сражавах сам със себе си.

Събитията се развиха обаче по напълно различен, нелитературен начин, като логическа последица на реалности, чиято очевидност бях предпочел да избегна.

Причината да не виждам ясно истината, беше в заразеното ми от литературни клишета съзнание, което дори ме възпроизведе в рицар. Приличах на един автор, когото познавах и който се оплакваше, че не можел да се отскубне от вечното клише на литературата, кръста и разпятието. Ако на едната страница в неговия разказ имало невинна жертва, на следващата веднага изскачал и палачът. Единият бил идеално красив и измъчен, а другият — уродлив и отблъскващ. Страданието на единия водело обаче до избавлението на другия. И така нататък. Така били написани най-великите романи, убеждаваше ме авторът, но той не бил Достоевски, което беше очевидно за мен, и не можел да повтаря същите схеми.

Нещо подобно се беше случило и с мен. След като жертвата беше назована с името Естер, аз упорито търсех нейните палачи, които надничаха от страниците на дневниците, подхвърлени ми, както смятах, от Бай Моис.

Подозирах в скрито съучастничество в безспорното престъпление, извършено спрямо нея, мнозина, ако не всички от действащите лица в разигралата се пред очите ми драма. Намирах мотиви не само у всички познати на портиера милионер, включително Стуни, гувернантката Боби, бившия вицеконсул Тошев и придворните дами Анастасия и Кирила, но и у Кубрат Генов, роден десетилетия след нейната смърт. Подозирах дори собствената си майка, въпреки че съзнавах колко абсурдна беше нейната връзка с печалната история на Естер.

Дадох си сметка, че Естер беше важна за мен, защото имах нужда не просто от справедливост, а от доказателство, че самият аз бях способен на такава. Не бях сигурен обаче от какво имаше нужда Моис Аврам Яков. От справедливост или от възмездие? Както и не знаех какво разбираше той под едното или под другото. Единственият, който можеше да ми отговори на този въпрос, беше самият той.

Но докато Бай Моис пишеше писма в странната си къща пансион за прокълнати, в болницата „Пирогов“ Лидия Попова, с превързана и оперирана ръка, чакаше с нетърпение моето посещение. Беше ми се обадила с новината, че щели да я изпишат, която ме поставяше пред нова дилема. Дали да я отведях в нейния апартамент, непознато за мен място, където с положителност нямаше да бъде в безопасност, или най-после да надвиех егоистичния си ергенски комплекс да живея сам и да я допуснех в собственото ми лично пространство, което се състоеше от две неголеми стаи? Опитах се да изчисля реално как щеше да изглежда нанасянето на Лидия в строго подреденото ми жилище, в което имаше място за точно определен брой обувки, пуловери и книги, но малко по-късно се убедих за пореден път, че не разполагах с достатъчно развито въображение, за да си представя количествата ненужни вещи, които притежаваха жените.

Лидия напълно спонтанно и искрено изрази радостта си, когато й предложих временно да се нанесе при мен, предвид сполетялото я премеждие. Тя ме остави обаче с тревожното убеждение, че изобщо пропусна да отбележи с нота бене важната за мен дума, която предвидливо използвах като спасителен пояс, преди да се хвърля в дълбоките води на съвместния, непредсказуемо опасен живот под един покрив с Лидия.

Наложи се да отидем в дома й, за да прибере тя най-необходимото, както изрично подчертах, натъртвайки думата. Когато влязохме в малкия й апартамент в един от крайните софийски квартали, първото, от което бях поразен, беше неизчислимото количество обувки, които се въргаляха навсякъде. Всъщност понятието „обувки“ беше неточно за този вид атрибути, аксесоари, съоръжения, или както още можеха да бъдат наречени онези нейни предмети в чудновати цветове и десени, обилно обсипани с пайети, панделки, дори с пирони и други джунджурии и с остри като рицарски пики токове, които въздигаха притежателката си на повече от двадесет сантиметра височина от пода.

— Лидия, какво е това? — запитах, без да мога да скрия смайването си от тази екзотична гледка.

— А, това ли? — отвърна с безразличие тя. — Това са моите обувки за танци в бара.

След като видях обувките, не посмях да я попитам какво беше останалото и оборудване за танци.

— За тези неща няма място у дома — заявих твърдо аз и добавих: — Аз самият имам четири чифта обуща, ти имаш право също на толкова. Под обуща разбирам онези неща, с които се ходи. По улицата, на обществени места и други такива.

— На църква например — подигра ми се тя. — Не се безпокой, и без това скоро няма да мога да танцувам, така че няма да ми трябват. Това остава тук.

Лидия отиде в кухнята, взе един голям плик, от онези, които се поставят в кофите за боклук, и безразборно нахвърля в него обувките. После се огледа наоколо и възкликна:

— Че то не е останало почти нищо. Мародерите на Алексей са прибрали останалите ми неща.

Нямаше кой знае колко съжаление в думите й. Лидия се разделяше с вещите също така безгрижно, както вероятно и ги придобиваше. Това я правеше възхитителна в очите ми, защото аз се привързвах към всеки предмет и мъчително се разделях с него.

Тя намери друг голям найлонов плик и започна да прибира в него всичко, което погледът й си харесаше в неразтребената й стая. В плика едно след друго полетяха гребени и четки за коса, шишета с и без парфюм, няколко десетки червила, голяма бутилка с лак за коса, която Лидия разтърси, за да провери съдържанието, усъмни се, че е пълна, но въпреки това я запрати в торбата, набързо събрани от чекмеджетата дамски аксесоари, чорапогащи и тоалетни чантички с неизвестно съдържание, дезодоранти, кутия аспирин, джобно фенерче с форма на фалос, абсолютно просташки по мое мнение предмет, един учебник по йога и няколко видеокасети. Огледа се за последно, взе компютъра си, луксозен лаптоп, какъвто аз нямах, обърна се за последно и каза с пълно безразличие:

— Ако беше мое, щях да го подпаля.

После тръшна вратата след себе си, като дори не загаси осветлението. Не се намесих. Съзнавах, че присъствам на ритуал, чрез който Лидия се разделяше с миналото си, и това едновременно ме развълнува и смути.

Багажът й беше нищожен, но въпреки това Лидия изпълни цялото ми жилище. Чудех се как с толкова малко вещи можеше да се създаде толкова голямо безредие. Лидия преспа с една от моите пижами поради липса на нейна собствена, използва мои хавлиени кърпи и други вещи, но още на другия ден имах чувството, че всичко, което притежавам, е изскочило от шкафовете и безредно се е разположило, където му хрумне. Въпреки че намерих четката за коса на Лидия веднъж в чинията си, друг път на пода, че банята беше потънала след нея във вода, все едно че е бил изплискан цял плувен басейн, че спях на половин възглавница, тъй като моята приятелка заемаше две трети от леглото ми, бях щастлив като никога по-рано. Смеех се непрестанно, разказвах вицове и анекдоти, които дори не подозирах, че знам, закачах се с нея и нежно я подигравах за безредието й, като всеки път това беше повод да открадна някоя целувка или да я прегърна просто за да усетя топлината на гъвкавото й тяло. Ръката й беше още в сложна превръзка, което ми даваше възможност да се грижа за нея и дори да я поучавам, привилегия, която ме изпълваше с радост. Разбрах какво означаваше да държиш на някого и се корях, че не бях осъзнал от самото начало, че всъщност Лидия беше създадена за мен. Разбрах също и колко ужасно беше да загубиш безвъзвратно някого, защото само мисълта, че Лидия можеше да си отиде, ме изпълваше с панически страх.

Тъй като беше с превързана ръка, посъветвах я да не излиза, освен заедно с мен, а аз потеглих към издателството си с чувството, че оставям след себе си безценно съкровище, заради което щях да бързам да се върна по-скоро.

Когато няколко часа по-късно се върнах вкъщи, заварих апартамента си идеално подреден, а Лидия облечена в един от моите анцузи и седнала на канапето, по което имаше разпръснати листове хартия.

— Не знаех, че си пишете с Бай Моис — започна тя.

— Получи се онзи ден, ти беше в болницата — оправдах се аз.

Писмото напълно беше излетяло от паметта ми.

— Нео, те всички са били влюбени в Естер, не разбираш ли?

Не схващах още какво искаше да ми каже.

— Естер е била идол, икона, мистерия и фатална жена. Седемдесет години след смъртта й намираме мъже, които още не могат да я забравят.

— Чакай, чакай, в писмото на Моис Аврам Яков става дума за един мъж, който не е могъл да я забрави, Стуни.

— Ти наистина си сляп, Нео. Впрочем това не ме учудва, всички мъже са слепи. Не разбираш ли, че Моис Аврам Яков е бил също лудо влюбен в Естер? Защо мислиш, че тича след сянката й вече цяло столетие и не може да умре, преди да я е догонил?

Наистина се слисах от изненада. Такава вероятност досега не ми беше дошла наум. Дори и не бях помислял, че Естер е центърът на притегляне, около който се бяха въртели съдбите на всички участници в тази история.

— Прочетох всичките ти апокрифи, Нео. Спомените на Стуни, дневника на секретарката Боряна, писмото на Бай Моис. Не виждаш ли връзките между тях? Всички са тичали подир Естер, дори принцът и братът на Гьоринг. Какво остава за Бай Моис, който не е излизал от кабаретата? Защо мислиш, е ходил там и е зарязвал жена си Матилда да плаче пред слугинята? А госпожа Ф.? Защо толкова е мразела Естер, че се е погрижила да бъде ликвидирана? От ревност и от завист. Качили са я на влаковете с другите евреи, за да се отърват от нея, защото е светела. А онова време е било мрачно, не е харесвало светлината на Естер.

— Значи, Бай Моис не ни казва истината — замислих се аз.

— Поне не цялата. Може би няма сили след толкова години да я изрече. Може би иска сами да я открием. Може би това му пречи да отиде при Естер. Може би иска да бъде простен за нещо.

— Страшно много „може би“.

— Тайната на Естер вероятно крие друга тайна, Нео. Която е също толкова важна. И която ние двамата с теб ще открием.

Последните думи Лидия изрече с особена, гърлена интонация, с която ми говореше в онези моменти.

Придърпах я към себе си и като внимавах да не й причиня болка поради счупената й от горилите на Улански ръка, се любих с нея нежно, както бях сигурен, че мутрата никога не го бе правил.