Леа Коен
Събирачът на дневници (18)

3.

Бай Моис, Бай Моис.

Хитрецът държеше всички в ръцете си, играеше си с нас, подсмихваше се вероятно на лутанията ни. Беше ни вкарал в лабиринт, изходът, от който беше известен очевидно само нему. Лабиринтът си имаше и Минотавър и тази роля без съмнение беше възложена на Кубрат Генов, който ме чакаше на всеки завой с нови обвинения и заплахи.

Откакто Балканска беше починала, като че ли времето течеше в обратна посока. Изведнъж всички ние: аз, Лидия, Калева, Кубрат Генов, бяхме изтласкани назад във време, което или изобщо не познавахме, подобно на Лидия, родена като някоя Венера от нищото, или като самия мен, който повърхностно го бях архивирал сред недостатъчните си знания по съвременна история. Не беше трудно да си припомня, че този период беше мъгляво споменат с две изречения в учебниците по история, където името на царя беше изписано с удебелен шрифт, а думата „евреи“ стеснително се криеше зад една цифра от 48 хиляди, за които се твърдеше, че са живели много добре. Той и те никога не бяха противопоставяни в тези учебници и понеже Той беше умрял, а Те бяха останали живи, това даваше повод на някои тълкуватели да твърдят, че едва ли не се бил пожертвал заради тях. Тази заблуда се консумираше масово като патриотична дрога и предизвикваше колективна амнезия. Трябваше собствената ми майка да се окаже два пъти замесена в нечия смърт, за да бъда едва ли не принуден от обстоятелствата да проникна в по-дълбоките пластове на едно време, зад плътната завеса, на което се криеха жестокост, разправа и унищожение. До неотдавна двамата с Лидия дори не подозирахме, че то все още присъстваше реално чрез свои живи свидетели като Бай Моис и неговите странни пансионери. Не беше ли най-лесно всички тези хора да ни разкажат каквото знаеха? Те обаче се опасяваха да говорят открито, поради което получавахме послания под формата на чужди дневници, които като горещи въглени пареха дланите ни и ни принуждаваха да се лутаме в коридорите на лабиринта, търсейки сянката на една изчезнала унгарка, внезапно възкръснала от миналото, за да смути покоя на всички ни. Допуснах, че Минотавърът в Лабиринта в лицето на Кубрат Генов също се страхуваше от въглените и предвидливо се мъчеше да ги угаси. Дали го правеше по свое желание, или някой му възлагаше това, нямах никаква представа.

Въпреки целия скептицизъм, който изпитвах към Калева, включително към нейното суеверие, трябваше да призная, че думите, с които ме изпрати, се оказаха пророчески.

„Тази жена, Естер, е истинско проклятие и всички ще си изпатим заради нея, ще видиш, Нео.“