Леа Коен
Събирачът на дневници (24)

9.

Оттогава изминаха шест месеца.

Сложно време, в което трябваше да подредя не един, а три пъзела, за да получа ясна видимост на сполетелите ме събития.

В продължение на два месеца посещавах всеки ден болницата, където бяха приети пострадалите пансионери на Бай Моис и самият той. Те седяха там дълго, както поради обстоятелството, че дробовете им на библейски старци и старици бяха задръстени от коварния дим на пожара, така и поради напредналата им възраст, заради която всяко премеждие беше жизнено опасен риск.

Лидия, Калева и Боряна, която се настани при майка ми, се бяха превърнали в благотворително трио, което всеки ден приготвяше по нещо за пострадалите, а на мен се падаше ролята на доставчик. Тези малки пратки, които съдържаха лакомства, за които Боряна персонално се грижеше, тъй като познаваше малките кулинарни предпочитания на всеки от пострадалите, вестници и списания, избирани според пъстротата на снимките, бяха за старците на Бай Моис не само важна връзка с реалния свят, но и единствено доказателство, че някой се интересуваше от тях. Подозирах дори, че те предпочитаха скромните болнични стаи, в които ги ограждаха с внимание, пред херметичния палат на своя благодетел.

Единственият, който се беше заградил зад стена от безмълвие, беше самият Бай Моис. Въпреки преживения шок, несъмнените последствия от пожара и разбираемата депресия от загубата на къщата, той не даваше признаци на физическа немощ, от каквато лекарите се опасяваха. Старецът се движеше, всички негови реакции бяха запазени, чуваше и виждаше, разбираше какво му се говореше и въпреки това имаше вид на същество от друг свят. Сините, проницателни очи бяха загубили своята прозрачност и в потъмнелия поглед се четеше безразличие. Бай Моис почти не разговаряше, а когато някой се задържеше повече от пет минути при него, правеше нетърпелив жест с ръка, за да го отпрати, като че ли имаше желание да остане сам със себе си. Може би наистина вникваше дълбоко в спомените си и в съзнанието си, преосмисляше всичко, което беше преживял наскоро и най-вероятно много отдавна, пишеше ден по ден и час по час книгата на своя живот, съчиняваше своя собствен дневник, като се стремеше да възпроизведе вярно, точно и безпощадно отминалите събития.

Няколко пъти го посетиха негови роднини, но той не прояви почти никакъв интерес към тях. Веднъж дойде упълномощен от тях адвокат, за да се поинтересува какво би желал да стори с изгорялата къща. Бай Моис само махна с досада с ръка и не даде отговор. Очевидно съдбата на този имот беше последното, което го интересуваше.

Два пъти дойде и Кубрат Генов. Първия път той придружаваше следовател, който се интересуваше от причините на пожара. Нямаше как да скрия от Генов онова, което ми беше казала Боряна в нощта на пожара. Той обаче като че ли не обърна особено внимание на разказа за внезапната лудост на собственика. Във всеки случай с нищо не показа, че знаеше повече от следователя, с когото не се чувствах задължен да споделя откровенията на Боряна. В края на краищата следствието в негово лице се примири с тезата за „пожар по невнимание“. Тя щеше да струва скъпо на застрахователната компания, с която Бай Моис беше сключил предвидлив договор, но това беше незначителна утеха за измъчената му душа, която пред очите ми се бореше със себе си. Втория път Генов дойде и приседна на един стол, като продължително се вглеждаше в лицето на стареца. Не каза и дума, а за моя изненада, когато си тръгна, се обърна към мен:

— Благодаря Ви заради Боряна.

Така и не разбрах за какво ми благодареше. Беше естествено някой да се погрижи за старата жена, не бях аз човекът, който щеше да я изостави на улицата. Сметнах, че вероятно Генов ми благодареше, че съм го отменил от същото задължение.

Продължавах да ходя всеки ден привечер в болницата и всеки път се повтаряше същият ритуал. Раздавах по стаите пакетите, приготвени от трите жени, след което отивах при Бай Моис, сядах до леглото и чаках. Понякога той дори не показваше, че ме е забелязал. Друг път леко кимваше с глава в моя посока, след което отново рееше поглед някъде в тавана, над леглото си и блуждаеше, като че ли виждаше картини, напълно недостъпни за моето зрение.

Така се стигна до онази паметна вечер, която започна като всички останали, но която скоро се превърна в Нощта на всички тайни, която ме накара да виждам света по нов начин. Да проумея от разказа на един стогодишен, че местата на доброто и злото бяха често разместени, че изборът между едното и другото беше често плод на случайност, че веднъж хвърлени, заровете на една съдба не можеха да бъдат променени, защото такава беше играта между живота и смъртта, че човек можеше понякога да бъде Бог и да дари живот, но най-често нямаше сили да го направи, че друг, който се опиташе да го стори и не успееше, щеше да живее цял живот с тъгата си и щеше да умре от нея.

Тук ще възстановя разказа на Моис Аврам Яков така, както се подреди по-късно в съзнанието ми. Изречени през онази нощ, признанията му бяха прекъсвани ту от възклицания, ту от плач, а понякога от несвързани думи или изрази на староеврейски, които така и никога не можах да разбера и да възстановя. Бях само слушател, подобен на изповедник, който изпълнява последния духовен дълг, каквото и да означаваше това между един евреин като Бай Моис и един просветен агностик като мен самия.

Бащата на Бай Моис бил първоначално дребен търговец бакалин, който на деветнадесет се чудел дали да изостави търговията и да се върне да изучава Тората в Солун, наричан в края на деветнадесети век балканския Йерусалим, откъдето била тръгнала фамилията Яков. Това било спокойно занимание, макар и недоходоносно, и доста еврейски момчета и младежи му се отдавали в един момент от живота си. За щастие обаче духовното посвещение на Аврам Яков не се осъществило, тъй като на двадесетгодишна възраст той срещнал неповторимата Виктория. Тя била само на шестнадесет, но ако се съдело по сватбената им снимка, направена няколко месеца след тази щастлива, общо взето, среща, била и доста развита за възрастта си, обстоятелство, което й помогнало без усилие да роди шест деца. Виктория искала добър живот за себе си и за децата си, за което твърдяла, че Господ я поощрявал. Така че на Аврам Яков не оставало нищо друго, освен да запретне здраво ръкави, да работи ден и нощ, да разширява търговията, да печели все повече и да увеличава броя на децата, на дюкяните и на къщите си. Причината, според разказвача Бай Моис, не била само у неговата енергична майка, но също и в семейните гени. Онези същите, които първом отвели дядо му на плевенските скали, където рамо до рамо с българите се бил срещу турците през Освободителната, а двадесет и три години по-късно накарало и сина Аврам Яков да остави прекрасната и недоволна от това решение Виктория с две малки деца в полите й и едно в корема, за да отиде да громи сърбите и турците най-напред при Куманово, а след това и при Одрин.

Тези битки, разказвани и преразказвани в семейството от дядо и баща, създали особена гордост у Моис Аврам Яков, която го карала да се чувства по-различен от своите сънародници евреи. За разлика от тях той ходел винаги с високо вдигната глава, смеел се високо, когато имало защо, обичал да се показва на публични места и щедро плащал сметките на много от българските си приятели. Вероятно именно тази особеност на характера го карала и да посещава от ранна възраст места като кабарета, клубове и игрални зали, където пари не се печелели, а се губели. Това предизвиквало недоволство у семейството на Бай Моис, но най-вече у неговия баща, който малко говорел, но имал безспорен авторитет, пред който всички се прекланяли, включително и непокорният Моис.

Бил едва двадесетгодишен, когато го сполетяла безумна страст. (На това място старецът замълча, като че ли взимаше важно решение, от окото му се отрони сълза, но той не я забеляза и с още по-тих глас продължи разказа си.) Моис се влюбил до полуда в Естер, танцьорка и певица, която шествала по софийските кабарета и сцени като ураган, завличайки в полите си мъжките сърца на всички софийски франтове. По онова време Естер била двадесет и седем годишна. Драмата настъпила в момента, когато се разбрало, че и тя си била загубила ума по високия, красив евреин, който я гледал всяка вечер от първата маса в кабарето, черпел приятели и пеел с тях куплети от песните на Естер. Плащал с парите на баща си Аврам Яков, но изобщо не мислел за това. Младият Моис или, както тя го нарекла, Моши, я изчаквал до края на програмата, след което я отвеждал в малката й квартира някъде в близката еврейска махала, където двамата се любели на железния креват на Естер, който скърцал с всичките си пружини под разгонените им от любов тела.

Когато няколко месеца по-късно обаче Естер, силно притеснена, съобщила на Моис Аврам Яков, че била бременна, той изпаднал в истинска паника, предизвикана от безумен страх от семейството и преди всичко от баща му. Не можело да става и дума да се ожени за Естер, по-възрастна от него и с напълно неприемлива за семейството му професия на кабаретна танцувачка.

Нямал и средства да я издържа сам, защото едва бил започнал да помага в бизнеса на баща си, който засега му бил поверил два текстилни магазина на улица „Леге“, за които Моис се грижел. Освен това, Аврам Яков вече се бил споразумял с приятеля си, текстилния фабрикант Алфред Толедано, Моис да навлезе още по-дълбоко в текстилния бизнес, който интересувал и двамата. Това щяло да стане след годежа му с дъщерята на Толедано, Матилда, симпатично, но малко глуховато девойче с доста голяма, предвид лекия й физически недостатък, зестра.

Моис Аврам Яков загубил съня си, отслабнал няколко килограма, лицето му придобило синкавобял оттенък, който тревожел майка му и тя тайно се съветвала с доктор Грацияни какво да предприемела. Моис се чувствал наистина болен и мислел, че страстта му към Естер се била напълно стопила. По едно време мислел да забегне в Йерусалим, но това се оказало невъзможно поради строгия визов контрол, който англичаните упражнявали. След това му дошла наум безумната мисъл да се запишел в Чуждестранния легион, тъй като след прекараните години във Френския колеж знаел прекрасно френски, но по онова време в легиона вече не приемали евреи. Естествено, тези неосъществени планове не били споделени с никого и останали тайна както за Естер, така и за семейството му. Тогава Моис Аврам Яков извършил нещо, за което след това се укорявал цял живот, защото го смятал за най-долната постъпка в живота си. За да се отърве от Естер, решил да се сгоди и да се ожени набързо за Матилда. Съзнавал, че това било подло и спрямо двете — отхвърлял Естер, а взимал Матилда с нечисти помисли. Със своите двадесет и една години обаче не могъл да измисли нищо по-добро. Излъгал и двете. На Естер заявил, че бил принуден от баща си да вземе Матилда, което не било истина, тъй като плановете на Аврам Яков не били срочни и не включвали принуда, а на Матилда казал, че нямал търпение да се ожени за нея, което смутило девойчето повече, отколкото го зарадвало. Естер не се изненадала особено, тя знаела, че професията и не предоставя възможности да живее като всяка друга еврейка на нейна възраст. Казала на Моис, че щяла да запази детето. За негово утешение дори се опитала да го излъже, че не била сигурна кой е бащата, но Моис не повярвал на думите й.

След тази драма, която приключила, общо взето, без големи поражения за всички, Бай Моис успял да канализира живота си така, че нищо не липсвало както на Матилда, така и на самия него. Родила им се дъщеря, която Бай Моис нарекъл Естер. Престанал да посещава кабаретата и клубовете за година-две, но после пак започнал и намерил в тях всичко и всички, както ги бил оставил. Приятелите отново играели карти и гледали танцьорките от масите, но вече ходели и в театър „Роял“, където представленията се давали на истинска сцена, а певиците се чувствали истински артистки. Естер продължила да бъде звезда и с нищо не показвала, че отбягва Бай Моис, държала се с него любезно, както с всички останали. Той се опитал няколко пъти да попита за детето й, но тя отказала да разговаря. Разбрал все пак, че било момче и че се казвал Йожи. Тъй като търговията на баща му и неговата собствена вървели добре, предложил на Естер да плаща издръжка за детето й, но тя категорично отказала. Никога не видял сина й, докато Естер била жива.

От есента на 1942 година положението на семейството на Аврам Яков силно се усложнило. Властите затворили магазините на Яков и текстилната фабрика на Толедано, прогонила и едните, и другите от къщите им и Бай Моис, заедно с жена си Матилда и трите си деца, се намерил заврян в две схлупени стаички в стара къща в еврейското гето. Театър „Роял“, в който ставали най-хубавите представления, бил отнет от собственика му Жак Асеов, а всички представления анулирани. Самият Асенов се усетил навреме и успял да напусне страната, преминавайки три континента, докато стигне до Америка. Сега в „Роял“ давали германски кинопрегледи, в които показвали победоносния ход на германците в цяла Европа, както и картини от новия ред, който те въвеждали. От време на време Бай Моис минавал покрай кабарето на улица „Веслец“ колкото да се увери, че Естер била там.

Това продължило до март 1943 година.

Между евреите в гетото настъпил смут, защото плъзнал слух, че се готвела депортация на половината евреи за лагери в Германия. Никой не можел да потвърди или да отрече, защото евреите вече не притежавали радиоапарати и не слушали новини, нямали работа и връзките им с външния свят били силно ограничени. Двете сестри на Бай Моис във Франция също отдавна не пишели писма, никой не знаел какво се било случило с тях. От време на време Бай Моис купувал по някой вестник, но там пишело предимно за германските успехи на Източния фронт, както и се появявала някоя дописка срещу евреите. Бай Моис силно се разстроил от „аферата Арие“, която от декември 1942 до март 1943 година не слизала от първите страници. Баща му се познавал добре с фабрикантите братя Арие, които произвеждали най-добрата парфюмерия в България под фирмата „Жермандре“. Арестували ги, защото след конфискацията на фабриката им, след изземването на цялото им имущество, състоящо се от къщи, сгради и банкови акции, техният портиер изпратил донос до полицията, че били задържали известно количество сапуни, които продавали на черна борса. Властите организирали показен процес срещу двамата „спекуланти“ и те били осъдени на смърт. Тази присъда разстроила Бай Моис, който дотогава вярвал, че мерките срещу евреите са повече показни жестове заради германците, и дори казвал пред своите, че скоро щели да се завърнат вкъщи.

В един от вестниците прочел съобщение, от което сърцето му се разтупкало. Представленията на музикалната пиеса „Крадла на мъже“ в кинотеатър „Роял“ били отменени. В пиесата играела Естер и това съобщение разтревожило Бай Моис. Събрал кураж и въпреки полицейския час, след който било забранено да се излиза от гетото, отишъл на улица „Веслец“, за да се види с Естер. Влязъл в кабарето, въпреки че на вратата бил сложен надпис „Вход за евреи забранен“.

Собственикът веднага го познал, направил му знак и го извикал в странична стая, която му служела за бюро.

— Какво правиш тук? Да не си полудял? Не виждаш ли, че е пълно с германци? Даже Хофман е тук тази вечер.

Хофман бил шефът на Гестапо за София, от когото всички треперели.

— Какви са тия германски песни? — попитал Бай Моис, като се заслушал в музиката, която идвала от малката сцена, на която до неотдавна царствала Естер.

— Жената на германския посланик, фрау Силке, е тук. Непрекъснато се мъкне и ми прогонва клиентите. Била е някаква пишман артистка и сега е домъкнала немски певици от Берлин. Ама те, освен „Лили Марлен“ и още една-две други песни, друго не пеят. Не виждаш ли, почти няма хора. Никаква файда. А и германците по принцип не плащат, като седнат на маса. Мисля да затворя кабарето за известно време, ама ме е страх да не кажат, че е саботаж.

— А този надпис на входа?

— А, това не е моя работа. Донесоха го от Комисарството по еврейските въпроси. Било задължително за всички обществени заведения, особено за онези, които били посещавани от германци.

— Къде е Естер? — запитал нетърпеливо Бай Моис.

Собственикът се огледал предпазливо.

— Вдигнаха я оттук преди няколко вечери. Цивилни агенти. Влязоха без предупреждение и направо я свалиха от сцената. Настана голяма суматоха.

— Къде я закараха, знаеш ли?

— Представа нямам. И други питаха за нея.

След като не могъл да научи нищо в кабарето, Бай Моис не се отказал. На другия ден се отправил към Комисарството по еврейските въпроси на булевард „Дондуков“, където знаел, че срещу определена сума доктор Иванов предоставял от време на време някои услуги на евреи. Същото правели и други служители на Комисарството. Понякога били достатъчни едни копринени чорапи или два шоколада, за да се издейства препис на някой документ. Докторът взел парите, които Бай Моис занесъл, въпреки че не знаел нищо за Естер, но обещал да разпита. Четири дни по-късно Моис Аврам Яков го причакал зад ъгъла на Комисарството и най-после получил някаква информация. Естер била екстрадирана като чужда гражданка. Според статута си на унгарска еврейка попадала под разпореждането на Министерството на външните работи, което я било предало на Гестапо. Някой бил направил донос срещу нея, обикновено така ставало. В такива случаи германците не се церемонели, не връщали заловените евреи в страната им, където вече били лишени от гражданство, а директно ги изпращали в концлагерите в Източна Полша, която по онова време била част от генералгубернаторството. Най-вероятно Естер била изпратена по етапен ред, разсъждавал докторът.

Бай Моис бил слисан. Не смеел да попита какво се било случило с нейния, с неговия син. Не искал да повярва, че Естер била вече депортирана.

Около Комисарството се въртели и други евреи, които чакали някой от по-сговорчивите служители, връчвали му пликове с пари и искали от него сведения. Бай Моис срещнал двама евреи от Кюстендил, които разтревожени разказвали за събрани гръцки евреи в концлагер в Горна Джумая. „Само гръцки ли?“, заинтересувал се Бай Моис. Не, изглеждало, че има и други, защото освен на ладино, езикът на гръцките евреи, били чували някои да говорят на немски и дори на български. Вероятно това били евреи с чужди паспорти, които също прибирали там. Имало дори няколко чешки и унгарски евреи. За Естер обаче не били чували.

„Повярвай ми, Нео — шепнеше задъхан старецът, като че ли се страхуваше, че може да го чуят чужди уши, — направих всичко, за да стигна до нея.“

Бай Моис напуснал гетото на другия ден и се отправил към Горна Джумая. Полицаи го заловили обаче още на първата гара. Завели го направо в Комисарството, където заместник-комисарят вдигнал страшен скандал и дори замахнал да го удари. Още там му връчили заповед за интерниране в лагер за принудителен труд, където го закарали под конвой на другия ден. Така и не стигнал до Естер. Три години по-късно разбрал, че синът на Естер, Йожи, е бил прибран от близки на певицата в някакво софийско село, а след това настанен в Дом за сираци. Не посмял да се свърже с него, нямал сили да разкаже нито на него, нито на Матилда цялата истина, а и материално бил напълно банкрутирал, така че не можел да издържа прилично и другите си деца. Когато се стабилизирал, това било много по-късно, помагал тайно на Йожи, а след като той заминал за Израел — на жена му, Силва Балканска, с която той имал краткотраен брак, включително на нейния син, въпреки че много добре знаел, че не е син на Йожи. Изпитвал слабост към изоставени, затова направил пансиона си.

„Не, Нео, не беше само заради това. Когато разбрах кой е Стуни, цялата история на Естер отново се стовари върху мен. Притискаше ме като надгробен камък. Само че аз не бях умрял, а тя беше. Не можех да си простя, че един обикновен железничар, машинист, който дори не я познаваше кой знае колко, беше намерил начин да я открие, да я последва и да се прости с нея. А аз не успях. Затова ти казах, че за мен Стуни беше като брат. Замолих го да напише всичко, което си спомняше за Естер. После накарах и другите да напишат. Исках всичко да знам и да не се забравя. От онова, което Боряна ми разказа и описа, разбрах кой е виновен за смъртта на Естер. Тези хора ще горят в ада. Но защо трябваше да изгорят Естер, защо? Те са ги горили, Нео, като живи факли, в пещи са ги горили. Оооо!“

Бай Моис стискаше ръката ми, а от очите му се стичаха сълзи, които като че ли искаха да загасят оня пожар, който не преставаше да гори душата му.

„Дали тя ще ми прости, Нео?“

„Кой, Естер ли?“, запитах го.

„Не, Матилда.“

Как можех да му отговоря?

Скоро след това той почина. Изпадна в трескаво състояние, погледът му блуждаеше, той надаваше неясни викове, вдигаше се рязко от възглавницата и после падаше като сноп върху нея. Бореше се с демоните, които го измъчваха и единствената победа, над които беше смъртта. Тя го успокои, изглади чертите му и пресуши сълзите му.

Надявах се, че Матилда и Естер щяха да го посрещнат с нежност и любов, каквито заслужаваше.