Леа Коен
Събирачът на дневници (7)

7

През следващите няколко часа връщах многократно събитията назад подобно на някой, който преглежда стари лотарийни билети, за да провери дали случайно не е пропуснал шанса си.

Ако Нели Калева не ми беше възвестила смъртта на колежката си Балканска, разсъждавах аз, щях да си прекарам, както вече се беше случвало, един приятен следобед с Лидия, след който тя щеше да ме напусне, за да се върне в своя свят на мафиотски интриги. Щях, разбира се, да науча за ареста на Улански, но едва ли това щеше да ме развълнува особено, предвид пълната ми анонимност пред него. Лидия, от нейна страна, нямаше да обогати културните си познания за оперетата, щеше да си остане пълен невежа по отношение на писателския занаят, на евреите и на други още сюжети, за които бяхме имали време да разговаряме през четирите дни, в които прекарахме заедно доста часове. Нямаше да научи никога, може би, на какъв език говореха израелците, каква беше разликата между книга и издание и други подобни полезни теми, с които се бях опитал за краткото време, с което разполагах, да поправя някои базови понятия в обърканите й представи за света. Аз обаче нямаше да посетя къщата на портиера милионер Бай Моис, единственото интересно за мен преживяване в тази поредица, както и нямаше да стана съучастник в кражбата на някакво старо албумче, чието съдържание дори не подозирах.

Воден от вродената си предпазливост, на всяка крачка се бях опитвал да възпра импулсивните действия на двете жени, с които в този момент бях безнадеждно свързан по особен начин, както обвързват само престъпленията. Не стига, че всяка от двете беше забъркана в нещо на границата на закона, но и двете поотделно неудържимо се опитваха да ме тласнат към опасната вероятност да им стана съучастник. Само като си помислех, че всичко това можеше да се избегне! Ако Лидия не беше настояла да дойде с мен в дома на Балканска, след това на представление в Оперетата, а два дни по-късно и на посещение при Бай Моис, настъпилият в живота ми хаос нямаше да се състои. Не биваше да пренебрегвам и приноса на собствената ми майка за него. Ако тя не ме беше изпратила от малодушие в дома на Балканска в деня на нейната смърт, ако след това внезапно не беше пожелала да дойде с мен на представлението в Оперетата, подтиквана колкото от любопитство да види Лидия, толкова и от себелюбие да покаже себе си, и ако като за финал не беше поискала току-що да извърша нови безумия като крадене на чужд дневник, днес щях нервно да обсъждам с художника на издателството корицата на новата ни книга, занимание, във всички случаи далеч по-безопасно от онова, което ми предстоеше да извърша заради тези две жени!

Нуждаех се от точно разработена стратегия, за да не се проваля, като под това този път разбирах опасност да си имам работа с представители на закона. Блъсках си главата как да получа от Лидия фаталното албумче, единствената връзка в сложния триъгълник Балканска — Калева — Лидия, след като не исках да се срещам с нея, докато не се изяснеше арестът на Улански и нейното собствено положение на детронирана мафиотска царица. Като първа мярка реших да не вдигам телефона няколко дни, когато Лидия ме търсеше. Към собствената си майка се налагаше да приложа тактиката на „контрол от близко разстояние“, предвид неуравновесените й реакции и опасност да извърши в своята импулсивност поредица от глупави действия.

Докато умувах как да надхитря и двете, „пожарната команда“ на телефона ми се включи отново. Бяха изминали по-малко от два часа, откак се бях разделил с Калева, и тя ме викаше отново при себе си. Предвид обърканото състояние, в което я бях оставил, се налагаше да се отзова незабавно.

Този път тя не беше по домашна роба, носеше обувки и си беше сложила червило. Разбрах защо. На канапето в хола седеше Лидия.

„Стратегията е теория как да спечелиш една битка, а тактиката — как да я приложиш възможно най-бързо и ефикасно“. Мисля, че го беше казал Клаузевиц, който сигурно щеше да бъде отчаян от пълната ми неспособност да приведа в действие дори прилична стратегическа идея, каквато само допреди час смятах, че съм измислил. Двете фатални жени на моя живот отново ме бяха изпреварили.

Албумчето, което се канех да отнема чрез хитрост от Лидия, стоеше пред тях на салонната масичка.

— Виж това! — каза ми Калева и го побутна към мен.

— Не е онова, което търсиш — отговорих й кратко аз, преди още да съм го погледнал.

Лидия ми отправи поглед, пълен с подозрение. Не знаеше, че с Калева имахме тайна, доста по-неприятна от нейните. Тъй като не държах майка ми да сподели с Лидия историите на своята неразумна младост, изломотих нещо, в смисъл че щеше да последва обяснение, каквото се надявах междувременно да измисля. Едва бях преглътнал разказа й за нейните въображаеми прелитания от театралния към реалния свят, с който се беше опитала да ми обясни общо взето леконравното си поведение с онзи партиец. Вариациите й на тема изневяра и, да си го кажех направо, сексуална разпуснатост, бяха останали в стомаха ми като несмляна храна. Повръщаше ми се.

— Не вдигаш телефона — отбеляза хладно Лидия.

Не казах нищо. Може би трябваше да я попитам какво ставаше с Улански? Реших да не я провокирам. И тримата бяхме настръхнали като ловци, само не беше ясно кой е дивечът. Съсредоточих се върху албумчето.

— Познаваш ли я? — запитах Калева, като посочих жената на една от снимките в него.

Майка ми се вгледа в неясната снимка от вестникарска изрезка, съпроводена с кратък текст, и отговори:

— Ами то пише отдолу. Името й е Естер Бергер. Мисля, че е кабаретна артистка отпреди Девети септември. Унгарка от Будапеща. Една от първите звезди в Оперетата, още когато се е казвала Свободен театър и са играли на сцената на кинотеатър „Роял“.

Още една Бергер в този оперетен сюжет, който можеше да се именува Балкански тайни.

— Какво е станало с нея? — запитах.

— Представа нямам, както се сещаш, само съм чувала за нея. Не съм била родена, когато е танцувала. Като млада балерина съм виждала снимката й окачена във фоайето на театъра, но после изчезна оттам.

Дори в такъв момент не забравяше да излъже за възрастта си. Разбира се, че е била родена, макар че не е могла да я познава, това беше факт.

— Кой я махна? — продължих да любопитствам.

— Изобщо не съм се замисляла. Защо? Но мога да попитам, ако е важно. Бай Моис сигурно ще си спомни, той е жива история на театъра.

Спогледахме се с Лидия. Не, Лидия, не! Забелязах как в очите й светна радостта на ловеца и се опитах да й внуша с поглед, че следата беше погрешна. Само това оставаше, да превърна собствената си майка в дивеч. Не знам дали ме разбра, но кимна с глава. Чудех се защо беше дошла при Калева. Заради едно албумче? Толкова ли спешно беше да разбере коя е жената на снимките? И то в момент, когато се очакваше да има други грижи. Въпросът беше важен за мен, но не исках да го коментирам пред майка ми, която също не преставаше да бъде нащрек.

Продължих да разглеждам албумчето. За мое учудване, то съдържаше малко снимки от артистичната кариера на Естер. Кабаретната звезда Бергер се беше интересувала много повече от събития с политически, отколкото с вариететен характер. Албумът й беше пълен с изрезки на статии от вестниците „Мир“, „Зора“ и „Утро“. Някои от тях разсъждаваха върху германската доктрина за новия ред, както са си я представяли журналисти като Лафчанов, други бяха репортажи „по телефона от Берлин и от Рим“ за важно посещение на царя при Хитлер през октомври 1940 година. Няколко изрезки с подробни коментари сочеха, че Естер силно се беше вълнувала от приемането на Закона за защита на нацията в края на същата 1940 година. В текст, разясняващ самия закон, беше подчертано с химически молив следното изречение: „Забранява се на лица от еврейски произход да взимат участие в публични спектакли“. Малка изрезка от февруари 1941 година съобщаваше на следващата страничка на албумчето, че насрочените представления на музикалната комедия „Крадла на мъже“ в театър „Роял“ се отлагаха „за неопределено време и поради спешен ремонт“. В рубриката „Вести от чужбина — последен час“ пак от февруари беше изрязано изявление на генерал Жеков след посещението му в Берлин със заглавие „Впечатление от обиколката му на Западния фронт“. На друга изрезка се виждаше рисуван с молив портрет на министър-председателя Филов и негови изявления „След завръщане от Залцбург“. Министър-председателят разказваше за срещите си с господин Хитлер и с господин Фон Рибентроп и споделяше с читателите си възторга от „ума и замаха на двамата държавници, както и любовта им към българския народ и пълното разбиране на неговите тежнения“. Доста неща се бяха случили в тези няколко месеца, които силно бяха развълнували Естер. Внимателно сгъната страничка с прокъсани от времето ръбове съдържаше дописка със заглавие „За лицата от еврейски произход“. Вестник „Мир“ поместваше на заглавната си страница голяма статия под названието „Бранник“, в която призоваваше родолюбивата българска младеж да се запише в организацията по германски образец. От последната страница на същия брой беше изрязано Обявление № 780–42, в което се обявяваше за публична продан домът и всички вещи на госпожа Дора Шимон Майер. На предпоследната страничка на албумчето беше залепена „Скръбна вест“. Тя гласеше следното:

„Памучно-текстилно д-во, фабрика «Принц Кирил», Габрово, известява за неочакваната кончина на генерал Христо Луков, член на Контролния съвет на дружеството, и се прекланя пред светлата му памет“.

Датата беше 15 февруари 1943 година. На последната имаше само снимка на принц Кирил, изрязана от вестник. Там албумчето с изрезки от вестниците на Естер Бергер свършваше. Освен една-единствена дописка за представление с нейна снимка с развени на сцената поли и съобщението за отложените представления на „Крадла на мъже“, в която е играла главната роля, други данни за артистичната кариера на притежателката си то не съдържаше.

В какво се бяхме забъркали, се питах озадачен.

Как тези оперетни птици, включително майка ми Нели Калева, колежката й Балканска и кабаретната танцьорка Естер, се бяха оказали в центъра на интрига, която намирисваше много повече на политика, отколкото на измислените истории за фалшиви баронеси? Интрига, която щеше да бъде погребана заедно с Балканска, ако не беше внезапният интерес към нея на една случайна двойка за следобеден секс, състояща се от елитна компаньонка на арестуван в момента бандит и скромен издател с хронична склонност към фалит.

Нямаше какво повече да правим тримата заедно, затова дръпнах Лидия и я поведох към изхода.

Дали не се залъгвах, че всичко това ме беше сполетяло случайно? Лидия ми беше задала наивен на пръв поглед въпрос: „Как изведнъж в тази история се събраха толкова евреи на едно място?“ Винаги бях избягвал да размишлявам какво се случваше, когато евреи попадаха под прожектора на вниманието. Това водеше до болезнени въпроси, неверни отговори или нервни интерпретации, каквито не харесвах, но предпочитах да не опровергавам. Макар че имах познати евреи, дори почти приятели, предпочитах да не се занимавам с проблеми, които не ме засягаха. Когато под формата на случайно подхвърлен сарказъм, мимолетно изказано пренебрежение или открита враждебност отнякъде се зададеше преднамереност към тях, разпъвах над себе си чадъра на своята интелектуалност, въобразявайки си, че ще остана чист и сух! Не бях ли чувал унизителни забележки по адрес на евреите, за които си бях правил оглушки? В частни разговори, в коментари във вестниците, в изявления по телевизията. Дори собствената ми майка си позволяваше понякога такива неща. Всички се правехме на слепи и глухи, имахме по-важни неща за вършене. Но не беше само това, беше самозащита. Приятел на евреите значеше половин евреин, което не беше безопасно. Дори евреите не искаха да бъдат наполовина. Бях типичен пример на конформист, който търпеше битовия антисемитизъм около себе си като лоша миризма, от която нямаше как да избягам. Беше същото, като да тичам под проливен дъжд и да се надявам да не се намокря. С историята на Балканска-Бергер, в която се бяха намесили и двете жени с най-голямо влияние над мен в този момент, нямах вече шансове да остана сух.

Този един час, който прекарах в апартамента на майка ми, обсаден от двете жени, и с албумчето, пълно с незададени въпроси, реши по някакъв начин съдбата ми. Можех отново да се скрия под чадъра или под шлифера на своята интелектуална невъзмутимост, да махна високомерно с ръка, за да се задълбоча в редакцията и тънкостите на превода на някоя високохуманна книга, и да оставех други, а най-вероятно никой, да се занимават с въпроса, защо Естер Бергер старателно беше събирала изрезки от времето на нацизма, къде се губеха следите й и какво отношение имаше всичко това към смъртта и спомените на една оперетна прима от времето на социализма. Знаех обаче, че нямаше да го направя.

Изслушах спокойно забележките на Лидия, защото вече бях взел решение, с нея или без, да разнищя тази история, в която един евреин беше сменил името си от Бергер на Балкански, а друга със същата фамилия просто беше безследно изчезнала, оставяйки стари снимки и вестникарски изрезки след себе си като почти единствено доказателство за съществуването си.

Лидия имаше обаче с какво още да ме изненада.

— Помниш ли, че в бюрото на Балканска беше тършувано? — запита ме тя.

Разбира се, че помнех, бяха изминали само няколко дни от последните събития.

— Вероятно не са намерили каквото са търсели — продължи тя.

— Откъде вадиш това заключение?

— Имах неприятен разговор с Кубрат Генов.

А, бях забравил за него! Следователят с ироничните забележки. Май беше хвърлил око на Лидия.

— Обади ми се по телефона.

— Чудна работа! Бях останал с впечатление, че Генов ти беше дал телефона си, а не обратното.

— Точно така е! Но той е намерил моя. От Улански. Опита се да ме сплаши. Нямало да ми хареса да ме разкарват по следственото като бивша приятелка на Улански. Защото, както си разбрал, само аз не съм знаела, че съм вече „бивша“.

— Би трябвало само да се радваш на това — опитах се неубедително да я утеша.

Знаех много добре, че никоя жена не се радваше, ако я захвърлеха заради друга.

— Радвам се — излъга тя, но видът й издаваше друго.

Улански я беше унизил и това тя нямаше да прости.

— И какво иска от теб този Кубрат?

— Същото, което искаме и ние: да разбере какво е криела Балканска и дали сме знаели или намерили това „какво“.

Замълчах си за дневника. Ние с Нели Калева този път бяхме с една крачка пред Лидия, което си беше успех.

Значи така! Кубрат Генов също се интересуваше какво си беше записвала някаква актриса. Предположих, че го търсеше с подобна цел като Калева: да заличи компрометиращи факти за някого от миналото. В днешно време подобни разкрития се харчеха добре на пазара за компромати, а и засегнатите рядко протестираха, защото отдавна бяха лишени от власт и влияние. Воайорството на публиката, готова да наднича по всяко време в креватите на известните, независимо дали бяха сегашни или минали авторитети, осигуряваше добра цена. Генов нямаше обаче профил на дребен търговец на мръсни тайни. Тогава оставаха две възможни обяснения за неговия странен интерес: или той беше част от скритата гвардия преторианци на стария режим и продължаваше да му служи като чистач на мръснички тайни на онези висши партийци, силно привързани към оперетните жрици, или въпросният дневник съдържаше неизвестни за мен неща, които интересуваха Генов по причини, които само съдържанието му можеше да ми подскаже.

— Какво смяташ да правиш? — запитах Лидия.

— Ами колебая се между Малдивите и Бахамските острови.

— Искаш да пътуваш ли?

— О, Нео, не ставай дете! Нямам нито пари, нито желание. А и Генов ми нареди „да бъда на разположение“. Само че аз никак не обичам някой да ми нарежда нещо. Затова искам да открия преди този надут полицейски глупак какво е криела Балканска.

Кой знае защо, се зарадвах на думите й. Генов поне не ми беше съперник. И понеже бях отчайващо старомоден, си помислих, че освен да изпълня нещо почтено, като например да скрия биографията на грешната си майка и да разбера истинската история на фамилията Бергер, най-после щях да мога да вечерям с Лидия поне веднъж с бутилка хубаво вино и с храна, която лично щях да приготвя. След това щяхме да се любим до забрава, щях да слушам мръсните думички, които тя щеше да нашепва нежно в ухото ми. Кой знае, всичко това може би щеше да ме направи по-умен и по-съобразителен от Генов, който неизвестно защо посягаше не само към жената, с която имах връзка, но и към дневника на една друга жена, все още непогребана, която беше внесла повече смут със своята смърт, отколкото с целия си живот на оперетна примадона.