Леа Коен
Събирачът на дневници (19)

4.

Бях изнервен от това, че трябваше да чакам Лидия, или по-скоро от обстоятелството, че нямах свободен достъп до нея. Разполагах само с нейния телефонен номер, който от няколко часа или не отговаряше на повикванията, или включваше стандартния отговор на машината, който гласеше: „В момента нямате достъп до този номер“.

Това за достъпа ми беше известно, не беше необходимо машината да ми го натяква. Нито знаех адреса на Лидия, нито някога бях ходил в квартирата й по лесно обяснимата причина, че не желаех да се окажа на другия край на синджира, с който я държеше Улански. Макар че теоретично Улански вече не съществуваше не само защото беше прибран, но и защото връзката му с Лидия беше прекъсната, тя никога не се досети или просто не пожела да ми предостави достъп до жилището си, нито да ми даде ключ.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам внезапно да се появи, както обикновено се случваше.

Поради това реших да се разходя сам до къщата на Бай Моис и евентуално да се срещна с него.

Там ме очакваше нова изненада, която ме накара да размисля дали Нели Калева наистина не притежаваше някои ясновидски способности, за каквито претендираше.

На желязната ограда на къщата беше опънат черен креп, а по вратата бяха разлепени некролози.

Само не той, само не и Бай Моис, помислих панически и почти тичешком преминах двадесетината метра до входа.

Слава Богу, беше първата ми мисъл, след като съзрях името на покойника и преди да се задълбоча в четене на некролога.

Съобщаваме с дълбока скръб,

че Внезапно ни напусна

нашият скъп приятел

Стоян Г. Михайлов

железопътен механик

род. 1918 — гара Кочериново

поч. 2013 — София

От опечалените

Прочетох няколко пъти написаното, като погледът ми не можеше да се откъсне от думата Кочериново, която внезапно придоби огромен смисъл, все едно бях намерил важна частица от пъзела, който стръвно подреждах.

Рожденикът Стуни беше преживял само с няколко дни празненството в своя чест. Полупарализираното му тяло най-после бе намерило покой. Бях се оказал голям глупак и напълно неспособен детектив, след като не бях открил още тогава кой се криеше зад Железничаря от Кочериново. Цялото празненство беше организирано от Бай Моис вероятно за да ме срещне с него, и разочарован, а може би и отвратен от моята недосетливост, той беше прекъснал фарса си и просто ме беше изгонил с фалшивата си сърдечна атака, която беше симулирал. На всичко отгоре аз го бях изненадал с албумчето на Естер… Идеше ми да си ударя сам няколко плесници. Фактите щяха да ми извадят очите със своята очевидност, а аз не ги бях забелязал! Стуни беше парализиран и очевидно не можеше да пише. Сигурно Бай Моис е искал Железничарят да ми разкаже лично, докато е време, продължението на историята от своя ръкопис. Така и нямаше да я науча и да разбера подробности за фаталната за него среща с Естер, след която е изпитал толкова силна горест и мъка от професията, която искрено е обичал. Нямаше също така да узная кой беше Стоян Андреев, неговият всемогъщ вуйчо, на когото Стуни е бил кръстен, човекът, с чиято протекция Стуни е станал помощник-машинист и е напреднал дотолкова в професията си, че дори е карал царския влак. Ако всичко това имаше отношение към Естер, единственият, който можеше още да ме посвети в него, беше самият Бай Моис. Трябваше да бързам, защото той също не беше безсмъртен.

Отворих желязната врата с некролозите и се изкачих на бегом до първия етаж. Стълбището също беше украсено с черен креп и навсякъде се виждаха разлепени некролози.

Заварих Бай Моис в истинска покруса, каквато не бях подозирал.

— Той ми беше като брат — почти изплака старецът.

Това изявление безкрайно ме изненада. Мислех, че Стуни е негова марионетка, както и останалите. Бях свикнал да изпитвам подозрение, прекрачвайки този праг, така че за миг се запитах дали това не беше поредната мистификация на портиера милионер.

— Кой беше Стуни? — попитах аз. — Той ли е Железничарят от Кочериново?

Бай Моис поклати утвърдително глава. След това попита учудено:

— Ти откъде знаеш?

Смутих се за миг, но го отдадох на обърканото състояние на стареца, потънал в скръб.

— Искам всичко да ми разкажете за него, чувате ли? — настоях аз.

Вместо това Бай Моис отговори:

— Погрижи се за майка си, живите са с предимство. И без това няма кой да съживи Естер. Нито Стоян.

— Ще се погрижа — отговорих твърдо. — Но искам да узная и останалото.

— За него ще се намери време. Но за майка ти няма. Нели е добро момиче, въпреки че открай време все прави глупости. Колко пъти съм я предупреждавал да бъде по-предпазлива — въздъхна старецът. — Сега отново е загазила.

След това се наведе близко към мен и почти прошепна:

— Няма никакви улики срещу нея, а и тя не е извършила нищо. Онзи дневник е на сигурно място.

Погледнах го озадачен.

— След като Нели ми се обади — продължи той почти шепнешком, въпреки че бяхме сами, — изпратих Иван да го намери и да го донесе. Онзи полицай ще намери на Иван цървулите. Представям си как е ровил при Балканска. И понеже го очаквам и тук, ще ти дам дневника. Прочети го и го изгори, той няма за какво друго да послужи. Сега тръгвай, защото може да пристигнат неканени гости.

Все още замаян от разкритието, не знаех как да постъпя. Интересуваше ме Железничарят от Кочериново, чиято история отново ми се изплъзваше, а събитията ме връщаха отново върху дневника на Балканска. Бай Моис схвана колебанието ми и рече:

— Нека мине погребението на Стуни, ще дойдеш пак.

Виждахме се от погребение на погребение. Това беше лоша поличба. Тъй като не ми оставаше друг избор, тръгнах към изхода. На вратата Иван ми подаде малък пакет, увит във вестник, и ме посъветва:

— Не го дръж вкъщи, намери някъде да го прочетеш и после го изгори.

Измъкнах се почти като крадец и разтреперан от вълнение, се приготвих да се потопя в откровенията на оперетната дива Силва Балканска.

Чудех се къде да се скрия. Никое място наоколо не ми се струваше достатъчно сигурно.

Затова се върнах при Нели Калева. Нали ми беше поръчала да й намеря и занеса проклетия дневник.

Когато ме видя на вратата, тя, уплашена, се стресна и помисли най-лошото. Живееше в непрекъснат страх от две седмици. Сложих пръст на устните си, избутах я в хола и със знаци й дадох да разбере, че не биваше да приказва. Не бях вече сигурен в нищо и в никого. Допусках дори, че Кубрат Генов беше намерил начин да ни подслушва и наблюдава навсякъде. Разгънах пакета, завит с вестници, и от него наистина изскочи червеният дневник на Балканска. Калева посегна към него, но аз отблъснах ръката й, давайки знак да ме остави сам. Майка ми се подчини и на пръсти напусна стаята.

Пуснах за всеки случай завесите, въпреки че още беше светло, и се задълбочих в четене.

Очаквах да намеря скрити тайни, между които и историята на Естер, следи от престъпления, важни интриги и фатални събития. Съдържанието ме разочарова, тъй като нямаше и следа от тях. Дневникът на Балканска беше просто алманах на прелюбодеянията, извършени в кръга на нейните познанства. С упоритост на воайор и студен цинизъм Балканска беше документирала точно всички прегрешения на своите колежки и колеги, които беше наблюдавала зад кулисите, на сцената, в обществените си контакти в театъра и извън него, или за които беше получавала устни свидетелства от подставени лица, шпионирали в неин интерес. Беше отбелязала не само датите, имената, но и стойностите на подаръците или парите, получени в замяна. Стигнах и до страниците, посветени на Нели Калева и нейните прегрешения. Нямах желание да ги прочета, но се наложи, за да сверя онова, което вече знаех, с онова, което Балканска беше видяла. Тя изпитваше към Калева очевидна завист, злоба и ехидно злорадство, когато майка ми е изпадала в деликатни ситуации, включително случаят с умрелия в ръцете й големец.

И все пак, защо Балканска беше водила тези записки? От желание да се надсмее и да обругае онези, които са си позволявали чрез необмислени връзки някаква форма на свобода, на каквато тя самата не е била способна? За да предаде тези сведения някому, който е шпионирал целия театър? Или за да извлече някаква лична изгода от неудобната информация, отлично средство за шантаж?

Балканска не беше имала свой собствен живот, отегчавала се беше в своята самота и неудовлетвореност, беше запълвала заради тях ежедневието си с живота на другите, които е ненавиждала заради способността им да изпитват удоволствие от работата, от любовта, от съществуванието, каквото и да е било то. Нейното удоволствие е било да разрушава, доколкото е могла. Вероятно беше предавала някъде събраната информация и съвсем сигурно чрез нея беше навредила на не един от колегите и познатите си.

Не се съмнявах повече, че Силва Балканска е била мрачна, недоволна и зла жена, изоставена от мъже и приятели, безскрупулна по отношение на тях и склонна към шантаж. Дори собственият й син я беше изоставил, бягайки на петнадесет хиляди километра. Кой се е нуждаел от нея и от нейните записки? Нямаше съмнение, че това е бил някой от кръга на Кубрат Генов, ако не и самият той.

Представих си паниката на Нели Калева, когато онзи тип от Политбюро е умрял върху нея, отчаянието, с което се е обадила на Балканска, поверявайки й тайната си, и след това годините на шантаж, през които непрестанно я е измъчвала, тъй като освен страха си, майка ми не е могла да й предложи друго в замяна.

Спомних си думите на Калева за това, че Балканска винаги била разполагала с достатъчно средства и с повече, отколкото всяка друга от тях, и изчислих, че това е била сигурно цената на всички онези прегрешения, записани в дневника и, които тя е осребрявала или лично, или предоставяйки ги на други заинтересовани, които са й плащали добре за услугата.

Бях недобър син. Втурнал се бях да се тревожа за една завършена мръсница, а упреквах собствената си майка за начина, по който беше живяла, защото не е имала по-добър избор.

Вратата тихо се отвори и Калева влезе безшумно и на пръсти като призрак. Носеше ми чаша чай и парче ябълков пай, единствения сладкиш, който умееше да прави. Беше трогателна.

— Няма за какво да се тревожиш — казах с привидно безразличие. — Вътре няма нищо интересно. Лични записки и нищо повече.

Тя посочи безмълвно с пръст към себе си.

Поклатих отрицателно глава.

— Абсолютно нищо, заблудила те е.

От гърдите й се откъсна дълбока въздишка на облекчение, като на подсъдим, който току-що е научил, че е оправдан.

Отидохме в кухнята и там приготвих импровизирана клада в най-голямата мамина тенджера, в която залях дневника със спирт и после без съжаление го подпалих. Наложи се няколко пъти да повтарям процедурата, докато на дъното остана само пепел. Тенджерата беше съсипана, почерняла и с неизличими следи от моето аутодафе.

— Вече знам какво ще ти купя за рождения ден. Нова тенджера.

Калева ме прегърна, притисна лицето си до моето и по бузата си усетих нещо мокро. Бяха сълзи. Не бях сигурен чии точно.