Леа Коен
Събирачът на дневници (16)

1.

Няколко дни не бях ходил в офиса на издателството и вече бях започнал да изпитвам безпокойство, типично за мен състояние, когато се отнасяше до работата ми. Бях забравил през последните две седмици всекидневните грижи, на които сам се подлагах в страховете си, разделени в три категории: дали поредната издадена от мен книга щеше да се продаде и да покрие разходите ми, дали щях да имам достатъчно средства и през този месец да изплатя заплати, осигуровки и издръжка на служителите си, и дали Калева се намираше в достатъчно душевно равновесие, за да мога да забравя поне тази си грижа, докато се занимавам с другите две. Напоследък се беше прибавила и Лидия, но еуфорията от неочакваното развитие на връзката с нея ми пречеше все още да я възприемам като грижа. Колко горчиво се лъжех, щях да разбера съвсем скоро.

Вече се канех да позвъня на Матей, най-близкия ми сътрудник, за да разбера каква беше хавата, преди да се появя в издателството, когато, изпреварвайки ме, той ми изпрати тревожен есемес: „Къде си? Идвай веднага. Положението е спешно“.

Съобщението ми подейства като силен отрезвител, като чаша лимонов сок, като студен душ или каквото друго бързодействащо средство срещу сънливост се сетехте и ме върна светкавично в обичайното ми състояние на непрестанна загриженост, което физиологически се изрази, както обикновено се случваше, в прерязваща колика. От реакцията на червата ми можех да извадя заключение, че мисловно — емоционалният ми център се намираше в тях, което оборваше общоприетото схващане да се търси или в главата, или в областта на сърцето.

Докато препусках, съобразявах какво спешно е могло да се случи в мое отсъствие. Това за препускането естествено беше метафора, имайки предвид бавното скърцане, с което се движеше трамваят. Матей, уравновесен и дори леко флегматичен интелектуалец, който по принцип не си даваше много зор, рядко ме безпокоеше без причина, освен в случаи на бедствие. Надявах се да не беше станал пожар или наводнение, та да съсипеха не само материалите, които пазехме в издателството, но също и наличните книги, които държахме там на склад.

Онова, което намерих на място, беше обаче по-лошо от пожар.

В офиса ми се разпореждаше Кубрат Генов.

На вратата стоеше облечен в черна униформа служител на ГДБОП, а вътре други двама като него бяха разхвърляли всичко по бюрата и етажерките, под предлог, че извършваха обиск.

Бях вбесен, исках да викам от възмущение, наричах ги мислено „нацисти“, но за щастие успях да се въздържа, тъй като вродената ми предпазливост ми подсказа, че разговорът с Генов ще бъде труден, макар и все още да не знаех защо. Мярна ми се подозрението, че причина можеше да бъде моят подарък за Бай Моис. Дали между неговите пансионери нямаше къртица на Генов?

— А, ето Ви и Вас — каза безразлично Генов, като че ли имахме да свършим нещо рутинно заедно, за което беше забравил да ме предупреди.

— Какво означава това? — отвърнах аз, като се постарах да придам на гласа си подобаваща твърдост.

В отговор Генов ми тикна под носа някакъв лист с печати, който очевидно беше полицейско разпореждане за обиск. В него зърнах с изненада името на Алексей Улански и някаква обща фраза, в която се споменаваха „преки или косвени улики“.

— Това е пълна глупост! — възкликнах съвсем искрено аз. — Дори не познавам Улански и никога не съм го срещал.

Това беше вярно. Дори да бих имал възможност, Господ ми е свидетел, че винаги внимателно избягвах каквато и да е вероятност да срещна Улански. Не беше мой тип.

— Но Вашата доведена сестричка, господин Калев, е била доста близка с него, нали така?

— Не се правете на идиот — не се въздържах аз. — Знаете много добре, че Лидия не ми е сестра.

— Точно така, господин Калев. Досетих се въпреки очевидната физическа прилика между вас. Връзките Ви с въпросната дама са много по-интимни, отколкото между двама близнаци, нали така?

— Какво Ви засяга това? Да не би да е престъпление?

— Напротив, дай Боже всекиму такава красива приятелка. Само че самият Улански ни насочи към нея и тъй като не открихме нищо във вещите й, решихме да поразровим и при Вас, все пак били сте достатъчно интимни, за да Ви повери някои вещи, ако се наложи. Или бъркам, може би?

Освен малко бельо, други вещи на Лидия не се намираха при мен. Но те бяха в апартамента, не в офиса ми. Генов ме подценяваше, ако мислеше, че ще ме хване с капан за мишки. От думите му заключих обаче, че Лидия е най-малкото арестувана. В противен случай би ми се обадила, за да ме предупреди.

— Да не сте я арестували? — не се сдържах да попитам изверга.

— Задържахме я за малко, колкото да направим проверка. Вече е на свобода. Завиждам Ви за темперамента й — загадъчно довърши той.

Не знам защо, но последната фраза не ме обезпокои особено, а по-скоро ме зарадва. След прекараните два дни с Лидия изпитвах чувство на доверие към нея. Представих си мечтателно, че е могъл така да я ядоса, че да го е зашлевила, от което изпитах почти оргазмично удоволствие.

— Да не Ви е ухапала? — попитах с ирония, която дори не се опитах да прикрия.

Генов не отговори.

— Господин Калев, помня добре коректния разговор, който водихме неотдавна. Тогава Ви помолих да ми кажете всичко, което знаете, но Вие не го сторихте.

— Напротив, мисля, че всичко изяснихме.

— Не, господин Калев, Вие скрихте от мен неща, които могат да се окажат доказателства по следствието, което водя.

— Какво имате предвид? — наострих уши аз.

— Ето това — отговори Генов и размаха под носа ми свитък листове.

Беше ръкописът на „Железничарят от Кочериново“.

Значи, все пак беше бъркал в бюрото ми, където го бях прибрал.

— И какво отношение има този текст към Вашия обиск и към Лидия?

Наистина не можех да схвана връзката. Какво конкретно можеше да интересува Кубрат Генов в изповедалните откровения на някакъв непознат за събития отпреди 70 години? Че проявяваше любопитство към Балканска, вече установих, отдавайки го на добре прикрити лични мотиви. Колкото до мен, аз вече не се интересувах от Балканска, а от персонажите, към които разследването за нея водеше. Дали и с Генов не беше така?

— Аз се отнесох много коректно с Вас, защото смятах, че водим заедно разследване върху случая с починалата старица.

Очевидно Генов обичаше думата „коректност“ и не пропускаше да я употреби. Беше нещо като етикет, който слагаше върху самия себе си.

— Дори Ви предоставих един ръкопис, който дойде при мен — продължи той да ми припомня известни и на двама ни неща. — Вие обаче скрихте, че също сте получили ръкопис.

— Изобщо не допусках, че може да представлява интерес за Вас — излъгах аз.

Забелязах, че Генов се държеше като типичен полицай, а аз бях започнал да се държа като типичен следствен. Сигурно знаеше и за албумчето на Естер, очаквах да ме нападне из засада и заради него.

— А защо за Вас този ръкопис представлява интерес, мога ли да знам? — полюбопитства Генов.

— Кой Ви внуши, че представлява интерес? Аз съм издател и работата ми са ръкописите, добри или лоши. Трябва ли да Ви информирам за всеки, който идва при мен по пощата? Знаете ли, че седмично получавам поне три-четири, и все от неизвестни автори? Или вече полицията се занимава с предварителна цензура на книгите, които публикуваме!

Нападките не бяха кой знае колко силно средство за защита, но в момента не се сещах за друго. Кубрат Генов въздъхна, като че ли изпитваше искрено съжаление към мен.

— Надявах се да се разберем почтено и по мъжки, но и този път съм се излъгал. Въобще Вие ме разочаровахте, господин Калев. И двата ръкописа имат отношение към покойната Балканска-Бергер. Както сте забелязали, в тях се повтаря същата фамилия. Това не Ви ли прави впечатление?

— Не — продължих да лъжа без всякакво смущение. — Дори не бях забелязал.

Аз бях издател, Генов не беше. Имах феноменална памет за текстове, каквато Генов очевидно не притежаваше. Поради това веднага изчислих, че фамилията Бергер се споменаваше само в единия от ръкописите. Генов просто спекулираше със съвпаденията, освен ако знаеше много повече от мен самия. Внушаваше ми силно желание да му противореча, не виждах вече у него нищо друго, освен един полицай, което ме изпълваше с искрена и неподправена неприязън.

— Е, и какво намерихте срещу Лидия? — не се сдържах да го попитам.

— Нищо — отговори безразлично той.

Отдъхнах си с облекчение. Не вярвах, разбира се, Лидия да беше укривала нещо, което можеше да я злепостави, но знаеше ли човек на какъв натиск е могла да бъде поставена? Пари, документи, наркотици. Улански не си поплюваше и би могъл да я използва за хралупа, в която да крие разни неща. Зарадвах се, че Лидия беше „чиста“. Може би и аз щях да се отърва само с бъркотията, която Генов щеше да остави след себе си. Отмъщава ми, помислих, в очакване да видя гърба му.

Рано беше обаче да се радвам, защото следващата фраза на Генов ме попари като с гореща вода.

— Знаете ли, господин Калев, нашата работа е такава, че понякога търсим едно, а намираме друго. Как е впрочем госпожа Калева?

Въпросът му ме смути. Защо намесваше сега и Калева?

— Благодаря, не съм я виждал през последните няколко дни. Ще и предам, че сте се интересували от здравето й. Сигурно ще се трогне.

— Много ми е неприятно да Ви го съобщя, но най-накрая установихме с кого се е виждала за последно покойната Балканска в деня на смъртта си.

Бях замръзнал в очакване. Този тип беше наистина опасен и непредсказуем.

— Не искате ли да знаете?

Не, не исках да знам. Не от неговата уста. Исках само да се махне и да ме остави на мира.

— Балканска е имала среща с Вашата майка, господин Калев. Това поставя доста въпроси. На които се надяваме уважаемата Ви майка да намери време да ни отговори. Довиждане засега.

Генов направи знак на „нацистите“ в черни униформи, които слушаха като безмълвни манекени нашия разговор, и те го последваха към изхода.

— Чакай, чакай — спрях го аз, след като се съвзех от изненадата. — Какви ги дрънкаш? От къде на къде смяташ, че майка ми е била там?

— Жилището на Балканска е пълно с нейни отпечатъци, господин Калев.

Говореше ми с ледена учтивост, която не предвещаваше нищо добро. Неговият аргумент с отпечатъците ме срази и не знаех нито как да го разтълкувам, нито как Генов беше достигнал до тях. Налагаше се да си поговоря сериозно с майка ми.

Първото нещо, което направих, след като Генов напусна офиса ми, беше да позвъня обаче не на Калева, а на Лидия.

Вдигни телефона, вдигни го, молех се аз, докато набирах номера й.

— Нео — извика в слушалката тя. — Добре ли си?

Щях да се разплача от умиление, че ми зададе точно този въпрос.

— Да, а ти? — въздържах се аз. — Можеш ли да дойдеш насам. Аз съм в издателството.

— Не, далеч съм, ще дойда по-късно. Ще се видим тази вечер.

Отговорът й ме озадачи — Лидия като че ли не беше сама.