Леа Коен
Събирачът на дневници (10)

3.

През 1941 година завършвах елитното училище Дойче Шуле, когато баща ми, полковник в армията на Н.В., един ден ми каза, че има много интересно предложение за мен. Съпругата на министър-председателя търсела млада асистентка с отличен немски език. Генерал Луков, с когото баща ми поддържаше близки връзки, го попитал дали съм щяла да се съглася да поема тази функция. Щяла съм да бъда нещо като секретарка на госпожата, както и нейно доверено лице. Госпожа Ф. имала много работа напоследък след подписването на Пакта за присъединяване на България към Оста и заради многобройните контакти с германците, които се отваряли пред нея. Освен това тя желаела да запази и мястото си в Етнографския музей, който ръководела по онова време, та тази натовареност я карала да търси помощ отвън.

Предложението на баща ми ме смути, винаги си бях представяла, че след завършване на училището, в което бях пълна отличничка, щях да замина в някой престижен университет в Германия да изучавам история на изкуството или друга възвишена дисциплина, освен това преди няколко месеца се бях записала в неотдавна създадената младежка организация „Бранник“ и щях да съжалявам за честите излети и срещи с другари от организацията. Тя беше съставена по германски образец, мисля, около Нова година на 1941, и естествено, най-напред в нея се записахме почти всички ученици от последните класове на Дойче Шуле. Самият доктор Клечков, председателят на „Бранник“, дойде в големия салон на училището, където много хубаво говори за бъдещето на нацията и за нашата роля в него, след което започна записването. На всички нови членове раздадоха униформи, една зимна и една лятна. Изпяхме след това „Боже, царя ни пази“ а духовата музика на училището изпълни и „Дойчланд, Дойчланд юбер алес“, чиито думи, като немски възпитаници, вече бяхме научили. Емблемата на организацията беше буквата Б, което значеше „Борис, Бог, България“. По щастливо, както си мислех тогава, съвпадение това Б беше инициалът и на моето име, Боряна. Разказвам това, за да стане ясно, че макар и да идваше от много високо място, поканата не беше толкова изкусителна за мен, колкото училищният ми живот.

Споделих с родителите си, че предпочитах училището, а след това Германия пред секретарското място, но баща ми ме посъветва да размисля. „Госпожа Ф., каза той, също е завършила в Германия, както и министър-председателят. Ако й бъдеш полезна, ще получиш после стипендия за най-хубавия германски университет. Времето сега е такова, че всички трябва да помагаме, а за учене имаш после цял живот. Освен това никой не те кара да се отписваш от, «Бранник» напротив, ще бъдеш вероятно още по-активна.“ Можеш да си представиш притеснението ми от работата, която ми предстоеше. Оставаха ми още няколко месеца до края на учебната година, която исках да завърша с всички мои връстници, но госпожа Ф. настояваше да започна веднага. В Дойче Шуле учехме стенография и машинопис, бях отличничка и по двата предмета, а с немския език се справях добре, така че притесненията ми бяха най-вече от психологически характер. Страхувах се дали госпожа Ф. щеше да ме хареса и одобри.

Случи се така, че когато ме представиха там, присъстваше и съпругът й, министър-председателят, който на живо изглеждаше много по-приветлив, отколкото на снимките във вестника, където го бях виждала. Той ми се усмихна сърдечно и ме заговори направо на немски. Разказа ми, че и той бил следвал в Германия. Говореше немски правилно, но с неизличим балкански акцент, който придаваше някаква твърдост на езика. В Дойче Шуле имахме германци за преподаватели, които бяха особено взискателни към произношението, така че се бях научила да говоря немски почти без акцент и бях много горда с това. Къде за добро, къде за зло, почти перфектният ми немски се оказа по-късно единствената ми професионална квалификация, защото германски университет така и не видях, по причини, за които сам ще се сетиш.

Постъпих на работа в началото на февруари 1941, а работното ми място беше домът на господин и госпожа Ф., както и навсякъде, където я придружавах, въоръжена с бележник, в който записвах с молив каквото тя ми наредеше. Бяха стенографски записки, които после превръщах в текстови, а бележниците, след като ги напълнех, предавах на госпожа Ф. Тя ги заключваше в един специален шкаф, където държеше и своя дневник. Всеки ден записваше в него с най-големи подробности с кого се беше срещала и какво си бяха казали. Бях от малкото, които знаеха както за дневника, така и за бележниците, но за това по-нататък…

Първият ми ярък спомен от онова време беше от 28 февруари 1941. Как си спомням точно датата ли? Заради две неща: тогава за първи път в живота си видях самолет и получих мартеница от госпожа Ф., която дълго пазих за спомен. Каза ми да я придружа на летище Божурище, откъдето господин Ф. трябвало да замине на важна мисия във Виена. Самолетът бил изпратен специално за министър-председателя от Хитлер. Поради лошото време обаче бил затънал на летището и трябвало да го вадят от калта. Госпожа Ф. и секретарят на министър-председателя бяха единствените изпращачи, а с него в самолета пътуваха още няколко негови подчинени. Себе си не смятам между изпращачите. На мен госпожа Ф. връчи голяма кошница с мартеници, с които закичихме всички, когато пристигнахме на летището. Когато тя лично закачи мартеница на немския пилот, той помисли, че му слагаме някакъв знак срещу магия, и каза: Ich bin nicht aberglàubisch^[1], но госпожа Ф. му обясни, че това е украшение за наш празник, и той прие мартеницата.

Бяхме на няколко метра от самолета и аз изпитах истински страх, когато четирите перки се завъртяха, а след това машината се заклати като патица и все пак полетя. Госпожа Ф. снизходително се засмя на притеснението ми и каза: „Не се бой, Püppchen“^[2], това е немска машина, най-добрата в света. След това доверително ми прошепна: „Скоро тук ще има много такива“ — и ми намигна дяволито.

Разбрах какво е имала предвид още на следващия ден, когато всички вестници писаха, че министър-председателят е подписал Пакта за присъединяване на България към Оста, Пресата ликуваше, всички изглеждаха много доволни, че сме се сдобили с толкова мощен съюзник като германците. Госпожа Ф. беше особено доволна от публикацията в „Зора“ и специално се обади на редактора да му благодари.

Запомних и датата 2 март, защото тогава за първи път влязох с госпожа Ф. в Народното събрание, където нейният съпруг държа реч по повод присъединяването. Беше много тържествено. Парламентът беше претъпкан с хора, всички депутати приветстваха радостно господин Ф., само няколко души от опозицията се опитаха да говорят срещу него, но бяха освиркани. Ложите бяха пълни с дипломати, имаше и доста военни, всички радостно се поздравяваха, а накрая идваха при госпожа Ф., прегръщаха я и я целуваха. Всички казваха новия поздрав „Хайл“ и протягаха напред ръка, както бях виждала това да правят германците по кинопрегледите.

По повод подписването на Пакта германското посолство даде голям прием. Госпожа Ф. се беше облякла за него официално и отиде там със сестра си Фани. Чух я, че й казва да се потанцува хубаво с германските офицери, сега му било времето.

Бързо разбрах обаче, че госпожа Ф. можеше да бъде не само усмихната, но и зла и коварна.

 

 

На другата сутрин след приема при нея дойде човек с вид на полицай, когото не познавах. Госпожа Ф. го прие в салона, но вратата беше открехната и аз я чух възмутена да възкликва: „И това ми било българки! Тия Петрови трябва веднага да бъдат уволнени. А оная Въртиопашка Влада заслужава Богдан да я обеси“.

Следобед дойде на чай Розине, съпругата на германския посланик, и двете дълго си хортуваха на немски в салона.

„Това е още тайна, чух да казва госпожа Ф., но с Вас не мога да не я споделя.“

На другия ден се разчу, че двете придворни дами на царицата, сестрите Петрови, били уволнени, а Влада Карастоянова, дъщерята на Рачо Петров, която се подвизаваше като журналистка, била принудена да напусне България. Вината на Петрови била, че в деня на подписването на Пакта били поканили на чай английския посланик Рендел. Бяха прокудени чак в Будапеща, за да не можели да влияят на царицата. Учудих се, че това беше възможно, всички знаеха кои са сестрите Петрови и колко царицата държеше на тях, но дочух, че царят се бил съгласил с уволнението, тъй като англофилите били опасни. Другата набедена англофилка, Влада Карастоянова, беше дори осъдена на смърт, но до обесване, както искаше госпожа Ф., не се стигна, защото предвидливо вече беше напуснала страната. След това чух, че работела в Би Би Си в Лондон и госпожа Ф. позеленяваше от яд, когато й казваха, че Влада отново е говорила срещу правителството и срещу царя. Казвала била, че България скъпо ще плати своето безумие, при което госпожа Ф. не пропускаше да натякне на съпруга си защо не я били обесили, както й се било полагало. Аз, естествено, не слушах Радио Лондон, защото беше строго забранено, а и смятах англичаните за наши врагове.

През този месец март наистина имах много работа, но бях доволна, защото можех също така да усъвършенствам и немския си. Причината бяха германските войници, които преминаваха, а госпожа Ф. искаше, ако това беше възможно, да прегърне всеки един от тях поотделно. Те бяха 750 хиляди, но това явно не я притесняваше. Колкото повече германци имало в България, толкова по-добре било за нас. „Те са толкова стройни, спретнати и скромни!“, казваше ми с възхищение тя. „Теб ще оженим за германец, «Piippchen» намигаше ми заговорнически. Госпожа Ф. организираше посрещането на германските войници. Събирахме за тях в няколко пункта всичко, за каквото тя се сетеше: ябълки, цигари, вълнени чорапи, бонбони, шоколади, бутилки с българско вино и ракия.

Един ден хукна в покрайнините на София с още две министерски жени, следвани от автомобили с провизии. Сварихме колоните с германци и започнахме да раздаваме. Някои най-много се радваха на плодовете. Apfel, Apfel^[3], викаха с протегнати ръце, а ние им давахме каквото се случеше. Чудех се за какво им бяха потребни вълнените чорапи в Гърция, но взимаха и тях. Можеше да са ги занесли после в Сталинград, знам ли, там повече са им трябвали. По бузите на госпожа Ф. се стичаха сълзи, когато посрещаше германците. Наистина се вълнуваше само при вида им. Дали беше преживяла някоя голяма любов в Германия по време на следването си и сега виждаше във всеки германски войник възлюбения си, не знам. С господин Ф. се бяха оженили доста късно, нямаха деца и приличаха повече на съдружници във фирма, отколкото на съпружеска двойка. Родителите ми бяха горе-долу на тяхна възраст, но като сравнявах как майка ми гледаше влюбено баща ми, си давах сметка, че между господин и госпожа Ф. любов нямаше.

Придружавах госпожа Ф. и по време на извън протоколните й задължения на съпруга на министър-председателя, веднъж дори ме заведе на кино. Гледахме «Евреинът Зюс» в кино «Роял». Каза ми, че автор на сценария и поръчител на филма бил, един от най-великите мъже на Райха, Йозеф Гьобелс. Трябвало широките маси да разберат, че евреите винаги са били коварни, долни, подли и единственото, към което се стремели, било унищожението на почтените, честни хора, които им оказвали прием. Всичко, показано във филма, било много правдиво и исторически доказано, твърдеше госпожа Ф. След което прибави, че и в България евреите били същите и че нейният съпруг, господин Ф., и царят, разумен и хуманен, също били наясно за вредната роля на евреите, поради което щели да вземат най-после мерки срещу тази съвременна напаст, от която добрият ни народ само страдал. После добави, че дори това кино «Роял» било доскоро еврейска собственост, но слава богу, вече го отнели от господин Асеов, който го притежавал, но успял по незнаен начин да се измъкне от България и да замине при тези отвратителни, груби и прости американци, срещу които германците също се борели. Но поне Асеов вече нямало да може да трови българите с пошлите американски филми на някой си Чаплин, с които пълнел салона и съответно джобовете си. Освен приятелката ми Сузана, която изключиха от Дойче Шуле, защото, според един нов закон, на евреите не беше позволено да учат във всички училища, не познавах други евреи, затова замълчах.

Откакто германците преминаваха през България, господин и госпожа Ф. често ги канеха в дома си, организираха в тяхна чест чайове, вечери, обеди, на които присъстваха германци и българи, така че моите умения на преводач бяха добре дошли. Правеше ми впечатление голямата радост, стигаща до раболепие, на българските гости на тези събирания. Помня една дама, която, силно развълнувана, почти крещеше в екстаз: «Искам да ги видя отблизо (германците), да ги пипна, да ги разгледам, защото те са почти свръхестествени същества».

Някаква лудост беше обхванала софиянци по отношение на германците. Много български семейства се обаждаха лично на госпожа Ф., за да поканят чрез нея германски войници и офицери на трапезата и в дома си. По този повод изготвихме съобщение, което занесох в радиото и в което се казваше: «Нека на всяка българска трапеза на днешния Великден седнат германски войници». Хората не само ги канеха, но доброволно събираха и пари за тях, с които им купувахме подаръци. Госпожа Ф. се хвалеше, че само за един ден е събрала един милион лева за пакети за германските войници на фронта. Чух я да се шегува с госпожа Брукман, съпруга на германското военно аташе, че и пет дивизии да имало в София, нямало да стигнат, за да се задоволели всички искания на софиянци да поканят германци в дома си. Дори царят се поддаде, изглежда, на тази еуфория, защото лично се обади на министър-председателя, за да предложи да се организират всенародни тържества с германците за Велика България. Госпожа Ф. не беше обаче съгласна и склони мъжа си да разубеди Негово Величество. Радостта от германците не бивало да се разпилява.

Ходихме неведнъж да посрещаме колоните с германски пехотинци. Госпожа Ф. ме караше да записвам в бележника си какво сме им раздали. 11 хиляди чифта вълнени чорапи (макар че беше средата на април и вече доста топло!) и над 1000 пакета с ябълки, портокали, шоколади и цигари. Събраните чорапи скоро достигнаха цифрата 55 хиляди, към тях в калкулацията прибавих и 10 милиона лева събрани за тях средства от гражданството, и то само за седмица, както и 2 милиона яйца! Когато чух за яйцата, силно се изненадах и помислих, че не съм разбрала. Какво щяха да правят германците с тия яйца, запитах госпожата. Но тя ме погледна строго и отговори: «Нашите селяни това имат, това дават за Бог да помага на германците!». Записах и яйцата в бележника. Накара ме да отбележа също, че гражданите сами спирали германските войници, целували ги и ги прегръщали, давали им каквото имат, както и че била видяла с очите си една просякиня, която приближила германците и им дала два пакета цигари. Тюхкаше се, че 3000 български семейства направили заявка да имат германски гости, а не могли да бъдат удовлетворени. Госпожа Ф. прие в собствения си дом шест войници, като изрично подчерта, че искала да нагости хора, които вече са се били на фронта. На вечерята покани и мен, да правя компания на войниците. Бях седнала до един от тях на масата, симпатичен, но без три зъба в устата, били му избити при Струма. Разказа интересни работи за Франция и за Полша. За първи път чух от него някой да се изказва по толкова враждебен начин за евреите. Нарече ги «болест, от която Европа трябва да бъде изчистена, плъхове, които разнасят чума». Евреите били по-страшни от чумата. В Полша вече ги прибирали в гета, така щяло да стане и във Франция, а скоро и навсякъде другаде. Те били основният враг на Германия и трябвало да бъдат завинаги заличени. Така казвал фюрерът. Попита ме дали съм гледала вече «Евреинът Зюс». Бях доволна, че можех да отговоря утвърдително. «Много хубав и правдив филм» намеси се в разговора и госпожа Ф.

Познавах вече отношението на госпожа и на господин Ф. към евреите и мога да кажа, че то не беше никак приятелско. Колкото силно обичаше германците, също толкова силно госпожа Ф. ненавиждаше евреите, които наричаше долни, коварни, нагли, вредни и други епитети, които вече съм забравила. След тях идваха Чърчил, когото тя назоваваше «онзи английски глупак», англичаните, на които пожелаваше всички възможни беди, и «шумците» от които я беше страх. Господин Ф. обикновено се изказваше с по-малко патос, но не пропускаше да подчертае, «вредната роля на евреите». Когато твърдеше нещо толкова ангажиращо, никога не пропускаше да добави за авторитет фраза от рода на «Негово Величество е напълно съгласен с мен». Оставах с впечатление, че двамата с царя бяха разговаряли по темата и бяха постигнали пълно съгласие относно, вредната роля на евреите.

През август същата година имах ваканция. Госпожа Ф. организираше летни лагери за няколкостотин деца от Македония в наши колонии и летовища. Правеше всичко да се разбере, че майка България не само владееше тези територии, но и се грижеше за тях. Аз изготвях списъците. По същото време организира и разменни гостувания между «Бранник» на която продължавах да съм членка, и германската Hitler Jugend. Тайно се надявах, че госпожа Ф. през която минаваха списъците, щеше да ме предложи и изпрати най-после, макар и само за две седмици в Германия. Вместо това тя ми съобщи, че ще придружавам германските младежи по време на тяхното летуване в България, Бях малко разочарована, но после за утешение си рекох, че би било любопитно да видя германци на моята възраст и да общувам с тях.

Заминахме заедно най-напред за Стара планина, а след това за Рила и Седемте рилски езера. Бях горда, че ще им покажа нашата прекрасна природа, с която се гордеех. Бяхме около десетина български младежи от «Бранник» и около двеста млади германци. Униформите ни си приличаха, но те бяха много по-дисциплинирани от нас. Строевата им подготовка, гимнастиката, която сутрин правеха още в седем, игрите на волейбол и походите в планината приличаха повече на казармени упражнения. Бяха сериозни, рядко се смееха и по нищо не личеше, че са във ваканция. С нас се държаха високомерно и дори леко презрително. Бях доволна в началото, че ще упражня немския си, но те идваха от Бавария и говореха с толкова силен баварски акцент, че понякога ги разбирах с мъка. Когато казваха diese Bulgaren^[4] винаги имах чувството, че долавях презрителни нотки. Не разбирах това отношение! Нали уж бяхме съюзници, братя по оръжие както ги наричаше господин Ф.? Бяхме окачили портретите на техния Хитлер навсякъде, знамето им с пречупения кръст се развяваше в центъра на София. Бях видяла снимките, които господин Ф. донесе от посещенията си в Македония. Там посрещаха нашите войски с портретите на царя и на Хитлер, българското и германското знаме се вееха из цяла Македония, всички си мислеха, че вече сме едно с германците, софиянци си счупваха кръста да им се кланят и да ги канят, същото беше и в провинцията, където момите в Стара Загора развяваха германското знаме и целуваха ръцете на германските офицери от радост. А тези тука ни наричаха презрително diese Bulgaren!

В един от походите в планината минахме покрай каменна кариера, където разсъблечени до кръста хора чукаха камъни с примитивни чукове, качваха ги на колички или ги носеха на ръце до място, където ги струпваха. Това ставаше под охраната на войници и полицаи. Беше горещо и хората очевидно изнемогваха от този труд под палещото августовско слънце. В първия момент ги помислих за затворници. Германците обаче не знам как разбраха това, изведнъж се развикаха: Die Juden, die Juden^[5]. Бяха очевидно възбудени от гледката. Приближиха до групата работещи и започнаха да кряскат срещу тях. Jawohl, Jude, каза един от германците, като се обърна към слаб висок човек с очила, който буташе с мъка натоварена с камъни количка, der Jude muss arbeiten, nichtwar^[6]? После заплю високия и се отдалечи под одобрителните дюдюкания на останалите. Die Juden sind unsere Ungluck^[7], каза ми той и продължи нататък. Сцената не ми хареса. Питах се колко камъни можеше да изчука онзи слаб човек с очила, но явно това не интересуваше никого. Бяхме попаднали на трудов лагер за евреи, каквито вече бяха организирани и у нас. В първия момент помислих, че е случайно, но после съобразих, че може би са искали да покажат на германците как и ние се справяме с евреите, които бяха станали наш общ враг.

Междувременно настъпиха промени с германските приятелки на госпожа Ф. Фрау Розине, съпругата на посланика Риштхофен, дойде един ден разплакана и съобщи на госпожа Ф., че ги отзовавали. Госпожа Ф. обаче бързо я прежали. Новата посланическа съпруга фрау Силке беше бивша кабаретна актриса и това й личеше. Имаше платинено изрусени коси, ходеше с голяма сламена шапка на главата, с копринена, впита в тялото черна рокля и с червени обувки на много високи токове. Смееше се високо с дебел, мъжки глас. От всичко най обичаше черния хайвер и въпреки че времената бяха трудни, госпожа Ф. следеше винаги да има от него на масата, когато я посещаваше фрау Силке. Мъжът й беше влиятелен националсоциалист и се беше издигнал до Obergruppenführer и Gauleiter. Двете често се срещаха, въпреки че госпожа Силке имаше някои странни вкусове. Обичаше да посещава ресторанти и кабарета, но тъй като съпругът й, обергрупенфюрерът, избягваше да го виждат на такива места, понякога караше госпожа Ф. да я придружава. «Ох, тази Силке — чух я да се оплаква на господин Ф. — няма умора за нея. Мислех, че още малко и ще се качи на сцената, ще избута онази там, известната унгарка Естер, и ще запее и затанцува на нейно място. И знаеш ли кой беше пак в кабарето? Братът на царя, принцът!» Очевидно госпожа Ф. не одобряваше онова, което се случваше във въпросното кабаре.

Имах чувството, че госпожа Ф. искаше лично да приветства всички германци, които по една или друга причина идваха в София. Министри, генерали, професори или просто търговци. Тъй като това не беше възможно и протоколът не й позволяваше да бъде навсякъде със съпруга си, уреждаше в собствения си дом на ул. «Кракра» чайове, обеди, вечери, приеми и какво ли не още. Върволицата от гости не спираше месеци наред. Госпожа Ф. ме караше точно да записвам имената, званията и всички други подробности около посетителите, след което тя нанасяше в дневника си кратки бележки за срещите. Поддържаше огромен гардероб и внимаваше никога дрехите й да не се повтарят, когато се срещаше с едни и същи хора. Изобщо не беше хубава, имаше доста натежала за възрастта си фигура, но беше много суетна и желаеше винаги да бъде по последна мода. Една част от работата ми беше да уговарям нейните срещи при шивачки, шапкарки, обущари, цял гарнизон от хора, които се грижеха за външния й вид.

Много от нейните срещи съм забравила, но някои си спомням и до днес.

Помня например много добре, когато отидохме да разгледаме германската изложба в БИАД, защото тогава за първи път видях царицата на живо.

Госпожа Ф. трескаво се готви и облича за случая, искаше да й направи добро впечатление. Там беше и фрау Силке, облечена доста странно като всеки път: с лятна рокля от копринено имприме и с късо палто от сива агнешка кожа. Носеше отново червени обувки с високи токове. Госпожа Ф. се спогледа многозначително със съпругата на министър Станишев. Всички се въртяха около царицата, която се държеше естествено и по едно време дори направи забележка на царя, че носната му кърпа се подавала от джоба. Всички угоднически се засмяха. На изложбата имаше специално място, където бяха подредени книги и материали срещу евреите. Хвърлих бегъл поглед: имаше много илюстрирани издания, на които се виждаха карикатури на евреи с големи, криви носове, кървясали очи и кървави ножове в ръце. Текстовете обясняваха какво готвеха на мирния германски народ и неговите приятели тези зли хора. Госпожа Ф. се опита да привлече вниманието на царицата към тези книги, но тя отговори доста сухо на немски: «Das interessiert mich nicht»^[8] и взе да разглежда една биография на Франко.

 

 

Беше през септември 1942 година, ако не се лъжа, когато на господин Ф. му съобщиха, че в София за няколко дни щял да дойде братът на Херман Гьоринг, Алберт. И двамата с госпожа Ф. изпаднаха в истинска еуфория от тази новина. Господин Ф. не само се беше срещал вече със знаменития летец Херман, един от най-приближените на Хитлер, но се смяташе и за негов приятел. Гьоринг му беше направил личен подарък, автомобил за рождения ден, и госпожа Ф. се разхождаше с този кабриолет из София и околностите с безмерна гордост. Никой друг не можеше да се похвали с такъв жест на внимание! Госпожа Ф. беше вече изготвила цяла програма за брата на берлинската знаменитост, която включваше посещения на Рилския манастир, германската изложба против евреите, Етнографския музей, с който не пропускаше да се похвали, и още други забележителности. Беше написала две брошури — едната за българските черги, а другата за пафтите, които Министерството беше превело на немски език. Тя приготви няколко броя, с които искаше да дари знаменития си гостенин. Бяха предвидени също вечери в Юнион клуб, както и интимна вечеря вкъщи, на която искаше да покани някои големи хитлеристи, както тя ги наричаше, начело със семейството на фрау Силке и нейния обергрупенфюрер.

Както разбрах, братът на Гьоринг идваше от Виена, която предпочитал пред твърде военизирания Берлин. Беше генерален директор на фабриките «Шкодаверке» и се предполагало, че може да предложи някакво сътрудничество с България. Доста германски фирми се интересували от новия си съюзник България, сега било времето и нашата икономика да се замогне чрез тях, разсъждаваше на глас госпожа Ф.

Запомнила съм това посещение не само заради името на знаменития гостенин, но и защото то се разви по неочакван начин.

Когато госпожа Ф. съобщи с радост новината на своята приятелка посланичка, фрау Силке, остана крайно изненадана от реакцията й. Чух целия разговор, защото се водеше в мое присъствие.

— Не се радвайте толкова, скъпа моя — каза фрау Силке, — защото Алберт по нищо не прилича на Херман. Може дори да не са истински братя. Но не за това става дума.

След което обясни на госпожа Ф., че поведението на Алберт във Виена било, меко казано, чудновато. Той не само не одобрявал расовите закони, но си позволявал да излиза в открита защита на евреите. Имало случай, при който влязъл в открит конфликт с хората от SA^[9], който щял да завърши много зле. Както госпожа Ф. знаела, от време на време националсоциалистите провеждали в Райха назидателни акции срещу евреите, защото населението не трябвало да забравя в никой момент кой е неговият основен враг. При една такава акция Алберт се намесил по молба на своя личен шивач, евреин. Националсоциалистите съблекли майката на шивача, седемдесет и пет годишна възрастна еврейка, и я изложили гола на улицата пред изпочупените витрини на магазина му. Алберт Гьоринг побеснял, когато разбрал, и отишъл на място. Загърнал жената със собственото си палто, развикал се на националсоциалистите и им казал, че ще трябва най-напред да съблекат него, брата на Гьоринг, преди да пипнат с пръст жената. Много неприятен инцидент, обясняваше фрау Силке, който поставил в неудобно положение самия Херман. И друг път му били докладвали, че брат му Алберт се застъпвал за евреи, но този път скандалът бил публичен. Използвал знатното роднинство, за да изкарва визи за познати евреи и така успявал да ги спаси от лагерите. Трябвало да се внимава с него! Освен това гледал с нескрито пренебрежение на фюрера и си позволявал саркастични забележки по негов адрес. Били го чували да казва, че не бил достатъчно изтънчен като Хитлер за музиката на Вагнер, която го приспивала, но с удоволствие се забавлявал на чардашите на Имре Калман и на канканите на Офенбах. Това било чиста провокация, като се имало предвид, че и двамата композитори били евреи и музиката им вече била забранена в Райха.

Госпожа Ф. беше стъписана и разстроена. Каза, че чувствала като лична обида поведението на Алберт Гьоринг, но си мислех, че просто беше разочарована, че нямаше да може да се появи публично с брата на един от най-известните хора в Райха.

Веднага предложи на фрау Силке да отменят цялата програма, но тя я посъветва обратното: господин Алберт Гьоринг бил «добре информирано лице» от него можели да научат неща, за които не пишело в официалните бюлетини.

В следващите два дни в къщата на Ф. не се говореше за нищо друго, освен за знатния гостенин. Той обаче обърка всички предварителни планове на госпожа Ф., защото отказа официалните приеми. Не бил по работа, просто минавал оттук. Нямало да се среща с никого. Познавал се с принц Кирил, та щял да се види с него. Също и с швейцарския дипломатически представител, Шарл Редар. Щели да разговарят за Червения кръст. В София щял да остане само два дни и да преспи една-единствена нощ. В министерството на господин Ф. били изненадани, че Гьоринг отказал да се види даже с германския посланик, обергрупенфюрера. «Той дори не се чувства германец», възкликна с възмущение госпожа Ф., когато приятелката й Силке й съобщи новината. Господин Ф. обаче поканил Гьоринг на разговор в министерството и той приел. Когато разказа на госпожа Ф. съдържанието на разговора, тя просто позеленя. «Той дойде при теб да се застъпва за евреите!? — викаше невъздържано тя, та се чуваше из целия апартамент. — Но това е нахалство.»

Алберт Гьоринг бил научил, че правителството подготвяло изселване на евреите за Полша, защото министър Ф. бил написал писмо с такова искане до Фон Рибентроп в Берлин. Крайно време било «еврейският въпрос да бъде окончателно решен и е България», пишело в писмото. Българското правителство щяло да си плати каквото трябвало, за да приберат евреите в лагерите в окупирана Полша. Господин Ф. предлагал на Фон Рибентроп да ги закарат дотам с български железници, за да станела работата по-бързо. Фон Рибентроп отговорил обаче, че редът за изселване на българските евреи е предвиден едва за началото на 1943 година. Имало ред, който трябвало да се спазва. Господин Ф. попитал Алберт Гьоринг дали не можел да съдейства процедурата да се ускоряла. Бил много изненадан обаче от отговора. Тъй като знаел миролюбивия характер на българите, отговорил му Алберт Гьоринг, би искал да предупреди министър Ф., че такова решение щяло да има фатални последици за евреите. Лагерите в генералгубернаторството били място за тяхното изтребление. Бил дошъл в България, за да направел каквото можел, искал да предупреди българите да не вземали решение с фатален характер. По същия повод щял да се срещне и с швейцарския дипломат в София Шарл Редар, за да го помолел за същото чрез действия на Червения кръст. Господин Ф. му отговорил по свойствения за него начин, в смисъл че България била лоялен съюзник на Германия и щяла да действа по всички въпроси в съгласие с взаимния интерес на двете страни. Дори за моите двадесет години по онова време стана ясно, че съдбата на евреите беше решена от господин Ф.

Посещението на Гьоринг донесе още едно разочарование на госпожа Ф. Вечерта, в която тя все пак се надяваше той да й гостува за вечеря, Гьоринг беше предпочел компанията на принц Кирил, с когото го видели в едно известно кабаре на улица «Веслец», където се подвизавала известната унгарска певица и танцьорка Естер.

Не се изненадах, когато госпожа Ф. нареди почти заповеднически на съпруга си да провери най-после коя точно беше Естер и ползваше ли се, както била чувала да се говори, от протекцията на княза. Какъв беше резултатът от проверката, така и не разбрах. Но от някои следващи събития стана ясно, че госпожа Ф. не беше забравила за Естер, която й отне удоволствието да приеме като гостенин Алберт Гьоринг.

Не след дълго ми съобщи, че ще ме вземе със себе си и с господин Ф. по време на тяхното четиридневно посещение в Будапеща. Изтълкувах го като опит да удържи част от обещанието си при постъпването ми на работа при нея, «да видя свят». Пътувахме с влак, като госпожа и господин Ф. бяха наели две купета в първа класа, едното беше за тях двамата, а другото за придружаващите ги лица, между които бях и аз. За първи път излизах зад граница и хвърчах от радост. Освен бранническата униформа си взех и две плисирани поли в комбинация с копринени бели блузи, които госпожа Ф. ми подари. Делегацията беше скромна, тъй като пътуването било «частно».

Всъщност господин Ф. отиваше в Будапеща, за да получи титла доктор хонорис кауза от Будапещенския университет. Освен церемонията, която мина много тържествено в присъствието на дипломати, професори и други официални лица, програмата включваше посещение в операта, с една дълга и доста скучна унгарска патриотична опера, екскурзия до местност с римски разкопки, посещение на едно от най-известните унгарски кабарета и дори на традиционна унгарска сватба. Госпожа Ф. беше дошла с два големи куфара, от които вадеше тоалет, след тоалет. Като че ли искаше да смае света с коприни, перли, шапки и лисици. На представлението в операта я чух да казва, на мъжа си: «Моите лисици са по-хубави от тези на госпожа Хорти». Семейство Хорти също бяха дошли в театъра в чест на господин и госпожа Ф.

Един следобед, когато господин Ф. отиде да гледа отново археологически разкопки, тя поиска да я придружат до нашата легация. Щяла да говори по един конфиденциален въпрос с вицеконсула Тошев. Попита го направил ли е вече проверката за унгарската актриса Естер Бергер, както му била заръчала от София. Той отговори утвърдително и й подаде лист, написан на пишеща машина. Госпожа Ф. хвърли бегло поглед, усмихна се тържествуващо и каза: «Така и предполагах!». След което отидохме в сладкарницата на Жербо, където за първи път в живота си ядох вермичели от кестени, отгоре със сметана. Вечерта бяхме на ресторант и госпожата с интерес слушаше клюки от будапещенския хайлайф. Когато разказваха историята на италианския посланик Таламо, който имал любовна афера с известна кабаретна танцьорка и се излагал публично, госпожа Ф. Многозначително отбеляза: «Не е единственият, и ние си имаме такъв!». Мъжът й строго я изгледа, но тя не се смути.

Когато се върнахме, госпожа Ф. се разболя от силна простуда, резултат от разголените рокли, с които се разхождаше из Будапеща, както тя сама каза. Това я задържа около седмица на легло, но и през това време не престана усилено да действа. Бях неотлъчно до нея, тъй като тя не можеше да излиза навън. Чух на два пъти да споменава името на Естер, певицата от кабарето. Първият път беше, когато запита господин Ф. дали вече министерството е направило необходимото за нейното екстрадиране. И вторият път, когато бурно и на висок глас реагира, разбирайки, че някой от Двореца се бил застъпил лично за кабаретната актриса. «Също като Таламо — възкликна тя. — Не стига, че се излага да срами фамилията, ами и ще се меси в работите на министерството». Останах с впечатление, че ставаше дума за принца, брата на царя, но не мога да го твърдя с положителност. След това за Естер повече не се спомена.

Трябва да спомена, може би, и друго едно лице, за което си спомням от този период и което изигра някаква роля в живота на господин и госпожа Ф.

Това беше швейцарският дипломат Шарл Редар. За разлика от италианския посланик Мажистрати, японския, на когото съм забравила името, и обергрупенфюрера на госпожа Силке, той не идваше нито в Юнион клуб, пито на вечерите в дома на господин и госпожа Ф. На тези вечери от един момент нататък всяка вечер се пееше една и съща германска песен, която всички научихме наизуст.

«Linter der Laterne, bei der Kazerne. Wer wird bei der Laterne stehen wie einst Lilli Marlen».^[10]

„Чудесна песен и толкова тъжна“ казваше всеки път госпожа Ф. и се просълзяваше.

Както казах, швейцарският дипломат Редар не присъстваше на тези сбирки. Бях го виждала само когато придружавах госпожа Ф. на големи манифестации, където беше канен целият дипломатически корпус, като например Деня на детето, 24 май, и други, в които госпожа Ф. винаги участваше. Особено държеше на Деня на детето, който се беше превърнал в дворцов празник, тъй като на него можеха да бъдат показвани и царските деца.

През тези две години, докато служех у госпожа и господин Ф., два пъти придружавах госпожата на празника на Деня на детето. По това време София винаги е била най-хубава, с разкошна зеленина и с толкова много цветя, че можеха да затрупат целия царски дворец. Цяла София се стичаше да види колоните от празнично облечени деца, които дефилираха пеш или качени на украсени с цветя камиони пред двореца. Там на първа линия стоеше права царицата заедно с двете си деца, а наоколо се нареждаха всички министри, генерали и най-видните хора от Двореца. Пред очите им минаваха не само всички училища, но дори и детските градини, както и Училището за слепи, на което даваха специален камион, в който настаняваха слепите ученици. Госпожа Ф. се гиздеше особено грижливо за този ден, слагаше най-хубавите си шапки и много държеше да бъде забелязана от царицата, която, по мое мнение, по-скоро я отбягваше.

„Колко е хубав този празник! — чувах я да коментира. — Така малките поданици ще знаят отсега кой ще бъде техният цар.“

Швейцарецът Редар присъстваше дискретно на тези публични празненства и никога не се стремеше да бъде на първа линия. За разлика от други дипломати от корпуса, господин и госпожа Ф. не го канеха на интимни, приятелски вечери вкъщи.

Дойде един-единствен път в дома на господин Ф. и това беше по работа. Беше през март месец, когато нещо се готвеше срещу евреите, защото чух господин Ф. многократно да говори за тях, както и да казва на съпругата си, че трябвало да бъде дискретна, докато „работите привършат“ и че такава била, „царската заръка“. Никакви излишни приказки! Самият цар се бил изнесъл с царицата и децата от София и бил наредил да не го безпокоят. Преди това обаче швейцарецът многократно се обаждаше вкъщи да търси господин Ф., но госпожата ми даваше знак с ръка да отговарям или че го няма, или че е зает и че ще го потърсят, когато министър-председателят се освободи. Тази игра продължи повече от месец, докато най-после срещата се състоя. Учудих се малко, че господин Ф. приема швейцареца не в служебния си кабинет в министерството, а в дома си, но тъй като вече познавах безмерното любопитство на госпожата, го отдадох на желанието й лично да научи съдържанието на техния разговор. Господин Редар беше от френската част на Швейцария и говореше предимно френски, който не беше силният език на господин Ф. Затова беше решено разговорът да се води на немски, за всеки случай и с преводач, въпреки че швейцарецът владееше езика. Този преводач бях аз. Рядко съм изпитвала такова напрежение и дори страх, както при този разговор. Господин Редар беше около петдесет и пет годишен, достолепен и спокоен на вид. Горе-долу така изглеждаше и господин Ф. Изумих се, когато двамата мъже повишиха глас и дори се скараха. Темата бяха евреите. Господин Редар бил научил, че щели да бъдат изселвани в лагери в окупирана Полша, и беше дошъл с искане на британското правителство, чиито интереси Швейцария представлявала, четири хиляди и петстотин еврейски деца, придружавани от петстотин възрастни, да бъдели пуснати да заминат за Палестина. Господин Ф., който беше възпитан човек, се ядоса и остро отказа. Швейцарецът, който също беше възпитан, не му остана длъжен и повиши глас.

„Вие изпращате на смърт тези деца!“, почти се развика той на немски.

Господин Ф. отговори сухо, в смисъл че вече било късно, тъй като влаковете били тръгнали, както и че нямало място за сантименталност. Разделиха се сърдити и без да си подадат ръка. Мислех, че сърцето ми ще изхвръкне от напрежение. Господин Ф. беше изобщо забравил, че съм там, и когато госпожа Ф., силно възбудена, тъй като беше чула всичко зад вратата на кабинета, влезе при него, той избухна в ругатни срещу швейцареца. Защо се месел и какво го интересували нашите евреи? Сигурно било, защото наскоро Комисарството по еврейските въпроси било конфискувало тридесет милиона на някакъв швейцарски евреин, решил да прави бизнес с България, И пак навсякъде тия англичани, които мразели страната ни и се бъркали в нашите работи. Беше ядосан и силно зачервен, но първото, което направи, беше да се обади в Двореца, за да го свържат с царя. Оттам му отговориха, че царят е извън София, но ще предадат обаждането. Действително, след около час царят се обади и аз веднага познах гласа му по телефона. Както винаги, говореше тихо и много учтиво. Говориха кратко и разговорът очевидно успокои господин Ф., защото след него той каза на жена си: „Кита, той мисли като мен и напълно ме подкрепя.“

С това епизодът с тези деца беше приключен.

Спомних си за тях година и половина по-късно, когато вечерта на осми срещу девети септември госпожа Ф. трескаво приготвяше неголям куфар с багаж, което хич не беше обичайно за нея, и прибираше разни документи. Разбрах, че двамата с господин Ф. панически бягаха. Аз също исках да избягам и да се прибера у дома. Страхувах се за баща си, който беше царски офицер, както и за брат си, който беше станал юнкер. Госпожа Ф. обаче не ми разреши. Връчи ми пет подвързани големи тетрадки с дебели корици и една друга, която приличаше на албум за снимки. Това бяха дневниците на господин и госпожа Ф., които тя реши да ми повери, смятайки вероятно, че като младо момиче и частно лице няма да бъда претърсвана при последвалите събития. Нареди ми да си отида вкъщи едва след като те напуснат дома и да скрия на сигурно място дневниците. Двамата с господин Ф. излязоха към 10 часа вечерта. Били отишли, както после се разбра, в швейцарската мисия при Редар, от когото поискали политическо убежище. Той обаче не ги приел, въпреки че Швейцария беше неутрална държава и привидно не взимаше участие в политическите събития, които засягаха и нас. Оттам господин и госпожа Ф. отишли в турското посолство, където останали около десетина дни, но след този срок турците ги предали на руснаците. По-нататък историята е известна. Не видях никога повече госпожа Ф., въпреки че след години тя си върна всички имущества и заживя отново в апартамента си на улица „Кракра“. За разлика от нея, въпреки че бях само една ученичка от Дойче Шуле и нейна частна секретарка, аз не само бях разпитвана и държана близо седмица в милицията, но и прекарах принудително няколко години в провинцията, не можах да завърша университет, нито германски, както мечтаех в глупавата си младост, нито български, и се пенсионирах като дребна служителка в Балкантурист, където раздавах туристически проспекти на източногерманци. Госпожа Ф. не ме потърси никога, за да си поиска дневниците.

Аз обаче сама ги предадох. Бяха арестували баща ми и брат ми и аз ги откупих чрез тях. Намерих начин да го сторя. Дневниците потънаха някъде, но след повече от четиридесет години изведнъж изплуваха и аз се слисах, когато ги видях издадени като книги. Дали бяха същите? Не мога да твърдя, защото не ги бях чела подробно. Внимателно прочетох дневника на госпожа Ф. и в общи черти събитията, на които аз съм била свидетелка, бяха такива, каквито ги помнех. Някои факти обаче липсваха. Дали тя не ги беше вписала, или издателите бяха решили да ги спестят, е въпрос, на който не бих могла да отговоря. Ако моите записки помогнат да се хвърли повече светлина върху съдбата на някои изчезнали хора, бих била доволна и удовлетворена. Защото си спомням какво преживяхме с майка ми, когато изчезнаха баща ми и брат ми, както и всичко, което трябваше да сторя, за да се върнат те обратно, макар и след години.