Саския Сарджинсън
Близначките (9)

8

Жената на отсрещното легло високо тананика. Пръстите й движат пластмасовите куки в ръцете й. Продължава да плете червената прежда. Истинско чудовище от изпуснати бримки: дебела вълнена змия, безформена и безсмислена. Бързо извръщам очи, когато погледът на болната се вдига нагоре.

Ако лежа с наполовина притворени като на крокодил очи, я виждам как жестикулира и шепне на сенките край леглото си. Води дълги разговори с въображаеми приятели. Днес поне кльощавите й крака са под завивките, посивяващият й пубис е скрит от поглед, тъмните провиснали гънки на лабията й — покрити. Достойнството й се е възвърнало до известна степен.

Оставям главата си да падне обратно върху възглавницата. Очакването на забвението е нещо хубаво. Защото винаги има шанс Джон да се появи отново на своето колело, очаквайки ме в края на гората, ухилен, с отразена слънчева светлина в косата и аромат на мъх по кожата. Залитам към вероятността да загубя настоящето. Светлините над затворените ми клепачи се размазват и трептят.

Намирахме се по средата на пътя, водещ към къщата ни, когато видяхме непознатия — плешив, с тежки рамена — да излиза от нас. Качи се в бял ван, паркиран отстрани на поляната, и бавно отмина, заобикаляйки дупките. Забихме погледи в прозореца. Лицето на мъжа приличаше на картоф, беше с тънки, свити в права черта устни. Не погледна към нас.

Остатъкът от пътя изминахме тичешком. Чорапите ни се свлякоха около глезените, ученическите раници ни удряха по гърбовете. Един бърз поглед ни успокои — Тес и Батшиба бяха вързани на безопасно място в горния край на градината; бяха навели глави надолу и пасяха високата трева.

Завихме към бараката, където държахме козлето. Беше ни станало навик да го посещаваме веднага, щом се приберем от училище, и да го оставяме да ни смуче пръстите. Харесваше му да го чешем по ушите и да го целуваме. Аби стоеше на кухненската врата и бършеше ръце в една кърпа.

— Хей, момичета! — извика тя. Когато се обърнахме, тя нежно и подмамващо добави: — Елате насам, влезте. Направих ви торта.

Беше облегната на рамката на вратата и усмихнато ни канеше. Плитката й се виеше по рамото й подобно на змия. Напомни ми на ловеца на деца от „Чити-чити-бенг-бенг“.

Изи първа стигна до вратата. Завъртя топката на бравата. Затаихме дъх от изненада: майка ни беше вкъщи. Изглеждаше бледа. Разпери ръце, препречвайки пътя ни, и измъчено се усмихна.

— Не можете да влезете — каза ни тя. — Трябва да ви кажа нещо.

Изи тихо изохка, сякаш е видяла нещо ужасно. Аз също се опитах да надникна, но мама ни изгони, като ни поведе пред себе си към кухнята, където ни чакаше Аби с тортата. Гостенката ни взе нож и го заби в блата, наряза го на парчета.

— Какво ще кажете за чаша мляко в добавка? — попита тя.

Мама стоеше с гръб към нас и се опитваше да измъкне корковата тапа на бутилка вино. Сипа си една чаша и отпи голяма глътка.

— То не се мъчи — каза тя, като се обърна. — Господин Гиб е касапин. Знае какво прави. И аз бях там. Не се отделих от него…

— Не! — изкрещя Изи. — Убийца! — Вдигна ръце, сякаш да удари мама, но вместо това зарови лице в шепите си. — Мразя те — прошепна разпалено тя, — мразя те. Мразя те. И никога няма да ти простя.

Изи се обърна към мен, очите й светеха от сълзи и гняв, молеше ме мълчаливо, посегна да ме хване за ръката. Не можах да помръдна. Поклатих глава и погледнах към пода. Представих си пръстите си в розовата устица на козлето, грапавината на езика му.

— Вижте — затрепери гласът на мама, — опитах се да ви обясня, но вие не пожелахте да ме изслушате. — Протегна ръка към мен. — Виола, знаеш, че сами се изхранваме, нали така? Разбираш ли?

Продължавах да гледам към пода. Бях като вдървена.

— О, за бога! — уморено възкликна тя. — Това не е някаква проклета шега. Не си играем игрички.

Аби се размърда в ъгъла на стаята, гледаше ни и все така стискаше кърпата в ръцете си. Парчетата торта стояха недокоснати в чиниите. Аби прехапа устни, вероятно се разкъсваше пред дилемата коя от двете ни да прегърне или потупа успокоително по гърба. Люк, опънат върху дивана, изглежда, не беше трогнат от драмата.

— Да — промърмори лениво той, — това е тежък урок — помръдна искрено с пръстите на краката си, — но естественият цикъл на живота е такъв. А природата е жестока, братче. Животът е жесток.

Втренчихме погледи в него.

— Не те харесваме — произнесе Изи.

Аби измяука разстроено и закри устата си с длани. Карираната кърпа падна на пода.

Не докоснахме тортата й, макар че беше шоколадова.

По циментовия под в бараката намерихме тъмни петна. В ъгъла стоеше кофа, в която стояха ушите и краката на козлето. Копитцата му бяха бледи като бебешки нокти. Ушите му — мънички и идеално оформени, поръбени с мека бяла козина. Кръвта беше кафява и съсирена около отрязаните места.

На следващия ден мама го сготви. Това трябваше да е прощалната вечеря за Аби и Люк, преди двамата да потеглят обратно към Уелс. Истината е, че ни беше предупредила. Сетих се как, когато измисляхме име за козлето — бяхме предложили Снежко или Сребърната сянка, — мама беше поклатила глава и ни беше казала:

— Кръстете го Неделен обяд.

Не вярвахме, че говори сериозно. Но Майкъл през цялото време беше прав.

Не плакахме. Беше твърде ужасно, за да плачем. В душите ни заседна тежест. Някакво мрачно отчаяние. Нарцисите бяха поникнали, цветовете на природата се връщаха жълти и яркозелени. Но зад прелестната повърхност се криеше нещо тъмно и зловещо. Усещахме се наранени от него. Увити в палта и шалове, излязохме от градината и легнахме в гъстата папрат в края на гората. Нямахме енергия да отидем по-навътре; но не можехме да останем в къщата. Под телата ни пълзяха насекоми, следваха невидима пътека, понесли парченца листа и кора.

Когато подадох глава над папратта, видях, че прозорците на кухнята са замъглени от готвенето. Мама беше вътре, вареше козя яхния с кайсии и бадеми, косата й беше прибрана в рошав кок. Представих си няколко изплъзнали се кичура, залепнали за врата й, червенината по бузите й, докато кълцаше продуктите и разбъркваше яхнията. Откъм къщата се носеше сладък аромат на месо. Бяхме гладни и премръзнали в нашето леговище. Люк свиреше на китара. Някой беше запалил свещи и златистата им светлина трепкаше зад прозорците. Зъзнехме в палтата си, стомасите ни къркореха. Цял ден не бяхме слагали хапка в уста. Гората зад нас събираше сини сенки, вплиташе нощта в клоните и дънерите. Притиснахме се още по-плътно една към друга. Земята беше влажна. Чувствах как влагата се пропива през дрехите ми.

— Поне не го докопа Черния демон — казах аз, притискайки длан към корема си, за да приспя глада.

— Но ако го беше докопал — отвърна Изи, — сега мама нямаше да е убийца.

Щом се сетихме за Черния демон, усетихме движение на лапи по нападалите борови иглички. Тихото му пъхтене. Представях си го като кръстоска между пантера и елзасец. С източени крайници и мускули, играещи под черна като катран козина. Очите му сигурно щяха да са като сяра, съскащо отровно жълто. Очи на дух.

Здрачът се спусна студен над нас и полепна по кожата ни. Очертанията на предметите се размазаха и затрептяха. Дърветата, небето и тревата засияха с млечно сияние и изгубиха яснотата на силуетите си. Дори Изи, намираща се на сантиметри от лицето ми, започна да се размазва и избледнява. Празнотата ни поглъщаше. Имах усещането, че светът е пропаднал. Представих си, че дърветата са се изтръгнали от корен и са полетели с плъзгане по мъха, оставяйки следа с клоните си, а папратта шумоли под тях. Наоколо чух шепота на диви създания. Знаех, че Изолта също осъзнава липсата на всичко. Мълчахме. Почувствах как сестра ми взема ръката ми в своята и се вкопчих в топлината на кожата й, във формата, която костите приемаха под плътта й. Пръсти, които познавах така добре, както своите. Фактът, че съществува, ме поддържаше. Присвих очи и различих формата на дънерите, очертанията на листата папрат, силуета на Изолта. Светът нахлуваше обратно при нас.

Мама излезе в нощта и започна да вика силно, като се препъваше из градината. Беше пияна.

— Момичета, прибирайте се вътре! Стига вече! Влизайте!

Аби и Люк се присъединиха към нея.

— Изолта! Виола!

Имената ни кънтяха из гората, летяха към небето. Чувахме ги как се заплитат в клоните и падат върху пръста, заглушени и мъртви като простреляни птици.

— Вижте, за бога — писна ми вече! — Гласът на мама изтъня в писклив вой. — Мислите ли, че на мен ми хареса да ям от проклетото животно? Но трябваше да се направи.

Чухме как Аби майчински я успокоява:

— Добре, Роуз, скъпа, нека ги оставим. Няма да ги намерим. Може да са навсякъде. Ще се приберат, когато са готови.

Скрити в папратта, обгърнати в тъмнина, ние наблюдавахме как Аби се притиска към майка ни и я отвежда обратно към къщата. Очертанията на жените, свързани чрез сенките, наподобяваха чудовищен звяр. Чух гневните заваляни протести на майка ни. Гората ни притискаше в гърбовете.

Преглътнах.

— Хайде — казах тихо.

Изи поклати глава.

— Няма да вляза вътре. — Тя отново седна. — Тя го уби. Изяде го.

— Моля те — рекох. Осветените прозорци на кухнята пулсираха с онова чувство за сигурност, внушавано от света на хората. Гледах ги с копнеж, обзе ме импулса да хукна към тях през влажната трева. — Моля те, Изи.

Лицето й се беше превърнало в синкаво, просветващо в тъмното петно. За един ужасен миг се зачудих дали анонимното нещо не е тя. Вероятно беше дух. Може би Изи — истинската Изи — беше обладана от Черния демон. Може би я беше съборил и беше хукнал, повличайки я след себе си. Тогава тя проговори:

— Върви. Върви де. Тичай вътре, при мама. Бъди предателка.

Тези типични за Изи думи ме изпълниха с облекчение. Зад това усещане се преплитаха и разкъсваха други чувства: гняв от егоизма на сестра ми, съжаление към майка ми. Отворих уста да възразя, но думите замряха на езика ми. Изи беше права. Дори да грешеше, нямаше значение. Тежко въздъхнах и обърнах гръб на къщата. Стиснах студените си пръсти, пъхнах ги в джобовете си и се отпуснах на земята. Седнах, опряла глава на свитите си колене, стараех се да се смаля. Изи се намести по-близо до мен. Не говорехме. След няколко минути се отпуснах върху извивката на рамото й и там, където телата ни се свързваха, разцъфна топлина.