Саския Сарджинсън
Близначките (20)

19

— Но защо трябва да ходим? — проплаках.

— Дори не са ни роднини — добави Изи.

Мама не се трогна.

— Не разваляйте всичко. Ще бъде чудесно. Вдъхновяващо. Имаме нужда от повече музика в живота си — добави тя. — Пък и Франк е купил билетите. Всичко е уредено.

Напъхахме се в рокли пряко волята си и отново изтърпяхме мъчението с вмирисаната хавлиена кърпа. Сбърчих очи, докато влажната материя търкаше страните ми, изпълваше устата ми, а мамините пръсти се заравяха в скалпа ми. Оплакванията ни не я разколебаха, не ни остави, докато не прекара с мъка гребен през сплъстените ни кичури. И всичко — заради някакъв тъп концерт. Поли, с нейната музикална стипендия, свиреше на цигулка в младшия оркестър на училището. Седяхме със сбръчкани чела на първия ред. Аз бях до мама, а Франк — от другата й страна. Оказа се, че Франк е учител по математика в училището на дъщеря си. Преподавал дърводелство за възрастни във вечерното училище, защото, както ни обясни, това било неговото хоби и обичал да споделя страстите си с останалите.

Задушната зала беше пълна с нетърпеливи родители, братя и сестри, баби и дядовци. Помещението беше далеч по-тържествено от салона в нашето училище: с висок таван и облицовка от тъмно дърво; по стените бяха закачени плакети с гравирани сребърни имена на спортни герои. Портрети в бронзови рамки запълваха другата стена. Гледах изрисуваните лица — всичките на сериозни жени с посивели коси; отдолу се виждаха дати и аз стигнах до заключението, че жените сигурно са бивши директорки. Някои от тях сякаш принадлежаха на викторианската ера. Когато ни бяха казали, че става дума за частно девическо училище с пансион, се надявахме да видим нещо забавно от рода на „Свети Триниан“.

Хвърлих кос поглед настрани и забелязах, че мама изглежда странно. Косата й не беше сплетена на обичайните плитки, а падаше свободно по раменете. По китките й липсваха дрънчащите индийски гривни. Дори си беше обула нов чифт сандали от „Кларкс“ вместо ежедневните чехли. Пръстите на краката й мърдаха, сякаш приклещени от кожените каишки. Ръцете й — с нокти, изчистени от градинската пръст — лежаха сплетени в скута.

Изолта седеше от другата ми страна, изгърбена и гневна, забила поглед в пода. Непокорно подритваше краката на стола си. Мама се приведе пред мен, за да я усмири. Сестра ми спря за момент, но после започна да потропва с крака. Беше обута в сабо и дървените подметки тракаха силно при допира си с пода. Една жена надолу по редицата проточи врат и се намръщи. Мама протегна ръка и успя силно да плесне Изи по коляното. Тропането престана. Тялото на Изолта се вдърви като подметките на сабото й. Портретите гледаха неодобрително.

Поли стоеше в предната част на сцената, лицето й бе концентрирано, докато лъкът се плъзгаше по струните на цигулката. Тялото й се навеждаше и изправяше, сякаш малкият инструмент бе прекалено тежък за рамото й. Протяжен стон изпълни залата, когато останалите струнни инструменти подеха мелодията, класическа и скучна. Оставих я да премине през мен, да ме отведе далеч от твърдия стол и душната зала.

В съзнанието ми се разгърна спомен. Взех го и изгладих ръбовете му. Исках да премисля всеки детайл от следобеда, в който бях останала сама вкъщи. Мама и Изи бяха отишли на зъболекар в Ипсуич — сестра ми имаше нужда от пломба. Бях възразила срещу подскачащия кош на веспата и срещу чакалнята, където ми прилошаваше от миризмата.

— Ако остана у дома, ще си напиша домашните — умолявах мама, обзета от внезапно вдъхновение. — Ако дойда, ще повърна. Знам, че така ще стане.

Денят беше горещ, небето — пълно с леки нежни облаци, въздухът — оживял от пеперуди и оси. Разполагах с цялата къща само за себе си. Градината и покрайнините на гората ми изглеждаха странни заради състоянието ми на изолация. Всичко беше по-ярко и по-контрастно. Атмосферата се промени, наелектризира се и се изпълни с напрежение, издълба кухина в стомаха ми. Имах усещането, че някой ме наблюдава. Знаех, че е глупаво, и се опитах да игнорирам неприятното усещане. Но убеждението, че някой се крие сред дърветата, се засили и накрая отчаянието ме накара да извикам:

— Ще седна за малко в градината. — Престорих се, че уведомявам някой близък за намеренията си. — О, добре, да, вие двете останете вътре, щом ви е по-удобно там — продължих; въображението ми изпълни къщата с приятелски лица. Хрумна ми, че един въображаем баща би представлявал по-сигурна защита, затова изкрещях: — Добре съм тук, татко. Виждам те в кухнята. — Беше ми странно да произнеса думата „татко“, но идеята за баща, който ме пази, бе успокояваща. След това се почувствах по-добре.

Лежах по корем върху одеялото за пикник с „Видрата Тарка“ в ръка и вдишвах следите от разсипан ябълков сок и старо сирене върху плътната материя. Котката се настани до мен, опънала крак във въздуха с намерение хубаво да се оближе. Бях си направила сандвич със сладко и си бях сипала чаша мляко. Въпреки гъделичкащия ме страх се наслаждавах на чувството, че съм напълно сама. Не ми липсваше нито мама, нито Изолта. Чувствах се като развълнувана пакостница, сякаш бях откраднала нещо ценно и ми се беше разминало. Слънцето светеше ярко върху страниците на книгата ми, караше ме да присвивам очи, а думите се замъгляваха и трептяха. От време на време извиквах към къщата:

— Трябва да излезете! — Или: — Толкова е хубаво и топло!

Не го чух, докато не застана над мен. Тогава подскочих и разлях млякото си. Котката се отръска и се отдалечи. Дългата му сянка се плъзна над мен, хладна и тъмна, подобно на платно върху кожата ми. Вдигнах поглед, сърцето ми биеше лудо.

— Изкара ми акъла! — възкликнах.

Устната му беше разцепена, сред розовата плът прозираше дълбока червена резка. Върху брадичката му се виждаше засъхнала кръв, коленете му бяха набити с пръст, през прасеца му минаваше синина.

Джон погледна над главата ми, заровил пръстите на краката си в тревата.

— На кого викаш?

Почервенях.

— На никого. Не виках. Няма ги.

— Какво, даже Изи ли?

— На зъболекар е. — Седнах. — Какво правиш?

— Нищо — сви рамене той. — Майкъл е идиот.

Чопърът лежеше захвърлен встрани от пътеката.

— Искаш ли нещо за пиене? Мляко… или нещо друго? — Изглежда, му беше горещо. Подръпнах шортите си, давайки си сметка за голите си крака, за сладкото по устните ми. Отсъствието на другите ме караше да се чувствам разголена.

Надникнах в празния хладилник в мрачната кухня. Беше останала само капка мляко. Но Джон и без това искаше вода. Жадно пресуши две чаши, чувах как гърлото му преглъща течността. Поех си дълбоко въздух, вкусвайки аромата на гъби, който се излъчваше от него.

— Някога не ти ли писва? — попита той, като изтри кръвта от брадичката си. — Да имаш близначка. Да ти лазят по нервите, да те командват, да ти крадат нещата?

Кимнах, изпълнена с облекчение при това признание. Виновно погледнах назад, сякаш Изи седеше някъде в ъгъла и ставаше свидетел на моето предателство. Усетих остро пронизване в челюстта. В този момент зъболекарят сигурно дълбаеше в устата й с бръмчащата машинка и металното борче разяждаше зъба й. Знаех как пръстите й щяха да се впият в седалката.

— Изи може да е досадна понякога — казах и сърцето ми леко подскочи в гърдите.

— Тя ли е по-голямата? — Джон се облегна на мивката. — Майкъл е по-голям от мен с пет минути. Но се държи така, сякаш са пет години.

— Да! — почти извиках. — И Изи е по-голяма! Макар че мама не може да си спомни с колко.

Глупаво се усмихнахме един на друг.

— Какво искаш да правим? — попита той. Гласът му беше нехаен, но аз забелязах трептенето на устните му, примигването на очите му, когато се отклониха встрани.

Накрая извадихме пастели и хартия от шкафа във всекидневната и ги изнесохме навън. Седнахме на одеялото и нарисувахме карти на острови със съкровища с детайлни пейзажи, с реки, пълни с крокодили, и пиратски кораби, пуснали котва до брега, и джунгли със змии и канибали. Пиратите имаха истински кръвожадни изражения на лицата, крокодилите убедително оголваха зъби. Когато им се възхитих, Джон се изчерви.

— Трябва да видиш как рисува Майкъл. Не е нужно да разбираш много, за да разбереш, че наистина е добър.

Изцапаните ни в синьо и зелено пръсти се докосваха леко, докато взимахме пастелите и парчетата тебешир и ги връщахме обратно. Заговорихме за плана ни за спасение на жертвените животни, за това как ще се метнем на колелетата си, за да избягаме бързо; разсъждавахме дали трябва да намерим нещо, което да ни предпазва от лош късмет и клетви.

— Чесън? — предложих, като си мислех за всичко, което бях чувала за вампирите.

Джон поклати глава.

— Онова, което наистина действа, са заешките крачета. Провесени на шията.

— Радвам се, че Изи не е тук — изрече внезапно той. — Харесва ми да съм с теб. Понякога те гледам, виждам, че си мислиш за разни неща, и искам да разбера какви са. Сестра ти… тя е твърде заета да привлича вниманието на всички към себе си.

О, но Изи е по-умна, по-забавна от мен, отварям уста да възразя. Но стисвам устни над думите. Джон ме харесва. Мисли, че аз съм интересната. Никога преди не съм се смятала за интересна.

Когато стана да си върви, той ме погледна с един от своите настойчиви и нетрепващи погледи.

— Не им казвай за този следобед.

— Няма — прошепнах, останала без дъх.

Джон се усмихна. Заговорническа усмивка. После докосна ръката ми.

След като вдигна колелото и завъртя педалите надолу по пътя, изчезвайки сред сенките на дърветата, продължавах да усещам топлината на пръстите му. Въпреки че ме беше докоснал за кратко, като падащо листо, ми се струваше, че сякаш е оставил отпечатък върху мен: клетки от кожата му, формата и плътността на всеки пръст, извивките на отпечатъците му.

Музиката спря, разнесе се вълна от ръкопляскания. Поли се поклони, ухилена и със зачервено лице. Докоснах ръката си там, където я беше докоснал Джон. Изолта ме сръга в ребрата.

— Каква надувка — изгъргори тя. Но аз не отвърнах, защото току-що бях забелязала, че Франк е откраднал едната ръка на мама и я стиска в своята. Никой от тях не се обърна да погледне другия и това по някакъв начин правеше случващото се по-лошо — придаваше му измерението на тайна. Очите на майка ми блестяха и тя гледаше към сцената, право към Поли. Погледнах отново. Двамата ръкопляскаха. Трябва да съм се объркала. Реших, че не се е случило. Не бях го видяла.

Дръпнах раздразнено мама за ръката.

— Сега може ли да си вървим у дома?

1975 година

„Джон,

Може би един ден ще събера смелост в действителност да изпратя едно от тези писма. Но как да ти позволя да видиш нещата, които пиша? Мразя се. Чувствам се толкова противна, толкова изпълнена с грозота от онова, което направих. Опитвам се да се смаля, за да не виждат хората какво съм направила и коя всъщност съм. С теб не бих се чувствала по този начин. Ти винаги си ме приемал такава, каквато съм, а и без това знаеш всичко. Ще ми се да можех да си поприказвам с теб. Не мога да говоря с Изи — тя се е променила, между двете ни съществува разстояние, което не мога да прекося. Това ме кара да се чувствам самотна.

Джон, сякаш са минали сто години, откакто се видяхме за последен път. Дори нямам твоя снимка — снимка на онова, което бяхме. Трябва да съм по-мила с Хети. Тя е толкова добра. Ти би я харесал. Но аз през цялото време съм изпълнена с гняв. Само дето никой не разбира, че човекът, на когото съм ядосана, съм самата аз. Каквото и да кажа, излиза погрешно. По-добре да не казвам нищо. Чуй ме само! Сега разбираш защо е по-добре ДА СКЪСАМ ТОВА…

Радвам се, че с Майкъл сте заедно — вие двамата никога не сте имали нужда от думи. Принадлежите си един на друг така, както принадлежите на гората. Как ми се иска да можех да съм там с вас.

Виола“