Саския Сарджинсън
Близначките (37)

36

Столът е празен. Изолта сигурно си е отишла у дома. Не си спомням кога си е тръгнала. Оглеждам се наоколо, изпълнена с усещането за безполезност. Това трябва да престане. Трябва да се оправя.

За пръв път усещам, че имам някаква цел. Имам и друго чувство — за нещо още по-важно, по-голямо от моята болка и моите проблеми. Вкопчвам се в него: ще го използвам, за да се оправя, да ям, да изляза оттук.

Леглото на Джъстин е празно. Гледам как един санитар пристига с чисти чаршафи и започва да го оправя; разгъва чаршафите, заглажда ръбовете.

Покрай леглото ми минава сестра.

— Къде е Джъстин? — спирам я, гласът ми е неестествено висок и рязък.

— Джъстин? Имаш предвид госпожа Мортимър? — Сестрата се мръщи. — Мислех, че знаеш, скъпа. — Тя замълчава, снижава глас. — Почина. Умря. Вчера.

— О — отвърнах. — Не знаех…

— Случило се е през нощта. — Сестрата ме гледа мило. — Не бях на смяна.

Припомням си беззъбата усмивка на Джъстин.

— Синът й знае ли? — Поглеждам към празното легло, към опънатите чисти чаршафи.

Сестрата изглежда объркана, поклаща отрицателно глава.

— Не знам за какво говориш.

— Но всичките й внуци…

Сестрата ме гледа странно; отново леко поклаща глава.

— Никога не е имала посетители, бедната душа.

Зад сестрата долавям някакво бързо движение. Малкото момиченце. Навеждам се напред. То лети през отделението, минава покрай леглата, без да обръща глава, тича прекалено бързо както винаги; днес косата му е сплетена на плитки. Те се развяват зад гърба му. Ако не е внучка на Джъстин, тогава коя е? Отварям уста да попитам сестрата, но тя вече се е отдалечила към другия край на стаята и разговаря с един лекар.

Малкото момиченце подскача на пръсти, както правят всички деца, крайниците му са отпуснати; преодолява законите на гравитацията. Спира, сякаш знае, че си мисля за него. Обръща се и тръгва към мен. Гледа ме с маслинените си очи — спокойни, нетрепващи, тъмни сред бледото луничаво лице.

Мисля, че винаги съм знаела.

За момент усещам как в китките ми се впиват пръсти. Ноктите прорязват кожата ми, остри върху плътта ми, карат ме да простена. Момиченцето се привежда над мен, толкова близо, че усещам топлия му дъх върху кожата си. Мириса на море.

— Ти — прошепвам.

Искам да го докосна, да го задържа. Но съм уплашена. Толкова уплашена, че седя, без да помръдвам, притихнала и неподвижна под чаршафа, с отворена уста и силно вкопчени една в друга ръце. Кожата ми е леденостудена и безжизнена. Не мога да дишам.

Момиченцето се обръща, двете кафяви плитки подскачат. Слънцето проблясва. Порив на вятър, шумолене на пера. И то е изчезнало.

Отделението се връща обратно към мен: потракването на количките, с които разнасят обяда, мърморенето на пациентите, подрънкването на приборите за хранене и таблите. Оплаквания. Усти, които се отварят, затварят и дъвчат. Вонята на варено зеле и картофи. Думи на отказ и протест.

Струва ми се, че чувам смеха му.

Напрягам се да чуя ехото, да го уловя и да го анализирам, за да открия значението му. Звуците на болницата изпълват пространството, не оставят място за нищо друго. Поривът да изпищя, да изкрещя на всичките тези хора да замълчат, е почти непоносим. Стисвам устни и затварям очи, търсейки друг звук от момиченцето.

Когато отварям очи, Вера, помощничката с обяда, се суети около леглото ми. Тя е депресирана, отпусната и пъпчива в синия си гащеризон. Табелката с името й е закачена на обратно.

Поглежда към мен:

— Супа?

Забивам поглед в ръцете си, мисля си шокирана, че ноктите на Поли отново са оставили следи върху тях. Но когато вдигам длани към очите си, не виждам нищо друго, освен костите на китките си, които стърчат подобно на малки плуващи лодки под кожата ми.

— Съжалявам — прошепвам. — Поли, съжалявам.

— Как е възможно просто да изчезне? — Мама задаваше този въпрос отново и отново — към чашата си с вино, към вятъра. — Не разбирам.

В началото имаше очакване, надежда, че Поли ще се появи — всички повтаряха, че ще се върне. После дните се проточиха в седмици и очакванията се смениха. Вече търсеха тяло. Но и това не откриха.

Деца изчезват. Сега го знам. Случва се по-често, отколкото предполага човек. Крадат ги от предните дворове и прага на къщите им. Изчезват от паркинги и магазини. Съществуват папки, пълни с имената на изчезналите. Снимки от семейни излизания, от които гледат светнали очички и беззъби усмивки.

Поли Холис. На седем години и половина. Метър и двайсет и седем сантиметра висока. Кафява коса и тъмнокафяви очи. Лунички. Изчезнала. Двайсет и седми август, хиляда деветстотин седемдесет и втора година.

Често съм се чудела как едно име, някога невинно и лично, се превръща в обществена собственост; как става синоним на мъка и предположения, как формата му е омърсена от неизмити пръсти, обръщащи страниците на вестник. Хората го произнасят суеверно. Зареждат го със страх. Значението му се променя завинаги, изпразнено от човека, на когото някога е принадлежало.