Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

17

Готова съм за полет, тялото ми е наклонено под ъгъл от вятъра. Въздухът е разреден и яростен, солен от морските изпарения. Облизвам устни. Ако се наклоня напред дори само милиметър повече, ако се протегна още съвсем мъничко напред, някой силен порив на вятъра ще поеме тялото ми и ще ме запрати в широкия басейн на небето. Но аз съм пуснала корени в камъка.

Държах птичата костица в джоба си. Почувствах я гладка срещу палеца ми. Колко лека беше, бледа като луната, плъзгава в ръката ми. Отблизо повърхността й беше осеяна със ситни дупчици подобно на вкаменелост.

Край морето, от прозореца на една кула, излетяха подплашени гарвани. Черните им сенки се пръснаха. Върнаха се, когато си тръгнахме, дойдоха откъм осветени от слънце хълмове, плъзнаха се обратно с разперени криле, за да засвидетелстват господството над дома си.

Един ден ще пристъпя в пространството. Ще усетя как въздухът подхваща кухите ми кости, как погалва на вълни силно опънатата ми кожа. И ще изчезна — сянка, бягаща по тревите, форма, захвърлена върху камъчетата на плажа.

Зелените стени се затварят. Флуоресцентната светлина пада силно надолу, удря ме през очите. Мониторът до леглото ми примигва в червено, доказателство, че сърцето ми все още работи.

Сестрите се движат между леглата, навеждат се и се изправят, разговарят помежду си.

— Гледа ли „Далас“ снощи?

— Мислиш ли, че Джей Ар го е направил?

Смях.

— Да, Сю Елън се е заела със случая му.

— Госпожа Скот взе ли си лекарствата?

— Преди половин час, но трябва да й се направят кръвните изследвания.

Думите им се смесват, преливат в размазан отдалечаващ се шум. В другия край на стаята санитарка дръпва рязко завесата около едно легло. Иззад тънката материя се разнася ридание, позив за гадене, после — плисък, когато повърнатото се удря в легенче. Запушвам уши с длани.

Къде ли е Изи в момента? Дали вече е във влака? Чувам тракане и съскане на ускоряващи хода си колела върху релси. Предприехме същото пътуване, когато мама ни заведе в Лондон да видим гробницата на Тутанкамон в Британския музей. Изолта ще хване влака от Ливърпул Стрийт за Ипсуич, точно както ние го бяхме направили навремето, с глави, изпълнени със златни сфинксове и мисълта за едно мъртво момче, чието сърце лежеше в кутия до него.

По време на своето пътуване Изолта ще види зеленина и теменужки, изненадващите нюанси на слеза върху каменнокафявия фон. Прещипът проблясва ярко сред тъмните трънаци. Небето се отваря широко — сякаш лепенка, издърпана назад от разстоянието и хоризонтите. Сред тревите покрай живите плетове избуява див чесън и папрат. Морето се разбива в дребния чакъл на брега; калугерици се спускат надолу и извикват.

Първо ще отиде до тяхната къща. Представям си я на алеята отвън. Гледа към лющещите се рамки на прозорците, купчината стари гуми и продънения мотоциклет. Наблизо пропълзява трактор; под обувките й има кал. Тя кихва. Носът я засърбява от страх. В моите представи трябва силно да се фокусирам, за да освободя една част от себе си и да я изпратя при нея. Преплитам пръсти в нейните, шепна окуражителни и успокояващи думи. Майкъл или Джон, един от двамата излиза от входната врата. Джон. Разбира се, че ще е той. По-висок и с по-широки рамене, отколкото последния път, когато го видях. Засенчва очи с ръка, по лицето му се изписва недоумение. Но после той се усмихва и с усмивката му болката ми изчезва, присвиването в стомаха ми престава, кошмарите избледняват.

Изтривам очи с крайчеца на чаршафа. Глупачка. Нищо няма да сложи край. Гърдите ме болят, сякаш някой е седнал на тях и притиска дробовете ми. Не спирам да кашлям. Моля се Изи да ги открие.

Малкото момиченце се е върнало в отделението. То поне ме разсейва. Чувствам се по-добре дори само като го гледам. Твърде дълго съм прекарала сред тези болни тела. Момиченцето се стрелва между леглата, кестенявата му коса се развява зад него, заобикаля сестрите и пациентите. Бързите му крачка се движат безшумно по пода. Изненадана съм, че никой не му прави забележка да спре да бяга. Сестрите са прекалено заети, за да се занимават с него; то подскача леко зад гърбовете им. Не биха могли да го хванат, дори да се опитат.

Момиченцето спира до леглото на Джъстин и се обляга на края му. Трябва да е една от внучките, за които Джъстин не спира да приказва. То разперва ръце над завивките. Тялото му се отпуска; всичката гъвкава грациозност на младостта се крие в гръбнака и стъпалата му. Пръстите му се движат по болничното одеяло, натискат невидими клавиши, сякаш свирят на пиано.

 

 

— Този уикенд ще си направим пикник — усмихна се мама. — Искам да се запознаете с един човек.

Беше се върнала от последния си урок по дървообработване. В ръцете си държеше кутията за писма, предмета, над който се беше трудила цял срок. Беше най-обикновена кутия със закачен на панти капак. Отпред имаше резе. Беше изписала фамилията ни с несигурни букви: Лъв.

— Поканих Франк, учителя ми, да се срещнем на плажа. Казах му, че ще донесем обяд. — Тя млъкна, за да постави пощенската кутия на кухненската маса. — Той има дъщеря. Мисля, че е няколко години по-малка от вас.

Повдигнахме капака на кутията и надникнахме вътре. Беше празна. Прокарах длан по страните й, опипвайки грапавата структура. Прониза ме остра болка. Дълбоко под кожата ми се заби нещо тъмно. Изскимтях и засмуках мястото с треската.

Мама се надвеси над кутията.

— Изглежда добре, нали? — каза тя, издухвайки кичур коса от очите си. Извърна се настрана и се протегна да отвори шкафа, намръщи се. — По дяволите! Нямаме хляб. Ще трябва да отида до магазина. Ще направим кейк. Но дали ни е останало от брашното, което набухва само? — После, към мен: — О, престани да вдигаш врява, Виола! Треската ще излезе сама, когато й дойде времето. Защо не сте в леглото? Утре сте на училище.

Докато лежах, си мислех за кучешката глава. Изглеждаше ми като най-лошия вид знамение. Какво точно предизвестие можеше да ни носи? Изи не знаеше.

— Не разбирам — беше всичко, което каза, след като беше надникнала в дървото. И кихна.

На момчетата им отне цяла вечност да оглеждат главата. Казаха, че не е на Черния демон, той не можел да бъде уловен. Тази там била принесена в жертва от вещици. Най-обикновено куче, значи, някакво бездомно псе или може би цигански мелез, хванато и завлечено в гората посред нощ. Представих си момента, в който са прерязвали гърлото му. Вратът, отметнат назад, острието, разрязващо вената. Внезапно потрепване и кръв, плиснала по листата на бодливата зеленика, доверчивите кучешки очи, замъглени и празни.

— Но защо?

— Стари обичаи. — Майкъл сви рамене. — Не знам — хората идват отдалеч, за да извършват ритуалите си. — Изглеждаше объркан. — Горите са магически.

Говореше на мен. Той и Изолта продължаваха да избягват директната комуникация. Тя клечеше до основата на дървото и разглеждаше останките от малък огън, които не бяхме забелязали по-рано. Кръг от студена пепел. Тя я разрови с пръчка, отказвайки да вдигне поглед. Знаех, че ми е ядосана, задето ги бях извикала.

Аз обаче останах доволна, когато видях Джон да си проправя път сред къпинака към нас с пръчка в ръка.

— Много ли вещици има? — попитах, оглеждайки гъсталака от храсти и обвити в плевели дървета.

— Много — отвърна Джон. — Нали знаете голямата къща, в която работи мама? Тя твърди, че там има специални „вещерски знаци“, издълбани в таваните. От стари времена. Но и сега има живи вещери. Забили сме подкова над вратата ни, за да ни предпазва от тях. Старецът Брабън има една бутилка, заровена под дюшемето, в която са напъхани кичури човешка коса и останки от мъртво пиле.

Двете с Изи вярвахме във вещици. Но нашите идваха от страниците на книгите. Те бяха същества, очертани с мастилени линии, и принадлежаха към друг свят. Усещахме ги в тъмното, в моментите между събуждането и заспиването. Но вещерите, за които говореха момчетата, бяха почти толкова нормални, колкото фермерите или млекарите. Можеха да са хора, които познаваме. Тези вещери дишаха същия въздух като нас. Идваха, промъквайки се през горите, прерязваха гърлата на кучета и палеха огньове в корените на зелениките.

— Главата е знак — каза Изи, като изтри праха от джинсите си.

Започнахме да кроим планове да следим вещерите. Можехме да спасим следващата им жертва. Щяхме да я откараме у дома и тя щеше да стане наш домашен любимец, рошавият му врат щеше да е защитен под нашите добри ръце.

— Това е ужасно — възкликна Изи. — Жестоко. — Кимнахме в знак на съгласие.

— Ще се върнем при пълнолуние — каза Майкъл.

Планът сближи Изи и Майкъл, покри болката подобно на пепел върху умиращи въглени.

В събота мама ни среса. Възлите коса се заплитаха в зъбите на четката и ние се съпротивлявахме, отмятайки глави. Но мама беше упорита. Дори успя да прокара мокра хавлиена кърпа през лицата ни. Застанали до веспата, хвърлихме монета, за да определим коя къде ще седи — десетте пенса полетяха високо в сутрешния въздух.

— Тура! — извиках. Изолта спечели. Получи мекото място зад мама.

Наблъскана в страничния яйцевиден кош, свита между тънките му стени от фибростъкло, трябваше да държа коленете си притиснати към гърдите, за да остане място за кошницата за пикник, едно вмирисано на мухъл килимче и хавлиите за плаж в краката ми. Мама караше бързо; вятърът свистеше около мен и аз подскачах при всяка неравност. Кошът беше толкова нисък, че гумите на камионите бяха на едно ниво с главата ми и тънки жилави клонки от платното шибаха по предното стъкло.

Пристигнахме рано на мястото на срещата — колибата на спасителя в края на крайбрежната улица — и повлякохме кошницата и килимчето по поддаващите под краката ни купчини чакъл към морето. Беше в началото на лятото. На брега се виждаха купчини водорасли, бледозелени и гумени на допир. Върху вълните и каменистия плаж се плъзгаше хладен бриз, раздвижваше белите венчелистчета на лайката и караше голите ни ръце да настръхват.

Морето беше мрачно, вълните се разбиваха в брега. На хоризонта се бяха насъбрали облаци, големи и тъмни, носещи заплаха за дъжд. Не беше най-подходящият ден за пикник. Мама запази доброто си настроение, извади кутиите с храна от кошницата, опъна килимчето и го затисна с тежки камъни в краищата. Свалихме капаците от консервите и вдъхнахме дълбоко аромата на панирана шунка, сирене и зрели домати. Изглежда, беше похарчила пари колкото за цяла седмица. Устите ни се наляха със слюнка.

— Вижте — кимна Изолта към къщичката на спасителя. — Това те ли са?

Към нас през чакъла крачеше висок мъж. Вятърът отвяваше назад рядката му коса. Оплешивяващото му чело лъщеше. Светлината се отразяваше в очилата му, прикриваше очите му. Беше облечен в бежов костюм, намачкан и широк. Държеше някакво дете за ръката. Момиченцето се плъзгаше до него, дългите му кафяви плитки се люлееха зад раменете.

— Къде е жена му? — попита подозрително Изолта.

— Шшт. — Мама се намръщи, изправи се на крака, приглади полата си с длани. — Казах ви. Вдовец е. — Махна на приближаващата двойка. — Скочете, момичета. Поздравете — изсъска, после пристъпи напред и ги посрещна с приповдигнат празничен глас: — Здрасти! Пристигнахте! Прекрасно!

Обърна се към нас с умолителна усмивка.

— Момичета, това са Франк и Поли. — Тя бързо докосна развятата си от вятъра коса. — А това са моите дъщери, Изолта и Виола. — Франк се усмихна и ни възнагради с разбираща усмивка, очите му се разшириха от объркване. — Мили боже! Еднакви като две капки вода. Каква е тайната? — Той побутна очилата на носа си. — Как ги различаваш? — Усмихна се широко, доволен от шегата си.

Зачаках го да отбележи, че аз съм по-дебелата. Очите му се задържаха върху мен и разбрах, че си го мисли. Смехът на мама беше остър и пресилен.

— О, ще видите колко са различни, щом веднъж ги опознаете.

Гледахме втренчено бащата и дъщерята. Лицето на Франк, което сякаш нямаше кости, ме караше да си мисля за лошо направените модели от пластилин. Почесах се по пищяла с обутото си в сандал стъпало. Момичето, Поли, ни зяпаше с интерес. Имаше вид на добре гледано дете, закръглените му ръце плачеха да бъдат ощипани.

— Аз съм на седем — заяви тя.

Намръщихме се.

Мама отново се засмя.

— Близначките са с вързани езици, Поли. Не им обръщай внимание.

Поли леко присви очи, докато разглеждаше едната от нас, после другата.

— Имате лунички — рече най-накрая. — Също като мен.

Не бяхме съгласни, че споделяме тази обща черта, въпреки че кожата й беше обилно посипана с лунички. Малки кафяви петънца оцветяваха лицето й, а по носа й се сгъстяваха. За разлика от нашите, нейните очи бяха кафяви. Почти черни, така че ирисите и зениците се сливаха в една и съща тъмнина. Кожата под луничките беше тънка и осеяна със сини венички.

— Храна! — пропя високо мама. — Да се нахраним.

Насядахме в полукръг върху килимчето, задъвкахме сандвичите, чупехме нарязаните на пръчици моркови. Мама напълни две чаши с вино за нея и Франк. Той отпиваше прилежно, с контролирани глътки, а устните му, подобни на устни на стара мома, се сбръчкваха около ръба на чашата. По нас пробягваха сенки, хвърляни от бързо движещите се облаци и птиците. Докато отхапвах от сандвича си с яйце, схрусках нещо остро сред лепкавата плънка — черупка от мида. Разпадна се на пясък между зъбите ми. Обърнах се да изплюя хапката, но срещнах немигащия поглед на Поли. Бързо преглътнах, задавих се и така се закашлях, че очите ми се замъглиха от сълзи.

— Сложи си ръката пред устата — скара ми се мама. — Искаш ли кейк, Поли? — Мама й подаде чиния, в която имаше парчета кейк „Батенберг“. Купен от магазина, ужасно розов и жълт, лепкав и вкусен.

Поли поклати глава.

— Не, благодаря.

— Поли не яде бадеми — обясни тихо Франк. — Алергична е към ядки.

Токът ни беше спрял по средата на приготвянето на дунапренената торта „Виктория“ с горски плодове. Блатовете се бяха свили в лепкава каша и нямаше никаква надежда да ги спасим. Тъй като нямаше време да се започва отново, мама се предаде пред молбите ни да купим нещо от магазина. Копнеехме за вкуса на шахматния „Батенберг“ и слоевете му марципан. Майка ни се поколеба, погледна несигурно към нас, после върна кейка обратно в кутията и затвори капака. Отворихме уста да протестираме, но погледът, с който ни изгледа, ни накара да ги затворим отново.

— Майка ви каза, че сте на дванайсет? — обърна се Франк към една от нас. Тонът му беше енергичен и приятелски. Беше накапал панталоните си с майонеза. Мазнината се разля в малко петно.

Кимнахме, застанали нащрек.

— Харесва ли ви да ходите на училище?

Едва забележимо помръднахме глави.

— Мисля, че щеше да им харесва повече, ако приятелите им бяха в същия клас, но момчетата са в основното училище, нали? — бързо отвърна мама и ни озари с ярка усмивка.

Франк повдигна вежди.

— Приятелки с момчета, а? — Шеговита изненада.

— Друга двойка близнаци — засмя се мама, — какви бяха шансовете?

— Някои, които може да познавам? — Той изтърка петното по панталоните си с палец, облиза го и отново затърка.

— Джон и Майкъл Кечпол — измърмори неохотно Изи.

— Братята Кечпол? Нима? — Той се изкашля. — Познавам семейството. Може да се каже, че са… известни в района. — Размърда се на килимчето и се наведе към мама, за да измърмори нещо в ухото й. Гледахме как устата му мърда, лукава и бърза, а очите му се стрелкаха към нас. Мама кимна и сви устни.

— Е — обърна се той обратно към нас, — значи се движите с лошите, а? Трябва да внимавате с тези момчета. Но изоставането с една година няма как да е лесно. Сигурно ще бъдете доволни, когато оставите началното училище зад гърба си. Сигурно нямате търпение да започнете в голямото училище и да си намерите нови приятели?

— Харесваме си приятелите, които вече имаме — измърморих под носа си.

— Много добре. — Франк продължи, сякаш не ме беше чул, бледите му очи гледаха сериозно. — А какво ще кажете за спорта? — Толкова старание влагаше, че ни стана неудобно заради него. Камъчетата бяха оставили дребни отпечатъци в бялата плът на глезените му. — Участвате ли в някой отбор? По хокей или нетбол[1]?

Втренчихме се объркано в него.

— Музика? — В гласа му се прокрадваше нотка на съмнение.

— Аз ходя на уроци по музика — намеси се Поли. — Свиря на пиано и цигулка.

— Колко хубаво — възкликна мама. — Някой ден трябва да ни посвириш.

— Отивам да поплувам — заяви Изи; вече беше започнала да смъква джинсите си.

За нас пикник на плажа означаваше бански под дрехите. Но когато погледнах към морето, потръпнах. После въздъхнах и станах.

— Аз също.

Когато пристъпих във водата, сякаш някаква ледена ръка ме сграбчи за глезените и силно ги стисна. Притаила дъх, внимателно запристъпвах по каменистото дъно. Около прасците ми се виеха огромни вълни. На няколко метра от брега Изолта мрачно плуваше кучешката напред–назад. Брегът се спускаше почти вертикално, така че човек загубваше дъното само миг, след като се потопеше във водата. Течението беше зловещо. Бяха сложили табела, която предупреждаваше плувците за тази опасност.

Поли приближи до брега и ни загледа.

— Аз не плувам в морето — опита се да започне разговор тя.

Изолта не й обърна внимание. Устните на сестра ми бяха загубили цвета си, побелели като на мъртвец. Цепеше през вълните, присвила очи и изпълнена с решимост, устата й поемаше въздух между загребванията. Обърнах се и изсъсках така, че мама да не чуе:

— Човек е истински плувец само ако плува в море. Басейните са за лигли.

— Не съм лигла — отвърна разумно тя, — но татко казва, че може да се удавя в морето.

Потопих се дълбоко във водата и загубих всякакво усещане за тялото си. Вдървените ми крайници се мятаха с надеждата да ме задържат на повърхността. Чувах жужащия глас на Поли, но отказвах да възприемам думите й. Двете с Изолта плувахме дълго, цяла вечност. Когато се върнахме посинели на брега, зъбите ни тракаха така силно, че не можехме да кажем и дума. Поли се беше върнала при възрастните.

Тримата, осветени от слънчевите лъчи върху килима, с развети от вятъра дрехи, сякаш бяха подредени от някой художник; грациозната фигура на мама се навеждаше към останалите двама, предлагаше им чинии с храна, пълнеше пластмасовите им чаши. Поли беше изритала встрани сандалите си; каза нещо, което накара възрастните да се засмеят. Мама протегна длан и я докосна по ръката. Закуцукахме към тях през камъните, бесни като мокри вълци, обикалящи около лагерен огън.

— Надявам се, че няма да видим тези хора никога повече — каза ми Изи същата вечер, когато си легнахме.

— Каква лигла — съгласих се.

— А той е толкова… — Изолта се затрудни да намери точната дума.

— Досаден? — предложих.

— Да. — Тя лежеше опъната до мен, позната като някой от собствените ми крайници. Изкикоти се. — Скучен. Единственото, за което може да мисли, е училището.

— И за дъските — добавих.

— И за чукове и пирони, ако се осмели да рискува… — Засмяхме се.

— Каква загуба на време — измърморих, — можехме да го прекараме с момчетата.

— Лошите! — изимитира Изи гласа на Франк.

Оставих деня да отлети. Поли и Франк се разтопиха в забравата: грешката на един пикник, в който бяхме взели участие толкова отдавна. Имаше по-важни неща, за които да мисля.

Долу чувахме как мама тананика, говори на котката, отваря и затваря шкафове. Тъмнината се притисна към прозореца на спалнята, донесе със себе си звука на гората: сладкото бухане на бухал, остър животински вой — стряскащ, но далечен. Потопих се още по-навътре в уюта на слятата ни телесна топлина. Външно все още бях студена от плуването, кръвта вибрираше във вените ми като морска вода.

Бележки

[1] Разновидност на баскетбола. Практикуван предимно от жени. — Бел.ред.