Саския Сарджинсън
Близначките (25)

24

— Хайде, Ви — казва тихо Джон. — Помогни ми да нахраним поровете.

Изолта и Майкъл не вдигат поглед от масата — забиват клечки кибрит в една дъска за крибидж^[1].

— Котките са по-добри — възразява Изи. — Те имат душа… не като кучетата, които само вървят по петите на хората.

Гласовете им ни следват в неподвижния въздух. Чувам смеха на Изи.

Муцунките на поровете са притиснати към жиците, малките им очички блестят. Бутам един морков през мрежата; усещам подръпването, докато животинчето го поема с острите си зъби. Джон стои наблизо, ръката му докосва моята.

— Ви — казва той със странен, дрезгав глас. — Искаш ли да ми бъдеш гадже?

Думите му увисват във въздуха. Треперя от задоволство и притеснение. Какво да отговоря? Не зная какъв е правилният отговор, знам само, че желанието да съм с него е болезнено силно.

Кимам нетърпеливо, усмивката ми цъфва широко върху устните.

Той взема ръката ми в своята грапава длан и пръстите ни се притискат едни в други. Неговите са груби и топли около моите.

По-късно повтарям думата насаме — „гадже“. Непозната и вълнуващо зряла. Всичките ми чувства намират израз в нея. Изи и Майкъл не знаят. Ние не искаме да им казваме, двамата само ще ни се подиграват, ще ни дразнят и ще ни залагат капани.

— Това е само между мен и теб — казва Джон. — Да оставим другите двама извън него.

Имам си гадже. Джон е моето гадже. Нарича ме Ви, което звучи нежно и топло като въздишка. Вълнението ме държи будна през цялата нощ; когато си мисля за него, преливам от удоволствие.

Изолта и Майкъл подскачат из водата, вълните ги подхващат като парчета дърво, подхвърлят ги нагоре–надолу. Двамата крещят и пляскат. Изолта не спира да пищи и да се хваща за главата на Майкъл, още малко, и ще го удави. Днес наоколо няма лодки, само огромната водна шир, прииждането на морето, въздухът и чайките, които се спускат надолу.

Джон ме покрива с чакъл; понякога поставя внимателно затоплените от слънцето камъчета върху кожата ми, друг път загребва дълбоко надолу и пълни шепите си със студени остри камъни, които изсипва върху ръцете и краката ми.

— Сестра ти има добре развити дробове — казва той и слага камъче на гърдите ми. — Няма начин морето да я погълне, без цялата област да разбере за това.

Докато дишам, камъчето се движи нагоре и надолу, плъзва се в леката извивка между малките ми гърди. Пръстите му галят кожата ми, докато връщат камъчето обратно на мястото му, и аз настръхвам.

— Ако стане така, ще я спася — отвръщам. — Ако тръгне да се дави. — Опитвам се да звуча равнодушно.

Той кима.

— Миналата година двамата с Майкъл сключихме договор. Разбрахме се, че ако единият от нас стане инвалид — нали се сещаш, след някой инцидент с мотор или нещо такова, — тогава другият ще го избави от мъките му. Чисто убийство. — Той прокарва длан пред гърлото си. — Като заек.

Потръпвам. Камъните тежат върху краката ми и изведнъж ме обзема желание да ги махна.

— Това е ужасно — казвам.

— Не. — Гласът му звучи изненадано. — Това е нещо, което човек би направил за някого, когото обича. — Той ме поглежда, но слънцето блести в очите ми и аз не мога да видя изражението на Джон. — Преди да те срещна, Майкъл беше единственият човек на света, за когото бих го направил — продължава тихо той. — Но сега бих го направил и за теб, Ви. Ти сякаш си част от мен. Като Майкъл, само че по различен начин.

Сърцето ми започва да бие силно; струва ми се, че Джон ще го чуе да кънти изпод камъните. Това означава ли, че ме обича?

Изрича го няколко дни по-късно. На глас. И ме изненадва както винаги.

— Обичам те, Виола — казва, прокарвайки пръсти по камъните на кулата.

Не съм сигурна, че съм го чула добре. Другите двама вече са вътре. Стоя до висящото въже с Джон. Сърцето ми бие ускорено и аз се изчервявам, обзета от несигурност и от вероятността да съм го чула погрешно. Но той произнася думите отново, по-високо, и този път поглежда към мен.

— И ти ли ме обичаш?

Кимам и слагам пръст върху избелялото зеленикаво петно под окото му. Кожата му е изненадващо мека, поддава се на най-лекия натиск.

— Боли ли? — прошепвам.

Джон поклаща глава.

— Нужно е нещо по-силно от това, за да ме заболи.

Пръстите ми треперят, докато държат иглата в малкия пламък. Среброто почернява, разнася се мирис на горещ метал. Звучи музиката на Секс Пистълс. Черната винилова плоча се върти и пропуква под иглата на грамофона, изплюва гневни думи в стаята. Звукът помага да се замаскират гласовете долу. Изолта е довела три приятелки след училище. Те пищят и се надвикват. Всички четиринайсетгодишни звучат еднакво. С изключение на мен. Знам как точно Изолта ще отмята косата си в момента, какъв глас ще използва. За всеки случай съм бутнала един стол под бравата на вратата.

Леденото блокче се е стопило върху кожата ми. Водата се процежда в косата ми, размива евтината боя в мръсносиви ивици. Стискам крайчеца на ухото си, за да се уверя, че е изтръпнало. Внимателно притискам горещия метален връх към него. Но кожата не поддава. Едно момиче от училище ми беше казало един трик с ябълка. Само че е трудно да балансираш ябълка зад ухото си. Кръглите й восъчни контури са прекалено хлъзгави. Затаявам дъх, концентрирам се, притискам ябълката с рамо.

Болката нараства и избухва. По лицето ми пробягват огнени потоци, забиват се дълбоко в мозъка ми. Докосвам пулсиращото си ухо. Пръстите ми се обагрят в кръв и сладък ябълков сок. Дишай бавно. Не припадай. Стаята се върти, накланя се под краката ми.

Поглеждам се разтреперана в огледалото. Лицето ми е бяло. Очите ми — черни дупки. Повдига ми се. Внимателно прокарвам тънка сребърна халка през щипещата плът.