Саския Сарджинсън
Близначките (27)

26

Половината ни ваканция беше вече минала, когато най-сетне успяхме да се отървем от Поли и да се срещнем с другите в кулата. Беше горещо, но влажно и мрачно, още от сутринта въздухът сякаш тежеше. Двете с Изи закусихме в градината, отпразнувахме свободата си, като потапяхме престояли малки кексчета в чаши с неразреден сироп. Отмятахме глави назад, за да изцедим последните сладки капчици, докато преглъщахме овлажнелите трохи с оцветени в червено уста.

Мама беше извадила шевната машина и седеше в кухнята сред купчина розови и жълти платове на флорални мотиви. Блъскаше си главата над някакъв нов модел за рокля, който изглеждаше по-сложен от обичайното, ругаеше и се мръщеше, навеждаше се над машината с карфици в устата. Беше пуснала радиото. Чувахме музиката от градината. Песента свърши и някой започна да чете новините.

Пристъпихме в мрачното помещение, за да й кажем „довиждане“, оставихме чашите си в мивката, без да се вслушваме в бръмчащия мъжки глас. Но мама чу нещо, което я накара да изкриви уста.

— О! — ахна тя. — Господи! — Поклати глава и погледна от шевната машина към нас с разширени очи.

И ние с Изи се заслушахме, докато гласът по радиото съобщаваше, че някакъв мъж застрелял някакви хора, майка с децата й — непознати, срещнати на улицата. Мама протегна ръка да спре гласа. Избърса очи и лицето й се сгърчи, устните й се свиха и после се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше.

Намръщих се, като си представих войник в униформа, преметнал автомат на рамо.

— Къде е станало? — попитах с внезапно пресъхнала уста, защото си представих момчетата, застреляни на прашната пътека.

— О, скъпа! — Мама направи гримаса. — Не. Не е тук. Случило се е далече. На друго място.

Насили се да се усмихне.

— Ще ми се да не бяхме чули. — Тя впери поглед в нас. — Къде отивате?

— Излизаме — отвърнахме. Никога преди не ни беше задавала този въпрос.

— С момчетата ли?

Кимнахме предпазливо.

Мама въздъхна.

— Внимавайте! Знаете, че произхождат от… различно семейство. Вината не е тяхна, бедните дечица, но въпреки това те не спазват същите граници като останалите хора. Просто трябва да запомните това. — Продължи да ни гледа втренчено. — Може би, може би трябва да останете тук с мен. Можете да пошиете малко…

Намръщихме се и я изгледахме, потърсихме по лицето й знаци за скрита шега; това не можеше да е поредният скок към нейните нови опити да ни дисциплинира, един от неприятните странични ефекти от влиянието на Франк — наистина ли щеше да ни накара да си останем у дома? Облада ме паника, чувството за несправедливост се надигна в гърлото ми. Беше провалила толкова много дни, като ни беше карала да се грижим за Поли.

— Не. Съжалявам. Вървете тогава. — Мама отново поклати глава, опита се да се усмихне. — Няма нищо. Държа се като глупачка. Всичко е наред. Този мъж… просто забравете за него.

Обърнахме се облекчено.

— Знаете ли — рече тя, като повиши глас, сякаш не говореше само на нас, а на цяла тълпа хора, — начинът, по който живеем, е наш избор и наше право — нищо не трябва да ни кара да се страхуваме от това да бъдем свободни. Никога.

Насилихме се да се усмихнем от учтивост, спрели на вратата. Каквото и да се беше случило в някакъв град, наречен Хънгърфорд, то по никакъв начин не ни засягаше. Това бяха просто гласове по радиото. Денят се разтваряше, горещ и изпълнен с обещания, и ни принадлежеше.

Взехме колелетата си. Гората беше притихнала, сякаш плоска от жегата. Неподвижните дървета висяха замръзнали над нас. Асфалтът по пътя се топеше, гумите ни залепваха по него. Тревата се опитваше да покара през обгорялата земя, овцете и кравите лежаха отпуснати в сенките. Но в мига, в който завихме по вълнолома, острият солен вятър запрати косите ни в очите, зашиба ни и затрудни карането на велосипедите. Хладината ни донесе облекчение. Отворихме уста да я погълнем.

В края на пътя се виждаха паркирани две коли, кафяв роувър и синя кортина. Едно семейство сваляше одеяла и кошници за пикник върху чакъла. Жената държеше дебелия си син за ръка, а мъжът носеше пищящо бебе. Вървяха спънато срещу вятъра.

Изпитахме облекчение, че на вълнолома няма никой друг. На два пъти, докато бяхме с момчетата, бяхме засичали някакъв човек в края на блатата. Миришеше на пръст и пушек и беше увит в окъсано палто дори когато имаше слънце. Гледаше ни втренчено с присвити очи и съскаше, подобно на гъсок, през изпочупените си зъби. Когато минахме покрай него, той всмука бузи и изплю надалеч жълта плюнка. Чухме приглушеното й тупване върху земята.

— Бракониер — каза Джон.

— Ако трябва, ще се сбием с него — добави Майкъл.

— Да, можем да победим всеки — потвърди Джон. — Никой не може да ни се опре, ако се бием заедно.

Тогава се сетих за баща им, но нищо не казах. Вярвах на момчетата. Не бих искала да съм човекът, срещу когото двамата биха се сдружили. Достатъчно зле беше, когато ги гледах как се бият помежду си.

Като хвърлихме поглед назад, за да се уверим, че никой не гледа, завлякохме колелетата под обичайния храст. Чопърите на момчетата вече лежаха там, скрити под листата. Докоснах колелото на Джон, ръката ми поглади студените спици на едната гума. Скоро щях да го видя. В гърдите ми запърха вълнение. Семейството на плажа не ни обръщаше внимание. Бащата помагаше на сина си да развие връвта на едно хвърчило. Вятърът веднага подхвана червено–жълтия триъгълник и той полетя право към небето. Чувах плющенето на пластмасата, докато хвърчилото се напрягаше срещу вятъра, а чайките кръжаха около него.

Сенките в кулата ме ослепиха; внимателно последвах Изи, като подбирах къде точно да стъпя върху счупените дъски на пода, под стъпалата ми шумоляха пера; момчетата вече бяха на стъпалата и нетърпеливо се обръщаха към нас. Зърнах профила на Джон и устата ми пресъхна.

От покрива видях как дебелото дете върви на заден ход в далечината, свързано с хвърчилото си с дълга опъната каишка от невидима връв. Родителите бяха наполовина скрити зад раирана брезентова тента, която ги пазеше от вятъра. Бяха единствените хора на плажа, като изключим двамата рибари по-нагоре — анонимни силуети, приклекнали току до водата.

— Може би, ако скоча, ще полетя — казах и се наведох над стената така, че косата ми да увисне надолу — също като хвърчило. Вятърът ще ме понесе.

— Не ставай глупава — сряза ме Майкъл. — Ще си счупиш врата.

— Вижте, танкер. — Джон застана плътно зад мен. Кожата ми настръхна от близостта му. Представих си, че чувам ударите на сърцето му. Пред нас висяха далечно захвърлени мъгли, безкрайно чисто пространство от въздух и плаж, море и небе. Самотният танкер пълзеше подобно на мъничък бръмбар по линията на хоризонта. Но аз не гледах. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху чувствените вълни помежду ни, върху начина, по който нежно подръпваха цялото ми същество. Стомахът ми се сви от главозамайващо удоволствие.

— През следващите два дни ще има пълнолуние — обяви Майкъл. — Трябва да измислим план.

Пъхнах ръка в джоба си, докоснах камъка. Не ми беше трудно да запазя тази тайна от Изи, защото споделянето й щеше да разводни удоволствието, а и знаех, че тя ще ми завижда, ще ми хвърля криви погледи, ще се опита да измисли как да го отнеме от мен. Държах камъчето на сигурно място в джоба си, а когато се налагаше, го прехвърлях на дъното на нашата изоставена къща за кукли. Виола. Пръстите ми проследиха очертанието на буквите, следвайки вдлъбнатините върху гладката повърхност.

Изи скочи от стената, приземи се върху нещо и изруга, когато стъпалото й се изкриви и се подхлъзна. По покрива издрънча някаква ламарина и аз се наведох да я вдигна. Беше празна консервна кутия от херинга. Джон я взе от ръката ми, пръстите му докоснаха моите. Той ми намигна и аз стиснах устни, за да потисна кикота си. Джон вдигна кутията и я подуши. По нея беше останало залепено резенче домат и парченце от рибешки гръбнак. Започнахме да се чудим как се е озовала тук. Майкъл погледна към стрелкащите се чайки и сви рамене.

— Някоя от тези алчни проклетници трябва да я е изпуснала.

Обсъдихме плана си, седнали с кръстосани по турски крака сред избиващите плевели. Вече имахме дата и се уговорихме да се срещнем в единайсет и половина на кръстопътя между нашата гора и дъбовата горичка. Трябваше да носим фенерчета и връв. И да го извършим, без никой да разбере. Щяхме да се престорим на заспали, да напъхаме възглавници под завивките си.

— Ще си нося ножа — каза Майкъл. Оръжието винаги висеше на колана му. Дълъг ловджийски нож, пъхнат в кожена кания. Ед му го беше подарил, за да му се отплати заради някаква услуга. Джон му завиждаше за него. Поглеждаше настрани всеки път, когато Майкъл го изваждаше, за да издълбае грудки от женско биле или да пререже някоя връв.

— Някой ще плува ли? — попита Изи. — Направо завирам.

— Последният, който влезе във водата, е маймуна — извика Майкъл, вече хукнал към брега.

Надбягвахме се по вълнолома, морската трева ни шибаше по глезените. Спуснахме се по каменистия хълм директно във водата. Студът беше шокиращ. Въпреки че слънцето грееше силно, вълните бяха смразяващи. Семейството надолу по плажа се беше събрало зад брезентовото си прикритие и се хранеше. Момченцето беше зарязало хвърчилото, за да обядва. Чувахме плачът на бебето. Гмурнахме се твърдоглаво във водата, под вълните. Охлузих коляното си на каменистото дъно, глътнах голяма глътка вода от Северно море и изскочих на повърхността, плюейки.

Двете с Изи излязохме първи. С куцукане прекосихме камъните и грабнахме дрехите си. Зъбите ни тракаха на вятъра. Облякохме се още мокри. Гневно смръщих вежди към Изи — беше докопала тениската ми преди мен. Погледнах към буркана с коли на гърдите й, избелялата дума Задръстване, напечатана отдолу.

— Не ме попита.

Тя сви рамене.

— Можеш да облечеш моята.

Въздъхнах дълбоко.

— Знаеш, че тази ми е любимата.

Тя се извърна настрана, доволна от себе си. Нямах енергия да се скарам с нея. Продължих да се мръщя, докато закопчавах ризата й.

Приклекнахме в една вдлъбнатина, прегърнахме се, за да се стоплим; бяхме настръхнали. Вдигнах една костица от сепия и се полюбувах на солидната й белота в дланта ми. Един ястреб кръжеше над високата трева край стената на вълнолома. Гледахме го как се спуска, после — как рязко се издига нагоре и отлита, стиснал нещо в ноктите си.

Откъм стената проблесна нещо: светлината на слънцето се отрази в стъкло. Мъжът, който наблюдаваше птиците. Смушках Изи.

— Перверзник — измърмори тя. — Сигурна съм, че прекарва времето си да ни следи. Птиците са само извинение да си извади бинокъла.

Джон и Майкъл се надпреварваха да се перчат във водата. Бяха силни плувци, отиваха много навътре в морето, рискувайки да попаднат на течение. Някаква яхта приближи, придържайки се към брега; мина съвсем близо до нас, прорязвайки си път сред дълбокия воден канал към устието на реката. Чувахме плясъка на платната и въжетата. Една седнала до румпела жена ни помаха. Момчетата завикаха от водата. Жената рязко стана, стресната от гласовете им, и силно им замаха да се изтеглят към брега. Едно от момчетата, не съм сигурна кое точно, вирна ръката си нагоре и се престори, че потъва. Жената гледаше разтревожена, застанала на румпела, вперила поглед в главите им, които се показваха и се скриваха с отвян от вятъра смях.

— Недейте! — изкрещях им. — На лошо е да се преструвате, че се давите… — Гърлото ми се сви от притеснение, думите ми заглъхнаха в мълчание.

— Елате — опита се да ги подмами Изи. — Имаме хляб. И ябълки.

След като се нахранихме, се опънахме по корем, подгънали ръце под челата си. Лежахме плътно на земята, избягвайки вятъра, и се припичахме като котки на слънцето. Кожата ми, която вече изсъхваше, се стегна и аз изтърках тънкия слой сол от пръстите си. Джон лежеше до мен. Копнеех да намеря ръката му и да я стисна. В този момент той се прозина и въздъхна, а кракът му, уж случайно, падна върху моя. Потръпнах леко, усетила топлата му кожа и тънката кост на пищяла му, притиснати към мекотата на бедрото ми.

Наблизо прелетя пеперуда — кратък проблясък жълто. Зачудих се какъв ли вид беше; бях запомнила наизуст някои наименования от „Книга за пеперудите“: мътно жълта, обикновена синя, сярна светкавица. Назоваването на нещата сякаш ги правеше по-близки. Джон, прошепнах наум и си представих буквите от името му, свързах ги една с друга зад притворените си клепачи.

Унесохме се, заслушани в крясъка на водните птици — черноглави и херингови чайки, и в разбиването на вълните върху камъните.

— Един ден, когато порасна, ще имам лодка като тази — заяви Майкъл. — Ще обиколя света с нея.

— Ами Джон? — попита Изи.

— О, той също ще дойде.

— Може да дойда. А може и да не дойда — отвърна Джон и се изтърколи настрани от мен. Заболя ме от липсващата тежест на крака му.

Възцари се тишина; знаех, че братята никога не биха могли да живеят разделени, да вършат различни неща, да позволят на една лодка да отведе единия далеч от другия.

— Не — подразни ги Изи. — Двамата ще свършите като Бърт и Рег; малко чалнати в главата и ще садите заедно зеленчуци.

Майкъл разсеяно хвърли няколко камъчета по нея. Никой от нас не можеше да си представи, че ще стане толкова стар като братята. Това тук беше нашият живот: плажът, слънцето върху лицата ни, морската сол, щипеща кожата ни.

Върнахме се в кулата. Изи се спъна и за малко да падне през една дупка в изгнилите дъски. Хванах я за ръката и я издърпах обратно.

— Да играем на жмичка — предложи Джон. — Къщата ни ще е покривът. Лявата му страна.

— Пу, аз жумя — извика Майкъл. — Почваме сега!

Разпръснахме се, докато Майкъл се изкачваше с маршова стъпка по каменните стъпала и броеше високо на глас. Напъхах се в тясното пространство зад една влажна преграда. Зад дъската почти нямаше въздух, паяжините проточваха меките си нишки през лицето ми. Планът ми беше да хукна нагоре по стълбите, докато Майкъл преследва някой от останалите. Не знаех къде са другите двама. Чух как стомахът ми изкъркори в тишината.

Майкъл влезе в помещението и се огледа. От начина, по който махаше ръце, ми стана ясно, че му е писнало да търси без резултат. Притаих дъх, притиснах се назад, стиснах очи. Вслушвах се напрегнато, стори ми се, че го чувам как се качва нагоре по стълбите. Осмелих се да надникна иззад дъската и различих някаква пълзяща фигура да приближава откъм входа с лъснала руса коса. Изи, на четири крака. Огледа се внимателно на всички страни, после приклекна в голямата зала, опряла колене и пръсти в черната като сажди прах. Канех се да й изсъскам да дойде да се скрие при мен, когато чух тропота на приближаващи крака.

В стаята влезе Джон, не Майкъл. Когато видя Изи, приклекнала там, се спря. С внезапна решителност прекоси пространството между себе си и нея, ръцете му сякаш му проправяха път през сгъстения въздух. Излязох от скривалището си и отворих уста да им извикам. Но Джон хвана Изи за раменете и я придърпа към себе си. Тя се изправи в ръцете му. И устата му покри нейната.

Залепналите им устни се движеха. Ръцете му се обвиха около тялото й и тя отметна глава назад. Джон стоеше като пуснал корени в пода и Изи сякаш падна върху него с подгънати колене. Той премести едната си ръка и дланта му обгърна лицето й. Мракът се сгъсти около двамата, с изключение на един слънчев лъч, който падаше върху рамото на Джон подобно на меч.

Това не беше възможно! Тялото ми се сви като ударено. Не знаех какво да правя. Исках да им извикам да престанат. Исках да изчезна. Нов тропот по стълбището и в стаята изскочи Майкъл.

— Видях ви! — извика той. Гласът му замря несигурно, очите му се напрегнаха да възприемат както трябва гледката, която двамата представляваха, притиснали едно към друго бледите си лица.

Изолта и Джон се разделиха. Джон се завъртя на пети. Когато ме видя, се стресна, тръгна със залитане към мен, сякаш искаше да ме докосне, после спря, прокарвайки пръсти през косата си.

— Джон? — изгледа го въпросително Майкъл.

Джон се обърна към брат си. Изи беше покрила устата си с длан, ококорила очи. Настъпи момент, вероятно продължил само секунда, в който четиримата стояхме напълно неподвижни. После някакъв гарван влетя през един от прозорците. Уплашен от присъствието ни, размаха паникьосано криле, за да излети обратно навън. Извивката на тялото му премина съвсем близо до мен, крилете му се размахваха надолу–нагоре. Трепнах и когато перата докоснаха страната ми, изпищях; видях едно тъмно око, приближаващи към мен извити нокти. Прахолякът се завъртя като пушек около нас. Последва объркване — играта още не беше приключила.

Подминах Джон и Изи. В изгнилите дъски под краката ми не се отвори никаква дупка, която да ме погълне. Майкъл извика с не особено голям ентусиазъм:

— Видях те, Виола!

Задушавах се. Усещах прах в устата си, между зъбите ми, подобно на пясък. По страната си още усещах допира на гарванови пера, шибването през кожата ми. Не обърнах внимание на Майкъл. Трябваше ми въздух. Имах нужда да дишам.

— Къде отиваш? — извика Изи след мен.

Застанах на входа, погледнах към огромното небе, към птиците, кръжащи над главата ми, и малките фрагменти от облак. Там горе пространството беше отворено и свободно, пълно със светлина. Почувствах се безтегловна, сякаш без кости, сякаш една част от мен се бе отделила и изчезнала. И тогава разбрах, че можех да летя.

— Гледайте — прошепнах и разперих ръце.

Скочих.