Саския Сарджинсън
Близначките (32)

31

Когато Изолта влиза в пристройката, чува краткия дрезгав смях на Дот и някакъв мъжки глас, който й отговаря. По дяволите! Не е в настроение за банални разговори с непознати. Ще се промъкне в своята стая. Но мопсът се спуска да я посрещне в коридора, набитото му тяло се блъска в краката й, езикът му виси от задъханата уста. Навежда се да го потупа.

— Шпионин, издаде ме — измърморва тя, докато кучето притиска сухия си нос към дланта й.

— Изолта? — вика я Дот.

Чува и другия глас.

— Виждам, че се е сприятелила с кучето.

„Странно, мисли си. Звучи точно като Бен.“

После се озовава на прага на дневната, Дот й се усмихва от стария кадифен диван, а Бен надига високото си тяло от стола и приближава към нея.

— Какво, за бога, правиш тук?

— Изненада — отвръща той и я взема в прегръдките си. Подушва лютивия му лосион и следите от Лондон. Притиска се в успокояващите познати миризми. Но усеща нещо дълбоко в тялото му, някакво напрежение или настойчивост.

— Сериозно — отстъпва назад тя, — какво е станало? Да не е нещо с Виола?

— Всичко е наред — бързо я успокоява той. — Просто реших да дойда и да ти правя компания.

— Но аз мислех… какво ще стане с партито на новата агенция?

— Това е само парти, Изи. — Бен поглежда надолу. — Ще има още много такива.

— Показах му скицата, която ти направих онази вечер — обръща се Дот към нея.

— Хареса ми. — Бен се усмихва на художничката. — Дот се съгласи да се раздели с нея само срещу солидна сума. — Той слага длан върху ръката на Изолта. — Ще те отведа обратно в Лондон. Не приемам никакви възражения.

— Но не и преди да сте вечеряли — намесва се Дот. — Ще ви оставя да се видите, докато реша какво мога да спретна набързо.

Сядат на дивана, заслушани в суетенето на хазяйката из кухнята, в отварянето и затварянето на шкафовете. Мопсът се оттегля след нея, ноктите му дращят по дървения под. Изолта отпуска длан върху коляното на Бен.

— Не си изминал над сто мили само защото не можеш да прекараш още един час без мен. — Поглежда го. — Случило се е нещо. Кажи ми. Плашиш ме.

— По дяволите! — Лицето му се сгърчва. — Не знам как.

Той отпуска глава в дланите си, косата му провисва между пръстите; през тялото му преминава продължителна конвулсия. Дишането му се ускорява.

— Какво? — Гласът й е по-остър, отколкото е възнамерявала.

Бен вдига глава и я поглежда, очите му са тъмни и нещастни.

— Стиви.

— Стиви? — Изолта е объркана.

Бен забива поглед в ноктите си.

— Има СПИН. Обади ми се тази сутрин. Не знаех какво да му кажа. Почувствах се толкова безпомощен. Но какво може да каже човек в подобна ситуация, по дяволите?

— Господи! — Тя посяга към него, автоматично разтърква издутия мускул, пресичащ раменете му. — Бедният Стиви!

В гърлото й се надигат и замират мехурчетата на потайно избликнало облекчение. Беше си помислила, че Бен се кани да скъса с нея. А сега — това. Завива й се свят, емоциите се плъзгат и сблъскват. Бедният Стиви. Суетният, хитрият, подмолният Стиви. Никога не го е харесвала. Но това е ужасно. Поема дълбоко дъх. Опитва се да се овладее. Знае, че Бен смята Стиви за истински приятел, че вижда в него нещо, което на нея й убягва.

— По радиото чух, че във Великобритания всеки ден умира по един болен от СПИН. — Бен поклаща глава, засмива се кратко, нерадостно. — Изглежда, всичките са от проклетия моден бизнес.

Виждала е снимки на пациенти със СПИН във вестниците. Приличаха на жертви на глада. Едуина Къри казваше, че добър християнин не би се разболял от тази болест. Един от гримьорите, с които Изолта бе работила, вече е мъртъв.

— Изолта — той я стиска за ръката, дръпва я да се изправи, — имам нужда от малко свеж въздух след всичкото това шофиране. Хайде! Покажи ми плажа.

Двамата стоят на брега. Вълните се вият в краката им. Той плъзва ръка около нея и я придръпва към себе си.

— Работата е там — казва Бен, — че тази новина за Стиви ме накара да осъзная колко лесно е да се приемат нещата за даденост. Да се приеме животът за даденост. Знаеш ли какво беше първото нещо, което ми се прииска да направя, когато разбрах?

Тя поклаща глава.

— Да те открия. Да те прегърна.

Изолта прехапва устни, изпълнена със задоволство.

Бен нетърпеливо се обръща към нея, сграбчва китките й и я обръща с лице към себе си.

— Допусни ме до себе си, Изолта. — Удивена е от настоятелния му глас. Пръстите му се впиват в кожата й. — Трябва да ми вярваш.

Вятърът запраща кичур коса пред очите й. Тя издърпва ръката си от неговата и отмята кичура. Колебае се.

— И аз искам същото.

— Тогава да започнем с причината, поради която си тук. Цялата тази тайнственост! — Той размахва ръце и една чайка излита настрани с крясък. — Направо ме побърква. Защо трябваше да се втурнеш насам? Какво може да е толкова важно?

Гледа я с очакване.

— Виола ме накара да дойда. — Изолта облизва устните си. — И да открия двете момчета, които бяха най-добрите ни приятели. Не сме ги виждали от деца. Успях да намеря едното. — Говори задъхано. — Съвсем случайно. Видях го, когато ме разхождаха из конюшните. Той е затворник.

— Какво? — Бен я гледа, наклонил глава на една страна, извил гъстите си вежди нагоре. — Затворник? Мили боже, Изолта! За какво е в затвора?

— Убил е брата си близнак.

— Исусе!

— Знам, че звучи зле — бързо изрича тя, — но е било случайно. Бил е пиян. Цялата случка се е отразила съкрушаващо върху него — съсипан е.

— Не съм изненадан. Такова нещо би довършило мнозина. — Бен поема ръката й в своята и я стиска. — Трябва ли да общуваш с убийци?

— Той не е опасен от криминална гледна точка. Не е лош, нито е психопат. Той и брат му бяха като диви животни; помня, че майка ни ни казваше, че двамата имали различни граници от тези на останалите хора, и предполагам, че накрая са станали опасни един за друг. Както и да е — не мога да го изоставя точно сега, нали така? Искам да се опитам да помогна. Бих искала да се видя със сестра му, преди да си тръгна, да се сбогувам с нея и да й взема телефонния номер. Тя живее в селото.

Изолта силно стиска пръстите му, долавя лекия ритъм на пулса му.

— Можем ли да се отбием да видим сестрата утре, на път за вкъщи?

Тя кимва.

— Не е нужно да го правиш сама. — Бен я придръпва по-плътно към себе си. Опира брадичка на главата й. — Дай ми шанс, Изи. Не знаеш дали няма да мога да помогна.

Тялото й се отпуска при тези негови думи; цялата се обляга на него, носът й се притиска към гърдите му, в устата й влизат косъмчета остра вълна.

Когато влизат в къщата на Дот, чуват звука от пианото на Кийт Джарет и помирисват домашния аромат на пържен лук.

— Между другото, още нищо не съм казала на Виола — изрича Изолта с равен глас. — Мисля, че това много ще я разстрои.

Дот разтяга дивана във всекидневната, изважда чисти чаршафи и двойна завивка. Спят на дръпнати завеси. Лунната светлина се процежда през накъсаните облаци. Вълните съскат и въздишат при срещата си с каменистия бряг. Изолта е свикнала със звука на морето. Двамата не се любят. Не им изглежда редно, не и тук, в малката къща на Дот, където се чува свистящото й дишане и хъркането на мопса. Пък и са уморени.

Бен я прегръща. Притиска тялото си към гърба й. Формите им си пасват идеално, извивките й съвпадат с неговите. Тя повдига бедра, сгъва колене, така че да седне безтегловна в скута му. Двамата сякаш плуват, залепени един за друг, в тъмнината.

Изолта остава будна, умът й се плъзга неуморно през всичко, което се е случило през последните два дни, стрелка се обратно към миналото, избързва напред, за да се концентрира върху Виола. Помирисва острия аромат на въздуха, който нахлува през отворения прозорец — на рибна консерва, мокра трева и далечния дъх на заспали коне. Някъде там Джон лежи в тясното си легло, под затворническото одеяло, зад заключена врата. Не може да си представи за какво си мисли той, сам в нощта.

Момчетата бяха нещо повече от обикновени смъртни; някаква комбинация от земя и животни и винаги неразривно свързани един с друг. Срещата с Джон й беше помогнала да разбере колко много се е отдалечила от това място, от тяхното детство. Трудно й е да осъзнае смъртта на Майкъл, защото за нея той винаги ще бъде момчето, което броди по горските пътеки с нащърбен зъб и мръсно лице и внимава да не се натъкне на горските работници. Изолта силно стиска очи, усеща болката от загубата, но мъката се плъзва по невъзможността да повярва, подобно на масло по вода.

Чуди се какви ли са картините на Майкъл и дали са запазени някъде. Джон каза, че рисува лица. Може би рисува тях четиримата, такива, каквито са били, преди всичко да се промени — неоформени, недовършени, понесли невинността си, подобно на втора кожа.

Бен е натежал зад гърба й, отпуснат в съня. Тя се обръща и го поглежда, затворен и потръпващ. Миглите му хвърлят сянка върху страните му. Харесва й, че се нуждае от нея. Копнее за това. Свикнала е с типичната за близнаците симбиоза, с връзката, която споделя с Виола — връзката на кръвта, дори когато са на километри разстояние. Мисли за онова, което Бен й каза на брега. Иска да се открие пред него; ще бъде огромно облекчение, ако успее да му разкаже всичко. Започва да разбира, че в него има и друга страна — тази на стабилен човек. Не заслужава подобен партньор, човек, който да я обича, независимо от всичко. Той казва, че иска Изолта да му вярва. Само че каква част от истината може да поеме? Мисълта за онова, което премълчава, я ужасява.

Вълните изхвърлят разни предмети на брега. Вчера намери тялото на малка акула, наполовина изядено и започнало да се разлага. Утре сутринта ще бъдат консервни кутии, парчета дърво, оплетени въжета, някоя и друга обувка: купчина от загубени вещи, замърсяващи плажа. „Морето поглъща неща, мисли си тя, но и ги връща обратно.“