Саския Сарджинсън
Близначките (12)

11

— Може ли да ми отделиш малко време? — подвиква Сам с неизменната цигара в ръка от другия край на стаята.

Повежда Изолта към конферентната зала — единственото място, отделено от отвореното офис пространство — и тя я следва раздразнена, изпълнена с мисли за нещата, през които ще трябва да премине.

Сам е избрала стол, който е по-голям и по-висок от ниския мек стол, предназначен за нея. Изолта се опитва да потъне грациозно в него, но коленете й стигат до брадичката и тя няма представа как ще се надигне отново. Сам кръстосва крака и събира длани, сякаш се подготвя за молитва. Изолта забелязва, че ноктите й са къси и някак мъжки, пръстите — натежали от груби сребърни пръстени. Цигарата догаря в пепелника, димът се вие нагоре с остра миризма.

— Както знаеш — казва Сам на Изолта, — имам нова визия за списанието и промяната е наложителна. Възложиха ми задача да издигна списанието на ново ниво. — Тя се намръщва. — Наистина трябва да направим така, че да го забележат, да стимулираме читателите, да привлечем нови рекламодатели. Това е тежка задача и, честно казано, изисква жертви. — Обляга се назад и въздъхва. — Онова, което казвам, е, че за теб е време да продължиш напред, Изолта. Трябва да си вземеш почивка, да навлезеш в следващата фаза от кариерата си.

Следващата фаза от кариерата й? Отнема й няколко секунди, докато схване.

— Уволняваш ли ме?

— Не. — Сам й се усмихва изкуствено. — Не, разбира се. Предлагаме ти да те съкратим. Ще има финансова компенсация. Приеми го като шанс за ново, по-добро начало.

Изолта поглежда към чашата с кафе пред себе си. На повърхността се е образувал тънък филм, нагърчен и блед като мръсна пяна.

— А ако не пожелая да се възползвам от този шанс?

— Ще откриеш, че пред теб не съществува подобна възможност.

Колко умна е Сам, когато се наложи да се изразява с нищо незначещи думи. Изолта е почти впечатлена. Тя става и осъзнава, че е беззащитна. Някъде от скования й мозък се надигат думи на възражение, оформят изречения на протест и самосъжаление. Тя беззвучно отваря и затваря уста. „Не може да е редно“, мисли си. Не могат да я съкратят, ако се канят да й намерят заместник. Нали така? Тя преглъща и сяда, изправя гръб още малко, търси да съхрани някакви остатъци от достойнство.

— Аз, разбира се, ще трябва да поговоря с адвоката си.

— Разбира се — съгласява се със сладък гласец Сам.

Чуди се дали не е изпаднала в шок. Усеща, че се носи в безвъздушно пространство. Списанието винаги е било нещо повече от работно място за нея — въплъщавало е нейната идентичност, нейния дом. Работила е за него цели пет години. Пръстите й се движат автоматично, летят над бюрото й, хващат едно зелено шишенце с парфюм, на етикета на което пише „Отрова“, кожения й бележник, визитника. Вдига един загадъчен мраморен сфинкс, достатъчно малък, за да се побере върху дланта й, донесен от фотосесия в Египет. Какво друго й принадлежи наистина? Какво друго иска? Поглежда към снимките и картичките, забодени за дъската — всичките тези изпълнени с надежда модели и жизнерадостни рекламни стратегии. Сваля снимката на коня, пъха я в чантата си.

Луси седи зад бюрото си. Плаче.

— Всичко ще е наред — ведро я успокоява Изолта. — Всичко ще е наред, Луси. Ще се оправя. А и ти все още имаш работата си. Сам няма да се освободи от теб.

Тя облича якето си, премята чанта през рамо, за последен път се оглежда наоколо и излиза с високо вдигната глава. Откъм бюрото на помощник-редакторите долита тих, шокиран шепот. Изолта има усещането, че новината се разнася зад гърба й със скоростта на горски пожар: ярките всепоглъщащи пламъци на клюката.

Беше толкова наивна. Да не заподозре нищичко! Стиви й беше намекнал за подобна вероятност. Но въпреки това тя не се беше досетила. Дори когато Сам я повика в залата за срещи, дори когато й предложи кафе, дори когато започна малката си реч. „Толкова за лоялността“, мисли си Изолта. В края на краищата тя беше само една дребна риба.

Дневната светлина на улицата е шокиращо ярка. Изолта поема дълбоки глътки от мръсния въздух. Дезориентирана е. Оглежда се наляво–надясно, няма представа в коя посока да поеме. В пожарната отсреща започва да вие сирена. През двойната врата на улицата излиза голяма червена кола с мигащи светлини и пищяща сирена и поема към Пикадили Съркъс.

До стената на един театър се е сгушило бездомно момиче; седи върху парче картон, гледа вяло към пожарната кола. Изолта отива при бездомницата и рови в портмонето си за дребни монети. Момичето с надежда поглежда нагоре и Изолта впива поглед в лицето му: предполага, че е тийнейджърка; под очите й се виждат синини, кожата й е подпухнала, матовата й коса е залепнала за малкия череп подобно на туфи плевели. Пръстите на Изолта ровят в портмонето; тя зарязва монетите, изважда банкнота от пет паунда.

Момичето е изненадано. Сгъва банкнотата в дланта си, скрива я в старото си палто с потайна бързина.

— Мерси — измърморва то. Синьото на очите му е от най-бледото, забелязва Изолта, приличат на парченца лед.

В болницата няма точно определени часове за свиждане. Сестрата на рецепцията й казва, че може да влезе. Наоколо се носи миризма на разварени зеленчуци. Виола е опряна на възглавниците си, в ръцете си държи книга, която не чете. Когато зърва Изолта, вдига вежди.

— Каква изненада — казва тя. — Защо не си на работа?

— Дълга история. Ще ти разкажа по-късно. — Изолта сяда до леглото и кимва към таблата с чаша на шкафчето. — Обядва ли?

— Поех малко от специалната си напитка — гласът на Виола придобива отбранителна нотка, — от онова нещо, което се стича надолу по тръбата. Искаха да се опитам да я приема през устата.

— Става ли? — Изолта кръстосва крака, обляга се назад. Повече не трябва да говори за храна. Винаги казва погрешните неща.

— Изи, това е смес от мазнини и течности, в която са добавени някакви витамини. — Виола едва забележимо се усмихва. — Как мислиш?

— Схванах намека. — Изолта посяга към таблата. — Умирам от жажда. Може ли да открадна малко от водата ти?

Погледът на Виола е непоколебим.

— Какво не е наред?

Изолта поема голяма глътка от блудкавата вода и се мръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде стига — Виола болезнено се намества в леглото, обръща се на едната си страна, — нещо става.

— Уволниха ме. — Изпитва облекчение да го каже — Всъщност наричат го съкращение. Но ще ме заменят с друга. Някоя по-млада моя версия, която повече ще се доближава до вкуса на новата редакторка. Вече сигурно си е избрала човек.

— Могат ли да го направят?

— Така изглежда.

— Какво ще правиш?

— Не знам — свива рамене Изолта. — Наистина нямам ни най-малка представа. Предполагам, че ще си намеря друга работа.

— Защо не заминеш, защо не направиш нещо различно? От цяла вечност не си била щастлива.

Изолта е удивена. Отваря уста да възрази. До днес е имала страхотна работа; притежава собствен апартамент и приятелят й е красив и успял. Защо да не е щастлива?

— Но аз съм, бях… — започва да спори.

Виола отрицателно поклаща глава.

— Не и истински щастлива. Знаеш, че съм права. Никоя от двете ни не е била, нали? От много време.

Изолта упорито стисва устни. Но думите на Виола са проникнали през повърхността на нещата, разровили са стара тъма. Изолта забива поглед в пода, мръщи се.

— Ами не знам… — казва, — може и да е така.

Виола се мъчи да седне още по-изправена и Изолта посяга да й помогне, като придържа крехките й рамене и изтупва възглавницата зад гърба й.

— Мисля, че в известен смисъл това е нещо положително — съкращението. Тази работа не беше добра за теб. Направи те — не знам — някак твърда. — Виола я гледа откровено. — Мисли за случилото се като за нова възможност.

— Колко забавно — мрачно отвръща Изолта. — Същото каза и редакторката ми — бившата ми редакторка.

— Просто искам да кажа, че може би отново ще бъдеш себе си, Изи.

До леглото приближава дребна пълна сестра и поглежда в чашата на таблата. Вижда, че част от водата липсва, и ведро възкликва:

— Добро момиче. — Хваща китката на Виола в пухкавата си ръка. — Време е да си починеш. Сега само ще ти измеря пулса и кръвното. Сигурно сестра ти ще може да дойде по-късно?

Сестрата, със спокойно и гладко кукленско лице, хвърля многозначителен поглед към Изолта. Виола наистина изглежда уморена. Очите й са оградени от лилави сенки, устните й са безкръвни и напукани. Тръбичката е все така на мястото си подобно на прозрачна вена, пропълзяла по повърхността на кожата й.

Откъм улицата се разнася вой на линейка, приглушен от затворения прозорец. Изолта се сеща за бездомното момиче, тежко отпуснато върху картона. Изпитва нужда да прегърне Виола — да я прегърне силно и да притисне лицето си към лицето на своята близначка, да разпръсне топлината си из студеното синьо езеро, в каквото се е превърнало тялото на Виола. Докосва дланта й. Кожата й е тънка като пергамент. Кокалчетата, които напират отдолу, са твърде големи. Изправя се.

— Ще се видим утре.

Виола кимва, главата й тежи на тънкия врат. Изтощено се отпуска обратно в леглото. Сестрата вече държи ръката й, увива я в черно, пръстите й са заети с малка помпичка.

Изолта броди из празните стаи в апартамента си, светва всички лампи. Рядко се свърта у дома — поне не сама и никога през деня. Когато се нанесе тук, беше много развълнувана, прекарваше всичките си почивни дни в обикаляне из пазарите, ровеше из евтините магазини с надеждата да намери интересни мебели или картини. Сега прекарва по-голямата част от времето си у Бен. Нейният апартамент мирише на необитаемо жилище. Една отворена книга, оставена със страниците надолу върху дивана, лежи в това положение дни наред. Напомня й за мъртва птица с разперени навън безжизнени криле. Кактусът гние; обляга се на една страна, покафенял, подобно на пияница. Изолта потръпва. Чуди се дали не хваща грип. Мускулите на рамената я болят.

Взема си горещ душ, пълни шепите си с душ гел, изпълва пространството с пара и аромат на мароканска роза. Стои под силната струя вода, докато не започва да тече студена. Изтърква всеки сантиметър от кожата си и измива косата си. Увита в хавлия, позвънява на Бен и го кани да се отбие при нея на връщане от работа. Приготвя си паста и се насилва да хапне малко.

Мисълта, че отново ще трябва да обяснява случилото се — този път на Бен, — я скапва. Не иска да мисли за съкращението. Не иска да мисли за нищо. Онова, което Виола й каза в болницата, не излиза от главата й. Никога не се беше замисляла дали е щастлива, или не. Достатъчно й бе, че дните й са запълнени. Изпитваше успокоението, че принадлежи към един определен свят, и облекчението, че е добра в работата си. Опитваше се да не остава без работа, да е необходима. Но не носеше никаква амбиция в себе си. Иначе щеше да се е прехвърлила на друг кораб, щеше да е предприела стъпка нагоре, към по-престижно списание. Тази работа я устройваше идеално. Беше дала форма на живота й. Сега нямаше представа какво ще прави. Пред нея се отваря празнина и тя пристъпва напред: в календар от празни дни.

Не може да каже на Бен. Не сега. Усеща, че провалът я разкъсва, излага я на показ. Работата й бе нейна идентичност. И тази идентичност й служеше като щит. Без нея не е сигурна коя е. Усеща как я залива чувството на срам. Не иска Бен да я вижда такава.

Има нужда от него, за да я накара да забрави. Сексът е нещо, което изисква пълно фокусиране. Винаги е гладна за него. Бен е напълно различен от типа мъже, които обикновено намира за привлекателни. Мъжествеността му е неустоима — в широките му длани, прорязани от подобни на въжета вени, има нещо почти вулгарно. Дебелината на кожата му я изпълва с желание да хапе. Един ден желанието, което двамата изпитват един към друг, може би ще изгори и тогава тя ще бъде освободена. От нуждата от Бен.

Изолта му отваря вратата. Той оставя чантите си на пода, сваля коженото си яке. Брадата му е набола; очите му приближават към нея, когато се навежда да я целуне. В бързината си Изолта удря крака си в чантите. Ръбът на един фотоапарат насинява прасеца й, докато тялото й непохватно се отпуска в ръцете му.