Саския Сарджинсън
Близначките (3)

2

Годината е хиляда деветстотин осемдесет и седма. От радиото силно кънти гласът на Бил Уидърс и търкалящият се звук придава на цялото фотографско ателие специфична атмосфера, създава творческо настроение. Само че работата е спряла за момент, защото Бен се суети около осветлението, дава насоки на асистента си как да нагласи ролката хартия, която служи за фон. С изключение на яркия блясък на лампите и бледността на хартията, ехтящата стая, някогашен склад, е като куха пещера.

Една странична врата отвежда в тясно помещение, което минава за гримьорна; вътре едва има място да се разминат трима души, въздухът е наситен със застоял тютюнев дим. Масата под огледалото е покрита с купчина палитри със сенки за очи, смачкани салфетки, празни картонени опаковки от ресторанти за бързо хранене, препълнени пепелници, чаши от кафе, четки за слагане на червило и щипки за извиване на мигли.

Изолта стои и наблюдава как гримьорът Хулио се надвесва над модела. Мръщи се на огледалото, отразяващо лицето на момичето. Тримата, натъпкани в това място, стоят под светлината на квадрат от голи крушки. Хулио изтегля златиста линия със замах и поглежда въпросително към Изолта, по-вдигнал едната си вежда.

— Е? Искаш ли да подсилим театралния ефект, Изолта, скъпа? Или това е достатъчно?

Изолта присвива очи към лицето на момичето, преценява. Равнодушният модел примигва с тежки оранжеви мигли. Около раменете му е наметната хавлиена кърпа, за да предпази копринената дреха отдолу. Застанала над момичето, Изолта забелязва финия като бебешка коса мъх, който покрива целия му гръб: бледа козина, проблясваща по изпъкналия гръбнак. За Мерилин Монро ли казваха, че била покрита с косъмчета? И те били причината да излиза сияеща на снимките? Но това момиче има допълнителното окосмяване на човек, който е недохранен. Изолта добре го знае.

Тя свива рамене.

— Изглежда страхотно. Но нека да направим една снимка с полароида. Тогава ще видим.

На сцената моделът заема поза пред лампите, раздалечава крака, изнася бедрата си напред. Гледа в обектива, а по устните му играе въпросителна подигравателна усмивка. Асистентът на Бен е включил машината за вятър и тънки ивици цветна коприна се развяват около момичето подобно на откъснати пеперудени крилца.

Бен вече се навежда над трикраката стойка, едната му ръка е върху фотоапарата. Погълнат е, цялата му енергия е канализирана в този момент. Джинсите му са намачкани около бедрата, тъмната му коса увисва напред. Последната снимка за деня. Всички са уморени.

— Прекрасно — той щрака отново и отново. — Оближи устните си. Погледни към мен, скъпа. Така. Прелест.

Бен е хамелеон. Работният му речник е безупречен, променя се от момиче на момиче, от фотосесия на фотосесия. Изолта го е виждала да влиза в ролята на закачлив мъжкар, но същевременно е склонен да преиграва или да стане нежен и мил, за да извади най-доброто от един модел.

— Как можеш да направиш от една патица изпълнител на соул? — пита сега той и момичето свива рамене.

— Пъхаш я във фурната, докато не се превърне в Бил Уидърс.

Моделът отмята глава назад и избухва в смях. Бен щрака. Изолта е чувала тази шега и преди. Стои със скръстени на гърдите ръце, представя си снимката на страницата, коментарът отдолу вече се оформя в главата й. Сесията е добра. Момичето е почти прозрачно; ъглите на лицето му карат сенките да изпъкват, привличат светлината към точните места, така че то изглежда като някое изключително извънземно. Може би ще стигне до корицата.

Навън е пролет. Дъждовен лондонски ден. А Изолта е в една стая без прозорци и създава снимки, които ще бъдат видени през юли. Фактът, че работата за три месеца напред я изстрелва напред през годината така, сякаш времето е превключило на шеста скорост, й харесва.

— Мисля, че се получи. — Бен се изправя и кратко аплодира с високо вдигнати ръце. — Добра работа, хора. Край на снимките.

Жестът му е мелодраматичен. При него минава, защото нехайният му стил — от рошавата тъмна коса до избелелите червени кецове „Конвърс“ — го поставя в графата „готин“; от онези хора, които се промъкват през невидимите социални бариери и знаят как да живеят на този свят. Помага му и фактът, че има чувствено лице с изваяни скули; надвиснали вежди, които в зависимост от настроението му придават вид на Граучо Маркс или Байрон; устни, които следват естествена нацупена извивка. Изолта забелязва, че Руби, фризьорката, се изчервява, докато се обръща да събере спрейовете и четките си.

Машината за вятър и парещите лампи са изключени. Моделът разтърква очи и посяга към хавлията. Студиото е почти празно, мрачно и самотно без музика. Хулио вече си е тръгнал, помъкнал куфарчето си с гримове, Руби си прибира нещата в задната стаичка. Моделът напъхва кльощавите си рамене в старо палто от туид и пали цигара; докато маха за довиждане, преглежда бележника си с ангажименти. Бен вика към асистента си:

— Занеси апаратите до колата ми, става ли? И пази, докато не дойда там.

— Искаш ли да пийнем по едно? — обръща се към Изолта с усмивка. — Портокалов сок, разбира се.

Тя смръщва лице към него.

— Не мога.

— Срамота. — Внезапно той е близо до нея и Изолта усеща ръката му върху бедрото си, пръстите му се плъзгат по чорапогащника й. Устните му са до ухото й — горещ дъх, приглушени думи. Дълбоко в себе си Изолта усеща искрица желание, дишането й се ускорява. Тя преглъща, обляга се на Бен за момент и после прошепва:

— Нямаш никакъв шанс, перверзнико — изплъзва се от ръцете му.

— Не можеш да ме виниш, че се опитвам — ухилва й се той. — Цял ден умирам от желание да те докосна.

— Никога нямаше да се досетя… Както и да е, трябва да вървя. — Изолта го отблъсква, усмихвайки се пряко волята си. — Вече ти казах. Трябва да видя Виола.

После променя намерението си, пристъпва към него и го целува. И на нея цял ден й се е искало да стори това, макар че той не бива да го разбира — във връзките си винаги се е чувствала по-сигурна в ролята на по-сдържания партньор, на онзи, който обича по-малко. Устните му са меки, леко сухи; зъбите им се сблъскват. Тя дълбоко поема въздух, вдишвайки миризмата на еднодневна пот и едва доловимия аромат на метал и пластмаса по пръстите му. Пресича стаята, оправя дрехите си и поглежда към огледалото, сякаш за да провери дали не са останали някакви доказателства за целувката.

— Жени. — Бен поклаща глава, замислено облизва устни. — Всички ли сте толкова луди? — Навлича коженото си яке.

— Ами ти си експертът — отвръща Изолта. — Ти ми кажи.

Той я сграбчва за талията, придръпва я към себе си.

— Мислиш си най-лошото за мен, нали, моя невярна Дорис?

Тя се бори със себе си, но избухва в задъхан смях.

— Не ме наричай така.

— Как? — Той вдига вежди. — Невярна?

— Не. Дорис, идиот такъв — поклаща глава Изолта. — Сега ме остави да си вървя. — Тя премята чантата си през рамо. — Трябва да ходя на разни места. Да се видя с разни хора.

Таксито й я чака долу.

— Това означава ли, че тази вечер ще наминеш? — подвиква Бен зад нея.

Изолта омеква.

— Да. Ще се видим по-късно. — Не хваща асансьора, а тръгва пеша надолу по стълбите, стъпките й отекват по цимента.

— Предай най-добрите ми чувства на Виола. — Гласът му я застига като трептящо ехо в кухата акустика на стълбището.

Такситата са луксът, с който Изолта се глези. Обикновено ги отписва, когато отива на работа. Но ако поводът е основателен, е в състояние да плати срамно висока цена за някое черно такси, стига да избегне мръсотията в метрото или блъсканицата по автобусните спирки в пиковите часове.

Изолта се обляга назад, гледа притъмняващите улици. Трафикът пъпли нетърпеливо. Лондон е претъпкан с хора, които се връщат от работа или излизат за вечерта. Забързаните лондончани се изсипват на шосето, подминавайки събраните по ъглите туристи с извърнати нагоре лица и с фотоапарати на шиите. Дъждът е спрял, но лепкавите локви са хлъзгави от машинно масло, всички тротоари светят с мокро отражение.

Шофьорът й се навежда над волана. От огледалото за обратно виждане висят дрънкулки: прост кръст, снимка на тъмнооко дете, пластмасов Мики Маус. Понякога очите му се плъзгат към огледалото, наблюдават я. Тя се загръща плътно в палтото си, гледа навън през прозореца. Радиото пропуква.

Разнасят се клаксони, някой гневно крещи. Сред колите със залитане се движи пияница, протегнал ръце като слепец. Един велосипедист завива рязко, за да не го блъсне; мъжът от колелото се обръща, изражението на лицето му е гневно. Изолта потъва в седалката, когато пияният спънато минава покрай таксито. Но не може да се стърпи да не погледне към лицето му. Празният му поглед плува към нея и избягва настрани. Безлични черти на бездомник. С крайчеца на окото си тя забелязва внезапно движение, чува почукването на костеливи пръсти по стъклото. Юмрукът му се стоварва първо върху нейния прозорец. Изолта подскача и прехапва устната си. Шофьорът се обръща и изругава, сменя скоростта и се отдалечава.

Изолта внимателно вдига пръст към устата си; усеща вкуса на кръв. Отнесеното изражение на пияния се е забило в главата й, втренченото в нея лице — размазана карикатура на самото себе си. Тя не пие. Никога не е имала желание да потъне в подобен вид забвение. В паметта й няма празни петна. Харесва й усещането за контрол, когато другите хора го губят и думите им се сипят твърде свободно. Присъствала е на партита, където хора, които едва е познавала, са й споделяли тайни, шепнешком са й разкривали сексуалните си предпочитания, признавали са й изневери. Подобна уязвимост я плаши. Защо му е на някой да си го причинява?

— Днес много спи — предупреждава я сестрата. Поклаща глава и посочва към леглото в ъгъла, върху което се вижда дребна издутина. Спяща форма. Толкова тясна, че повече прилича на следа, оставена от рало.

Когато Виола за пръв път беше приета в болницата, Изолта си мислеше, че ще я излекуват. В продължение на девет години сестра й бе преглеждана от редица терапевти и бе прекарала месеци в психиатрично отделение; състоянието й леко се беше подобрило, после пак се беше влошило. Сега е хоспитализирана за трети път. Номерът с изчезването на Виола трае вече дълго време.

Изолта пристъпва предпазливо напред. По-възрастната пациентка в отсрещното легло лежи върху завивките, подпряна на възглавници, и плете съсредоточено; от леглото висят валма червена прежда. Жената вдига поглед към Изолта и се усмихва. Изолта отвръща на усмивката й, леко шокирана и засрамена от факта, че жената, седнала с подгънати колене, е без бельо. Защо сестрите не са й казали? Защо просто не бяха метнали завивката около нея? Изолта бързо се извръща и придръпва стол до постелята на сестра си.

Виола лежи по гръб, спокойна, със затворени очи и с надиплен върху гърдите чаршаф. Не дава знак, че е забелязала присъствието й.

— Виола, аз съм. Казах, че ще дойда след работа. Помниш ли?

Никаква реакция. Изолта се привежда напред, наблюдава лицето на сестра си. От дясната й ноздра излиза тънка жълта тръбичка, минава над бузата и изчезва зад ухото. Тръбичката е закрепена с няколко прозрачни лепенки, които набръчкват кожата отдолу. През нея вкарват течни калории право в стомаха й.

Виола рязко се размърдва, извръща глава настрани и надолу, сякаш нещо я е докоснало по лицето — може би шибване на някое клонче или блъснало се в бузата й насекомо. Изолта се привежда още по-близо и прошепва:

— Виола, можеш ли да ме чуеш? — Но Виола остава заключена в сънищата си. Дланите й лежат върху чаршафа, свити в юмруци. Стърчащите й от ръкавите на синята пижама китки са болезнено слаби. Изолта посяга, сякаш да ги докосне, пръстите й несигурно се спират. Вместо това сплита ръце и ги отпуска в скута си.

Болницата е някакъв друг свят. Тук съществува различно време, бавни часове се влачат в зона без климат. Отделението на Виола е на четвъртия етаж в старата викторианска част. Отличава се с високи тавани и прозорци, поставени на такова ниво, че през тях е невъзможно да се погледне навън, без да се покатериш на стол. Стените са боядисано в типичното за обществените институции отровно зелено; цветът напомня на Изолта за началното училище. Не може да се сети за нищо по-лошо от това — да бъде затворена тук в продължение на седмици. Нищо чудно, че Виола спи през цялото време.

Откъм леглата се разнася неспокойно размърдване: покашляне, повдигане на завивки. Един чистач забърсва пода без ентусиазъм, движи парцала в бавни полукръгове пред себе си. Изолта вижда как в подобните на паешки пипала влакна се събира мръсна вода. Отказва се да прави каквото и да било. Обляга се назад и оглежда лицето на сестра си. Чувства се странно потайна. Навремето, когато оглеждаше Виола, все едно стоеше пред огледало, което й разкриваше всички възможни ъгли. Това не се броеше за тайно наблюдение, защото все едно критикуваше или се възхищаваше на собствените си черти. (Аха, ето как значи изглежда носът ми отстрани, когато се смея!)

Виола продължава да гледа към тавана с невиждащи очи. Носът и скулите й изпъкват остро, хлътнатините тъмнеят в сенки. Под отпуснатите й устни личат очертанията на зъбите. Под лицето на сестра си Изолта вижда череп; изпъкналите части, извивките, кухите очни ябълки; очертанията се наместват във фокус подобно на проявявана снимка. Изолта примигва и поглежда настрани. Не може да свикне да вижда сестра си такава. Вече й е трудно да си спомня Виола с нейните по детски закръглени страни и широка усмивка, но Изолта знае точно кога е започнала промяната: когато двете се преместиха да живеят в Лондон при леля Хети, след като животът им в гората беше приключил.

 

 

Входната врата се отваря, пропускайки вътре внезапния вой от трафика по Фулам Роуд. Затръшва се. Шумовете откъм улицата се заглушават. Едно от кучетата излайва приятелски; Хети поглежда смръщено към часовника си.

— Къде, по дяволите, е била?

Хети и Изолта вдигат поглед от вечерята си, когато Виола се вмъква в кухнята с ръце в джобовете, с провесена на рамото опърпана чанта; шпаньолите вече душат сляпо в краката й, дишат тежко от задоволство, размахват опашки и тя посяга да докосне копринените им уши.

Изолта си спомня миризмата на изгоряла агнешка мазнина, уютната и топла кухня, завесите, спуснати срещу есенната вечер. И Виола: кльощава и заела отбранителна позиция, изчакваща мълчаливо на прага, сякаш не може да се насили да влезе в стаята. Предупредителните звънчета трябваше да иззвънят още тогава. Изолта трябваше да разбере, че е нужно да стори нещо, за да помогне на сестра си.

Виола стои пред леля си и сестра си с късо подстригана като на затворник коса, под късата тъмна четина прозира бледият й скалп. Прокарва уморено длан по главата си, сякаш изненадана, че едва наболите косъмчета дращят по върховете на пръстите й.

От гърлото на Хети се разнася странен звук, но тя бързо започва да кашля, за да потисне възклицанието си.

Виола ги поглежда предизвикателно и свива рамене.

— Косата си е моя. — Халката на носа й проблясва. Скорошна придобивка е и кожата около сребърното кръгче е зачервена и възпалена.

— Вече не е — не се сдържа да й отговори Изолта.

И зад тази шега Изолта усеща пробождащо притеснение. Забелязва как ключицата на сестра й се откроява подобно на ярем; как дланите й стърчат от провисналите ръкави, тънки като птичи пръсти; ноктите, изгризани до дъно. Бяха напуснали Съфолк преди четири години и беше очевидно, че Виола все още не се е адаптирала към живота в града, дори не си беше намерила приятели в новото училище.

Но притеснението й е примесено с раздразнение. Изолта не може да го потисне; понякога си мисли, че Виола нарочно създава проблеми. Носи се из къщата като дух, необщителна и отнесена. Оставя завесите си пуснати по цял ден и не оправя леглото си въпреки оплакванията на Хети. Запалени ароматни пръчици изпълват затъмнената й стая със задушлива миризма. Заключва вратата си и стои вътре с часове. И вече почти никога не сяда да се храни с леля си и сестра си, намирайки си безброй оправдания, за да го избегне.

— Искаш ли вечеря? — Изолта се надига решително, за да отиде до печката, сякаш енергичното й движение би могло да накара Виола да приеме.

— Запазихме ти картофено пюре и пържола, скъпа — добавя Хети. — Пази я от челюстите на хрътките.

Изпълнени с надежда, шпаньолите се прехвърлят в постелките си до радиатора, гледат към Хети с провиснали езици.

Виола поклаща глава.

— Яла съм.

— Има сладолед… — Изолта се опитва да звучи приповдигнато и подмамващо, да прикрие отвращението, което я изпълва при вида на бръснатия скалп на сестра й.

Но Виола вече излиза от стаята.

Изолта си спомня как погледна към Хети, докато двете се вслушваха в стъпките на Виола по стълбите. Бяха свързани в общото си раздразнение. Но без да разбират истинския мащаб на проблема — все още не. Виола прикриваше от тях рязката загуба на тегло под торбести дрехи. Изолта никога не виждаше сестра си гола.

Щракване от затварянето на вратата на спалнята; болезненото трепване на Хети.

— Ето че се почва…

Няколко минути по-късно през тавана прониква думкането на музиката. Виола седи сама горе, тънките й пръсти измъкват синглите от картонените им опаковки: „Секс Пистълс“, „Клаш“, „Рамоунс“.

Изолта не може да разбере защо тази какофония допада на сестра й.

— Не мисля, че наистина й харесва — казва Хети. — Смятам, че просто се прави на интересна. Нали именно това обичат младите в днешно време?

Но Изолта вече не разбира какво се опитва да каже Виола.

 

 

Виола не е помръднала в болничното си легло и няма никакви признаци, че ще го направи. Изолта става, намята палтото си. Жената отсреща застава нащрек при оттеглянето й; спира с плетенето, тревожно й махва да приближи. Изолта отива при нея, любезно усмихната.

Лицето на жената се гърчи и криви от вълнение, а може би — от болка. Тя изтласква настрани едно омотано кълбо прежда и сграбчва ръкава на Изолта с възлести пръсти.

— Ще бъдете ли така добра — произнася тихо, докато Изолта се навежда, за да застане на едно ниво с нея. — Очаквам сина си и децата му. Ако ги видите, можете ли да им кажете къде съм?

Гласът на жената я изненадва; акцентът й кара Изолта да си представи ловни партита и чайната във „Фортнъм и Мейсън“. Рязък дъх в гръден кош.

Изолта кимва, преглъщайки. Изтегля ръкава си от ноктите на жената.

— Да. Разбира се. Ще го направя.

Бързо минава между леглата с наведена глава и пъхнати в джобовете ръце, виновна и едновременно с това — доволна от свободата си.

Залива я ужасната нужда да бъде с Бен, копнее за наситените му със здраве подскачащи стъпки, за мъжкото му нехайство. Бен изпълва всяка стая с нуждите, мненията и шегите си. Понякога това я дразни, но друг път е най-успокояващото нещо, за което може да се сети. Заедно са от година и тя държи резервно бельо, грим и несесер в апартамента му. Няма защо да се връща у дома, ще отиде право у тях. Нетърпеливо натиска копчето на асансьора. Има усещането, че бяга.

Планира да откъсне Бен от телефона и телевизора му, да го разубеди в желанието му да я влачи по баровете, където да се срещат с приятели, нямащи търпение да се наливат с мартини в неговата компания. Могат да си останат вкъщи само двамата, откъснати от останалия свят, да си поръчат храна от местното индийско ресторантче. Това е друга положителна черта на Бен — повърхностната му проста връзка с храната. По-късно, в голямото му легло, ще се почувства сигурна в прегръдките му. Обича Бен да я прегръща толкова силно, че да оставя дробовете й без въздух. Вече усеща парещото чили по устните си.