Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Twins, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Чайлд, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Саския Сарджинсън
Заглавие: Близначките
Преводач: Мария Чайлд
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-164-139-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114
История
- — Добавяне
20
Когато се връщат от кръчмата, вече е твърде късно да се обади в болницата. И без това Изолта няма какво да съобщи, освен загадъчния отказ на Джуди да признае коя е, както и отричането на факта, че познава Джон и Майкъл. Ще позвъни на Виола на сутринта. Изолта седи в хола и набира номера на Бен. Върху масата се вижда зелен буркан за монети. Но не й се налага да пуска много пари в него, тъй като телефонът звъни в продължение на няколко мига, после се включва телефонният секретар. Изслушва как гласът на Бен я подканва да остави името, номера и съобщението си, после тихо затваря.
Чуди се къде ли е той. Беше глупаво да си въобразява, че ще си седи у дома, залепен в очакване за телефона. Изкачва късото извито стълбище към стаята си и се приготвя да си легне. Шумът на вълните върху дребните камъчета на брега звучи като бавно повикване — потракването на чакъла, и отговор — въздишката на морето. Затваря очи и извиква в съзнанието си енергията на лондонската нощ. Бен сигурно е с група приятели в някой бар или клуб с бумтяща музика и приглушени светлини. Знае как всички ще се съберат около него, как телата им ще се приведат напред, сякаш привлечени от невидим магнит. Не може да ги вини. Тя самата не е имунизирана. От мига, в който се срещнаха, Бен я беше накарал да се чувства единствена, изключителна и интересна; когато са сами, интимността им с всичките шеги, нежност и секс я кара да вярва, че с нея той е различен. Шокиращо е, когато го вижда с други хора. Той принадлежи на всички, осъзнава с тъпо примирение тя. Тук, в Съфолк, не може да се свърже с него, не го усеща.
Но чувства обвързващата връзка с Виола дори когато не иска. Физическо, остро и обтегнато усещане, което се развива през пространството помежду им — над блата, поля и магистрали, над градските покриви.
Навремето хората винаги ги питаха дали знаят какво мисли другата близначка или дали имат представа какво прави тя в момента.
— Да — отвръщаха те сериозно, — разбира се.
Толкова им беше омръзнало да им задават подобни въпроси, че бяха започнали да си измислят отговори, да съчиняват глупави истории. Беше се превърнало в някакво състезание — да видят коя от двете ще измисли най-налудничавата случка за размяна на мисли или невероятно съвпадение и да накара някой да й повярва.
Но въпреки че Изолта може да предположи с достатъчно голяма точност, тя невинаги е наясно какво мисли Виола. Всъщност в живота им имаше моменти, когато сестра й, й се струваше непозната.
Изолта гледа към тъмната водна маса през прозореца, там, където лунната светлина улавя издигането и завихрянето на вълните.
Джон и Майкъл се караха, сякаш искаха да разкъсат връзката помежду си и да унищожат огледалния образ, който ги гледаше обратно. Изолта добре знае, че да нараниш близнака си е по-лошо, отколкото да нараниш самия себе си. Спомня си бащата на момчетата — изражението на Линда при звука от спирачките на камиона, заплашителното му присъствие в онази малка къща, страха от жестокостта му, проникнал във всичко. Насилието поражда насилие и момчетата също се наказваха едно друго с юмруци, ритници и силни удари. Беше много по-ефективно, отколкото самонараняването, което можеше да си причини само дете с ножове, ножици или наркотици.
„Това е опасно“, мисли си. Какво знае всъщност? Беше отдавна. Те бяха деца. Не може да си спомни нищо със сигурност. Мръщи се на образа си в огледалото над скрина. Беше прекарала твърде много време в списанието. Тя най-добре би трябвало да си дава сметка, че нещата не бива да се опростяват.
Странно й е, че е сама, и още по-странно е, че се намира в Съфолк след едно отсъствие, което се простира толкова назад във времето, сякаш в друг живот. Чувства се дезориентирана. Всичко е същото и не е същото. Беше минавала покрай тази къща като дете, беше яздила покрай нея в деня, в който намериха коня. Всеки, застанал на прозореца на тази задна спалня, имаше открита гледка към плажа. Преди много години някой, застанал на същото това място, може да е гледал надолу и да е видял как тя, Виола и Роуз се срещат с Франк и Поли за пикника. Извръща се встрани от прозореца, спуска щората. Отдолу се чува остър кратък лай и приглушеният глас на Дот. Изолта се чуди дали ще може да заспи. Ляга в тясното легло, придръпва кадифената покривка към брадичката си. Долавя миризмата на ментови бонбони и разпознава лъха на терпентин и топчета против молци.
Камъчетата се разместват и шумно потракват под краката й. Тъмно е. Вятърът запраща косата в очите й и Изолта потръпва, отмятайки кичурите назад, напряга поглед в тъмното. Облаците се отдалечават от луната и Изолта вижда как морето светва с посребрени краища.
Лунната светлина пада върху една фигура на крайчеца на брега. Роуз. Тънките й ръце са опънати встрани, за да й помогнат да запази равновесие срещу набъбването на вълните, докато пристъпва във водата. Изолта вижда как бялата нощница се издува и гъне покрай майка й подобно на ярка локва. Гледа я как потъва, погълната от тъмните води.
Изолта е в морето, нагазила до колене в ледената вода. Шокът от студа избухва в костите й, смазва я. Майка й е точно пред нея, водата се люшка около кръста и раменете й. Изолта вика, но от устата й не излиза звук. Дробовете й се мъчат, устните и езикът й се движат усилено; накъсани звуци разцепват въздуха, разчленени от вятъра. Ридание от гняв и болка. Крайниците й са изтръпнали; вълните я блъскат и бутат.
Спъва се.
— Мамо! — успява да произнесе.
Но Роуз е изчезнала. Водата я е погълнала и Изолта дори пропуска момента, в който това се е случило. Ръцете й се мятат в ледената вода, отчаяно търсят да напипат прогизнала нощница, сноп коса, ръка, която да стиснат.
Този път, когато се събужда, Бен не е надвесен над нея, за да й каже със сънлив глас и прозявка:
— Това е само кошмар, скъпа. — Ръцете му не са на рамото й. — Изи, събуди се.
Цялата е мокра. Трепери.
Отваря очи срещу нощното небе и блясъка на звездите, и лунната светлина по черната вода. Изохква и спънато тръгва през камъните, гмурка се и устата й се изпълва с истинска морска вода, усеща соления вкус в носа си, щипането в очите, което шокира мозъка й. Дави се и подсмърча, маха с ръце, докато с мъка се изправя на крака. Вълните я дърпат. Опитва се да им устои, но силата на морето набъбва и се разбива около нея, дълбае дъното под стъпалата й.
Някакви ръце здраво я държат: човешки пръсти я стискат, щипят кожата й. Тя се извръща, отворила широко очи, и вижда Дот, нагазила до колене във водата, с изпънато шокирано лице и опната в гримаса уста. Двете се вкопчват една в друга и със залитане се откъсват от стръмния каменист хълм и ноктите на вълните. Мократа пижама залепва по краката на Изолта. Гади й се. Примигва сред струите морска вода, отмята кичур коса от лицето си.
— Какво стана…? — Гласът й замира, изгубил енергията си. Зъбите й не спират да тракат. Тялото й е схванато и тя заеква от конвулсиите, които сграбчват крайниците, сърцето и дробовете й така, че да не може да помръдне, да поеме дъх или да продума.
— Не говори — нарежда й Дот. — Да те вкараме вътре.
Ръката на хазяйката й е преметната около рамото на Изолта.
— Замръзнала си. Хайде. Трябва да те вкараме на топло. — Бързо влизат през предната врата. Мопсът джавка и подскача в краката им, удря се в прасците на Изолта. Тя усеща топлия му дъх върху глезените си.
— Махни тези мокри дрехи. Ще ти докарат хипотермия. Ще ти напълня ваната с гореща вода. — Дот млъква за момент. — Искаш ли да си вземеш вана?
Кимва. Не може да разсъждава. Мозъкът й е празен.
По-късно, сгряна и загърната в стария халат на Дот, Изолта се свива на кълбо в един фотьойл с чаша подсладен чай в ръка. Чувства се отпусната и изтощена, сякаш тялото й е пусто.
— Сигурна ли си, че не искаш да ти сипя глътка уиски в чая? — пита Дот.
Изолта поклаща глава.
— Алкохолът не ми понася.
Пауза.
— Предполагам, че съм ходила насън… — започва тя. — Странно. Никога преди не съм го правила.
Дот кимва, изпълнена с облекчение. Навежда се да отвори вратата на печката. Въглените светят в червено.
— Значи ти е за пръв път?
Изолта кима.
— Трябва да е от стреса, че си на чуждо място. — Дот я поглежда многозначително. — Местата имат огромно влияние върху нас, нали?
Изолта отпива от чая си. Гъст е от захар.
Стаята е осветена от една лампа, абажур с ресни и цвят на кехлибар засенчва слабата крушка. Доволна е от мрака. Знае, че Дот я наблюдава напрегнато; въпросите, които напират на езика й, вече натискат пространството между двете. Изолта присвива очи срещу гънките светлина и тъмнина. Долавя очертанията на бронзова момчешка глава. Сенките подчертават овала на страните му, превръщат усмивката му в гримаса. Полицата на камината е препълнена с извити от времето картички и дървени джунджурии. Оглежда всичко, придръпва реалността на стаята към себе си, избутва кошмара надалеч. Мопсът хърка върху едно разноцветно мароканско килимче. Тя заравя пръстите на краката си в острата му козина, притиска ги към топлите гънки мазнина на тялото му. Чака Дот да заговори.
— Знаеш ли — казва тихо накрая по-възрастната жена, — когато в началото те видях във водата… ами помислих, че може би искаш… да се удавиш.
— Не. Божичко, не! — Изолта е шокирана.
— Честно казано, откакто пристигна, съм доста разтревожена — продължава Дот. — Изглеждаше толкова отнесена. А когато те видях в кръчмата, си помислих, че си… уплашена или нещо подобно.
— Свързвам Съфолк с някои лоши спомени. — Сърцето на Изолта бие силно. — Майка ми се удави на този плаж — обяснява кратко тя.
— О! — Дот закрива устата си с длан.
— Случи се много отдавна. Тя… — лицето на Изолта се изкривява — беше пияна.
Защо опростява смъртта на майка си? Не може да каже истината на Дот и сега за пореден път я изкривява. Вината беше нейна: нейна и на Виола. Бяха разрушили щастието на майка си, откраднали шанса й за бъдеще. Изолта усеща мълчанието си като предателство. Но не може да се насили да изкара други думи от устата си, те са заседнали в гърлото й, затъкват го.
— Каква трагедия… — Дот се навежда напред. — И ти си била само дете? — Гласът й лекичко потрепва.
Отново мълчание, нарушавано единствено от приглушеното бучене на вълните зад стъклата на прозорците. В краката им се разнася свистящото дишане на кучето, внезапното му сънливо излайване; лапите му се свиват върху мокета.
— Голям късмет, че те видях — тихо казва Дот. — Бях си легнала. Телефонът иззвъня, затова станах. Тогава видях, че задната врата е широко отворена.
Изолта не иска да си мисли какво щеше да се случи, ако Дот не я беше видяла. Студеното море се вие по-близо, тя чува всмукващия вой на прилива. Поема дълбоко дъх, обляга се на извивката на страничната облегалка, пръстите й се стягат около кръглото тяло на чашата.
— Е, мисля, че е време и двете да поспим… — Дот става превита странно напред, опряла ръце в задната част на кръста си. — Боли ме гърбът. Схванат е като дъска — изръмжава тя.
После закуцуква към телефона.
— Но първо — отбелязва тя, — може би трябва да видя кой ме е търсил… — Навежда се напред, трепва и натиска мигащия бутон на телефонния секретар, като обяснява, че може да е нещо спешно. — Ужасно късно е.
Гласът на Бен изпълва стаята — висок, самоуверен и познат.
— Здравейте. Опитвам се да се свържа с Изолта. — Колебание, после: — Не съм сигурен кой ще чуе това съобщение. Но можете ли да й кажете, че Бен я е търсил? Предайте й, че й изпращам любовта си. Всичката.
— Извинявай — казва Изолта; не само че не съжалява, но е доволна. — Той няма представа за времето.
— Не се извинявай — мрачно казва Дот. — Мисля, че по всяка вероятност е спасил живота ти.
Изолта отпива от чая си и гледа към телефонния апарат. Ще й се да се пресегне и да натисне бутона, за да повтори съобщението. Иска да чуе гласа му отново. Онези думи.