Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

5

Люк и Аби пристигнаха от Уелс с лилава каравана, украсена със звезди, луни и цветя. Боята беше напукана и се лющеше около венчелистчетата, а от върховете на звездите се стичаха струйки боя. Паркираха до веспата с яйцевиден кош на мама.

Аби падна от караваната право в прегръдката на мама. Двете стояха на пясъчната пътека, увили ръце една около друга, а Люк, кокалест мъж, подстриган на паница, се прозина, почеса се по корема и се протегна, изкарвайки на показ тъмните петна под мишниците на ризата си. Люк, изглежда, не възразяваше, че мама и Аби разиграват такъв спектакъл. Той разсеяно ни се усмихна и изпука дългите си пръсти един по един.

— О, прекрасно е, че те виждам. Липсваше ми! — въздъхна мама.

Едва предния ден ни беше казала, че една от причините, поради които сме напуснали комуната, била, че никой от онази сбирщина нямал добри маниери или наистина щедър дух. И въпреки това сега ги беше поканила у нас и се държеше така, сякаш бяха отдавна изгубени роднини. Тези двамата носеха мириса на комуната след себе си. Носовете ни разпознаха влагата, преварения ориз, аромата на пачули и сандалово дърво — тази лепкава миризма, която пропиваше във всичките ни вещи, дори в косите ни. Харесваше ни да живеем, без да се съобразяваме с правилата на други хора, с непрекъснатите им кавги, разпадащи се дрехи и кални обувки; да не ни се налага да делим всичко с всички. Харесваше ни да не наричаме мама „Роуз“. Но най-много ни харесваше, че беше само наша.

— Ще спите в къщата — каза им мама, — имаме свободна стая.

Беше я чистила цялата сутрин, привързала косата си с шал; избърса праха, дори мина с древната прахосмукачка наоколо, рискувайки да я удари токът от разхлопания бутон за пускане. Беше сложила нова крушка в лампата с конопен абажур и закачила парцалено килимче пред мокрото петно на стената. Но Люк и Аби отвърнаха, че не искат да създават притеснения на никого, и по-късно вечерта се оттеглиха във вана си и се затвориха в него.

На следващата сутрин прозорците им бяха замъглени от конденз. Двойката се появи боса и вмирисана на мухъл. Аби и мама седнаха край кухненската маса, сипаха си чай и заговориха с приглушени гласове. Не ни обръщаха внимание.

— Клюките са толкова вкусни — кимна Люк по посока на двете жени и ни намигна. — Вижте как на тези двете им харесва да ги преглъщат. — И той се ухили, без да мръдва от една табуретка край печката на дърва, с китара в скута и пръсти, стискащи чаша кафе. Пъхна ръчно свита цигара между устните си и дълбоко всмука от нея; очите му гледаха лениво като на някой котарак. Беше вдигнал крак на един стол и аз забелязах, че подметките му са сиви, а ноктите на пръстите му — дебели, жълти и извити. Бързо отместих поглед встрани.

Аби отметна боядисаната си с къна плитка над рамото. Тя увисна като проскубана опашка на гърба й. Прииска ми се да я дръпна рязко.

— Млъквай, Люк, просто наваксваме. Не сме се виждали от цяла вечност. — Аби му се нацупи като бебе. — Само защото си емоционален инвалид и не можеш да разкриеш вътрешния си „аз“. — Тя разпери ръце и закри устата си с тях, докато се смееше. Имаше висок и скърцащ смях. Смееше се много.

— Има нужда от смазване — прошепна ми Изи, като бутна намръщено стола си назад.

Жените режеха гъби и патладжан за лазаня.

— Наистина ти харесва тук, а? — Аби нави ръкави нагоре, разкривайки пълните си ръце и малка татуирана пеперуда на китката.

— Господи, чувствам се толкова свободна. Някак освободена, разбираш ли? — високо въздъхна мама, размахвайки ръце. — Сърните идват в градината ни. Отглеждам свои собствени зеленчуци. Вземам собствените си решения. Не ми се налага да се занимавам със скапана политика. — Сложи длан върху стомаха си и го потупа. — Дълбоко в себе си знам, че съм постъпила правилно.

Мама хвърли поглед към нас, сякаш току-що ни забелязваше.

— О, ето къде сте били. Закусете нещо. В буркана има мюсли — каза тя.

Люк отметна глава назад и започна да прави кръгчета от цигарения дим. Гледахме го, неволно впечатлени от носещите се във въздуха преливащи един в друг дискове.

Аби остави ножа, надвеси се над Люк и стисна цигарата с изцапаните си от гъбите пръсти.

— Дай да си дръпнем, мили.

Тя го целуна, преди да пъхне цигарата в устата си. Устните им възпроизведоха силен звук. Видях езика на Аби, края на цигарата, кафяв и размекнат от слюнката на Люк. После мама я взе и на свой ред също я пъхна в устата си. Все едно споделяше слюнката им, целувката им. Догади ми се дотолкова, че се отказах от закуската си. Мисълта за езиците им беше дори по-противна от малките бели червейчета, които понякога откривахме на дъното на буркана с мюсли.

Мама също издуха едно кръгче дим. Люк я гледаше, димът продължаваше да струи от двете страни на устата му. Тънките му пръсти задърпаха струните на китарата.

— „О, бейби, бейби, какъв див свят…“ — Протяжният му глас се издигна, треперещ като птица. Изолта ме срита под масата, кимна с глава към вратата. Щом се озовахме навън, вдъхнахме дълбоко от свежия въздух и изпръхтяхме от смях. Изи вдигна глава и зави като вълк, думите на песента зазвучаха като дълго провлечено стържене:

— „Бейби, ооооооу, какъв оууууу див свят!“

— Шшшт. — Сръгах я, поглеждайки назад.

Отворихме вратата на караваната; на едната стена бяха разположени пейка, малка маса и миниатюрна мивка. На пода се виждаше куп смачкани дрехи. Един опънат кожух разкриваше вътрешността си: бозава козина, втвърдена от мръсотия. Подушихме наоколо. Въздухът беше тежък, пропит с миризма на мухъл, подсладен с ужасната воня на сандалово дърво. Около пластмасовите рамки на прозорците пълзяха ронещите се пипала на плесента. Над главите ни висеше платформа с матрак; едва виждахме крайчеца на навит на руло спален чувал.

— Ето къде правят секс — обяви Изолта.

— Прекалено са стари за секс — дръпнах я за ръкава. — Хайде. Да вървим, бейби.

Не ни отне много време да стигнем с колелетата до плевните в края на блатото. Докато карахме през фермата, до слуха ни долиташе шумът от удрянето на дърво в дърво. Момчетата се дуелираха с дълги пръчки. Прицелваха се, сякаш държаха саби, нападаха и замахваха. Пръчките свистяха из въздуха. Пляс! Дървото влезе в контакт с ръката на Джон. Той изохка и тежко стовари оръжието си върху рамото на Майкъл.

Изи и аз захвърлихме колелетата и седнахме на ниската стена, ограждаща фермата, за да гледаме. Момчетата не дадоха знак, че ни познават, и продължиха боя със саби. Изглежда, бяха почнали преди доста време. Лицата им бяха зачервени и влажни, кичурите коса лепнеха по кожата им. Двамата налитаха един към друг, стъпалата им се плъзгаха и отстъпваха напред–назад през черната пръст и парчета слама. Докато ги гледах, отбелязах наум, че Майкъл е малко по-висок и по-тежък. Около него се носеше друг вид енергия, която превръщаше косата му в див ореол. Биеше се с агресия, ударите му бяха заредени с повече тежест. Но Джон имаше бързи крака. Отбягваше ударите и танцуваше като боксьор.

Денят беше безоблачно син, свеж от соления вятър, долитащ откъм морето. Треперехме, свити в анораците си, пъхнали ръце дълбоко в джобовете, и чакахме. Откъм една купчина се разнасяше миризма на животинска тор. Над нея се виеше лек облак пара. Забелязах, че сивата сянка покрай удареното око на Джон не е изчезнала и че обувките му се бяха развързали. Гледах разтревожено как хлопат около стъпалата му; знаех, че в един момент ще се спъне в тях и ще полети към земята.

В двора влезе трактор с полепнали буци кал по големите гуми. Мъжът в кабината отвори вратата и се надвеси навън.

— Хей, вие, разкарайте се!

Джон и Майкъл спряха, дишайки тежко, отпуснаха пръчките встрани. Погледнаха нагоре към мъжа, а Майкъл вирна брадичка и му показа среден пръст.

— Можеш ли да ни накараш?

Отблъснахме се от стената и хукнахме след момчетата, които летяха като стрели по баира към реката. Изостанах, докато се промъквахме под една ограда от бодлива тел и преодолявахме поляна с крави. Дробовете ми свистяха; полето ставаше все по-стръмно. Изглежда, губех контрол над стъпалата си, спъвах се в туфи гъста трева, уцелих едно кравешко лайно точно по средата. Не смеех да погледна назад. Бях сигурна, че фермерът ни преследва. Страхът изпълни устата ми с истеричен смях.

Докато тичахме през полето, кравите неохотно се отместваха, навели ниско широките си глави и извили очи нагоре. Една от тях тромаво тръгна към мен, пръхтейки през широко разтворените си ноздри. Беше достатъчно голяма, за да спре светлината: стена от мускули, кости и козина. Безпомощно погледнах към останалите трима, които бяха в безопасност до портата. Бях хваната в капан, дишах тежко. Кравата ме изгледа с безразличие. Направи още една стъпка напред, наведе тежката си глава и очите ми се спряха върху лигавата й влажна сива муцуна и рогата, избили между ушите й. Отстъпих назад. Тя изпръхтя, насочи рога към мен. Стиснах очи и размахах ръце.

— Разкарай се! — изревах. — Разкарай се!

Отворих очи и видях изцапаната й задница да се полюшва нагоре по хълма.

Изи стоеше с момчетата от другата страна на портата, облегнала лакти на най-горната греда. Бяха се скупчили един до друг и се смееха. На мен, осъзнах: аз бях смешната. Отидох при тях, страните ми пламтяха. Бързо погледнах към Изи. Но тя отметна коса, по лицето й се изписа оживена усмивка, докато очите й гледаха към Джон. И тогава усетих друг вид паника: губех почва под краката си.

Седнахме на върха на хълма, гледащ към реката. Тук земята се спускаше и спадаше в неравна тревиста повърхност, прошарена с подбел и кострец. Отдолу се виждаха гробове. Древни гробове на живели преди хиляди години хора. Целият хълм беше гробище. От него бяха изровили керамични съдове и фрагменти от кости, върхове на стрели и дори бронзови брошки с формата на щитове и ги бяха изложили в един музей в града. Мама ни беше казала, че хълмът е магическо място, пълно с духовете на мъртъвците. Чудех се дали в този момент под краката ми не лежеше нечие тяло (на някое дете може би), свито в церемониалния си гроб, и дали не възразяваше, че седя върху него.

— Познавах един човек, премазан от стадо крави — каза Джон, за да завърже разговор, докато всички гледахме над дългата извивка на реката към далечния блясък на морето от другата й страна. — Не можах да го позная. Лицето му се беше превърнало в пихтия.

Не исках да се отличавам по нищо от останалите. Затова, макар да бях заинтересувана от историята, не казах нито дума. Но Майкъл бутна грубо брат си по рамото.

— Глупости! Кой е този човек тогава? — Майкъл се обърна към нас с широко разперени ръце. — Такъв лъжец!

— Не съм! — Джон обви ръка около шията на брат си и двамата паднаха сборичкани във високата трева; Майкъл се покачи отгоре и натисна лицето на Джон към земята.

— Лъжец! Лъжец!

Последва извиване на тяло, ръмжене и Джон се измъкна от хватката, юмрукът му намери ухото на брат му. Тънки ръце и крака зараздаваха удари и ритници. Двете с Изолта се спогледахме, вдигнали вежди.

— Козата ни има бебе — обяви високо Изолта, надвесена над братята. Момчетата спряха да се въргалят и седнаха. Косите им бяха пълни с трева.

— Козле, искаш да кажеш. — Джон се потърка по носа. — Мъжко или женско?

— Мъжко — отвърнах.

Майкъл стана и прокара пръст пред гърлото си:

— Значи е за казана.

— Не ставай глупав — хладно рече Изолта.

— Внимавайте да не го отнесе Черния демон. — Джон поклати глава.

— Кой?

— Кучето дух — обясни Майкъл. — По-голямо от вълк. Може да те убие с поглед.

Мама беше затворила Тес и козлето в бараката. То беше слабичко и беличко, с дълги възлести крачка. Беше облизало пръстите ми с грапавия си език. Сутринта ги бяхме посетили и бяхме пръснали чиста слама по пода; малкото сучеше със сериозна съсредоточеност от Тес, която за разнообразие нямаше нищо против да стои и да чака.

Никакви духове нямаше да се промъкнат и да изядат нашето козле. На излизане бяхме спуснали резето на бараката. Сигурна бях.

— Гладен съм. — Майкъл се извъртя, изтръска тревата от коленете си.

Беше обяд. Знаех, че лазанята ще е вече готова, гореща и вкусна, че слоевете паста щяха да се отделят и да са хрупкави по краищата. Мама щеше да я е сложила върху дървената подложка на масата. Може би към нея щеше да има и зелена салата и големи парчета черен хляб и масло. Стомахът ми изкъркори. Загледах се надолу към движещите се над блатата светлини и сенки, към морските птици, събрани върху разтопената вода. Един ферибот пресичаше към отсрещния бряг. Мъжът на веслата гребеше бавно, без никакъв плясък.

Прибрахме колелетата си от копривата зад фермата, където ги бяхме оставили.

— Елате у нас — поканиха ни момчетата. — Мама ще ни сготви нещо.

Нямаше как да отхвърлим подобно предложение — със или без лазаня.

Новите ни приятели живееха в края на едно поле, в къща близнак, разположена в редица подобни постройки по протежението на тясно кално шосе. Идентичните домове бяха от червени тухли с покриви от каменни плочи; всяка имаше зелена врата и три прозореца. Чувството за еднаквост на боядисаните в бяло прозорци се подсилваше от тюлените завеси; равните квадратни градинки бяха пълни с глинени гномчета, покритите с чакъл пътеки — обточени с цветни лехи. В някои от градините се виждаха зеленчукови лехи, в които растяха буйни, гъсти, зелени, виещи се филизи. Късчета сребристо фолио се вееха на вятъра и държаха птиците настрани. До градинските порти бяха поставени щайги с продукти: връзки моркови и торби с картофи; цените бяха изписани с тебешир върху квадратни картончета — три пенса за връзка. До щайгите стояха кутии, в които на доверие се пускаха парите.

Къщата на Джон и Майкъл се открояваше от останалите. Боята от рамките на прозорците се лющеше и висеше на парцали подобно на прекомерно големи люспи пърхот. Цялото място беше почти скрито зад разнебитената барака в предния двор и купчините стари автомобилни части, стар мотопед, нахвърляни гуми и ръждясал трактор, стоварени насред мръсотията. Кучешката колиба до грубата входна врата беше препълнена с ръждясали туби за бензин.

Последвахме момчетата вътре, долавяйки миризмата на пържено. Някаква тийнейджърка с къдрав бял облак коса лежеше опъната върху дивана пред голям телевизор. Дъвката между зъбите й пропукваше, на езика й, подобно на циреи, изникваха розови балони.

Зяпнах към примигващия екран, върху който се виждаше мускулест полугол мъж с препаска около слабините. Мъжът метна шимпанзе на широките си рамене и се улови с ръка за една лиана. Зад него се насъбра цяла орда скандиращи туземци. Ние нямахме телевизор. Майка ни нямаше доверие на телевизията.

— Мама е в кухнята — каза русото момиче, без да отмества очи от екрана. — Загазили сте.

— Това е Джуди. Голяма крава е — изрече Майкъл високо. Джуди продължи да дъвче, вглъбена във филма. Трябва да беше някъде около четиринайсет-петнайсетгодишна. Но ние веднага разбрахме, че възрастовата граница между нас се разширяваше и увеличаваше поради великолепното богатство от знания, с които се отличаваше една подрастваща девойка и тайните й, за които можехме само да гадаем.

Отвътре къщата им не беше по-малка от нашата, но изглеждаше по-тясна, тъй като беше претъпкана с предмети и мебели. Исках да разгледам порцелановите котки и приличащите на херувимчета деца, понесли кошници с плодове. Пръстите ме сърбяха да ги докосна. От съседната стая долетя женски глас. Оранжевият мокет пламтеше на пода и пропука под краката ни, когато момчетата ни изтикаха пред себе си.

До кухненската печка стоеше ниска пълна жена; тиганът със сгорещено олио вреше и пръскаше. Жената потопи вътре метален черпак и извади купчинка лъскави картофи. В другата си ръка държеше цигара. Когато ни чу, се обърна, устата й зина, сякаш готова да каже нещо. Но когато ни видя, замръзна на място с черпак с пържени картофи в едната ръка, с цигара в другата и с увиснало чене.

— И кои са те? — попита накрая тя.

Джон ме смушка с пръст в кръста.

— Изи и Виола. Искат обяд.

Майка им ни направи сандвичи с пържени картофи и филийки бял хляб, намазани с маргарин и кетчуп. Ядохме, седнали около евтината маса, клатехме крака, а до лактите ни вдигаха пара чашите с горещ сладък чай. Майката на близнаците не спираше да ни задава въпроси. Изглежда, нямаше нищо против, че й отговаряхме с пълна уста. Наричаше и двете ни „скъпа“. Момчетата не й обръщаха внимание, ядяха бързо, като с две ръце тъпчеха хляба в уста. Вече можехме да преглътнем телевизора в другата стая, ехтящия вик на Тарзан и лъвския рев. Сандвичът беше вкусен и мазен. Чудех се дали после ще ни позволят да отидем да поседим с русата сестра и да погледаме телевизия. Отпих от чая, пръстите ми оставиха мазни петна по дръжката на чашата.

— Никога не са водили момичета у дома — каза ни майката на момчетата. — Какво остава близначки. Надявам се, че се отнасят добре с вас. — Вниманието й се насочи към синовете й и тя потърка брадичка с накичените си със златни пръстени пръсти. — Да се държите както трябва, че не знам!

Джон отпи от чая си и силно ме ритна под масата.

— Ъхъ. — Той бутна чинията си настрани. На дъното й проблесна червена ивица кетчуп. Той потопи пръст в нея, завъртя го хубавичко, пъхна го в устата си и ми намигна.