Саския Сарджинсън
Близначките (28)

27

Изолта сяда на лилавия диван с чаша чай в ръка.

— Това е Карл — казва Джуди, като се обръща с широка усмивка към детето. — Страда от церебрална парализа. Пъпната връв се беше оплела около шията му.

— Съжалявам.

— Да. — Джуди свива рамене. — Животът не се развива така, както си го представяме, нали?

— А родителите ти?

— Мама е в приют за бедни. Много ми помага с Карл. — Джуди се навежда да избърше носа на Карл. — Татко почина от удар преди няколко години. Копелето така и не се промени. Бяхме доволни, че си отиде. — Тя подсмърча, усмихва се. — Ед е добре. Работи в гаража в Мартлъшъм. Има две деца. И двете са здрави.

— Какво стана с близнаците? — пита я Изолта.

— След като вие заминахте ли? — Джуди поклаща глава. — Бяха като подивели. Непрекъснато бягаха от вкъщи. Почти не ходеха на училище. Вечно имаха проблеми с полицията. Татко ги преби почти до смърт, но това не ги спря.

Тя слага Карл в скута си. Момчето капризно я дърпа за дрехите, тънките му пръсти опъват плата на ризата й. Тя я разкопчава и то започва да суче от гърдата й.

— Знам, че е прекалено голям. — Джуди поглежда към главата на детето си. — Но това е единственото нещо, което го успокоява.

Изолта извръща поглед встрани. Вижда отражението си в тъмния телевизионен екран, приседнала неловко на ръба на дивана с волани. В стаята не се чува никакъв шум, с изключение на тиктакането на часовника и влажното мляскане на Карл. Изолта си спомня за целувката в кулата. Нейната първа целувка. Шокът от допира на устните му. Присвиването на стомаха й, напорът на езика му в устата й.

Тя се изкашля.

— И после…

— Когато бяха някъде към шестнайсет-седемнайсетгодишни, напуснаха дома ни. Преместиха се в стара каравана в гората. Сдобиха се с един мелез, който изпълняваше ролята на ловджийско куче, и се захванаха да бракониерстват. Ходеха на лов с лампи почти всяка нощ. Ловяха риба в езерата. Успяваха да се изхранват. Понякога отивах да ги видя, носех им по нещо за ядене. — Джуди поклаща глава. — Онова място така смърдеше! Няма да повярваш. Навсякъде се виждаха мъртви зайци, одрани животни. Купища неизмити чинии. Най-странното бе, че стените бяха покрити с рисунки.

— Наистина ли? — привежда се Изолта напред.

— Да. — Джуди се усмихва. — Майкъл. Продължи да рисува. Това беше хубаво, нали?

— О, но аз не знаех за… — гласът на Изолта замира — за рисунките му. — Кимва. — Но какво… какво не беше наред?

Джуди изсумтява.

— То какво ли беше в ред? Двамата пиеха. Предимно домашно приготвен бълвоч. Изкарваше ги от строя в продължение на дни. А когато бяха пияни, сбиванията им ставаха още по-жестоки. Като се има предвид, че бяха живели с баща ни, човек би си помислил, че ще им е писнало от насилие.

Карл е заспал. Джуди отдръпва зърното си от устата му. Главата му се отмята назад, от отворената му уста се процежда струйка мляко.

— Накрая направо си беше касапница. Не убийство. А по онова време Джон все още си беше дете. Скоро ще излезе от затвора — през октомври или ноември, мисля. Макар че не знам какво ще прави.

Тя се намръщва, поглежда към сина си.

— Липсват ми. И двамата. Не беше правилно Майкъл да умре. Това разби сърцето на мама. И моето. Не мога да се видя с Джон. Още не. Затова не ме карай. Просто не мога да бъда покрай него — не мога да дишам, дори не мога да се изправя на крака, когато се сетя за случилото се.

Изолта преглъща и започва:

— Не искам да се намесвам, но ако има нещо, което бих могла да направя…

Лицето на Джуди се изопва и тя я прекъсва:

— Не се нуждаем от помощта ти. Не я искаме. Не можеш да помогнеш с нищо. Прекалено късно е. Получи онова, за което дойде — да хвърлиш един поглед на всичко, което си оставила зад гърба си. Сигурна съм, че ще си доволна да се върнеш към приятния си живот в Лондон, а? Виждала съм името ти по списанията.

Изолта поклаща глава.

— Не е така, Джуди. Просто си помислих…

— Виж какво, не го възприемай погрешно, но Кев скоро ще се върне и няма да му хареса да завари външни хора в къщата си.

Изолта се изправя. Как би могла да възрази срещу неприязънта на Джуди? Простите факти от живота й са твърде очевидни, твърде ужасни, за да се опита да ги смекчи или промени с думи. За миналото не могат да се водят преговори. Тя поглежда надолу към чистия найлонов мокет и кратко кимва.

Изолта оставя наполовина празната чаша в кухнята. Мястото блести от чистота. Всичко е прибрано, плотовете са забърсани. Под острия мирис на дезинфектант долавя аромата на някакво месо във фурната. Въдиците и пушките, които някога са задръствали това помещение, са изчезнали; край вратата няма струпани кални боти или гумени ботуши.

Джуди е оставила заспалия Карл на дивана — момченцето е отметнало ръце над главата си. На входната врата тя признава:

— Харесваше ми, когато двете с Виола бяхте наоколо. Когато ви виждах двете, малко ви завиждах. Винаги съм искала да имам сестра.

Изолта тръгва обратно към къщата на Дот през шепнещите алеи. Здрачът се спуска. Някъде на хълма излайва куче, звукът отеква в неподвижността. Тя си мисли за момчетата в караваната, представя си опърпана мърша, изгнили колела, забити сред борови иглички, затънали в рохката пръст. Животът им в гората трябва да е бил битка за оцеляване: риболов, лов и залагане на капани, вечно ходене по ръба. Спомня си мрачното средно училище. Не е имало резултати от изпити, нито листове хартия, даващи им разрешение да продължат напред, към един нов живот.

Вижда ги как клечат сред високата мокра трева в притискащия мрак, с мъртви зайци с увиснали глави и оголени зъби на гризачи в ръце. Усеща капещата кръв, миризмата на изгорял барут, кучето до тях, разтреперано от вълнение и притиснало топлите си хълбоци към краката им. Подушва аромат на влажни плевели, остър мирис на тютюн, спарен дъх на диви момчета, които порастват и стават мъже.

Майкъл беше по-груб, по-силен, по-здрав от брат си. Беше нейният спаринг-партньор, мъчител и приятел. Никога не говореше за изкуство, никога не спомена, че рисува, нито й бе показвал някои от картините, които е създавал. Новината я разтърси; беше й липсвала проницателност, за да съзре този талант у него.

Беше я открил зад тоалетната, дни след целувката, след падането на Виола.

— Хареса ти, нали? — попита я, докато се облягаше на стената, и я измери с продължителен син поглед. — Хареса ти да се смучеш с брат ми?

Тя поклати засрамено глава, притеснена от предизвикателството на обърнатото към нея тяло, от ръцете му, опрени от двете й страни на стената. Почувства заплахата, която се излъчваше от него, едновременно хищна и игрива. Извърна се на една страна, за да скрие горещата вълна по лицето си, объркването си.

— Разкарай се, Майкъл.

— Какво ще кажеш за една целувка и с мен? Аз съм по-голям и по-добър. — Той пристъпи по-близо и тя видя напуканата кожа на устната му, изсветляващата синина под едното му око. — Предизвиквам те.

Мина покрай него с лудо тупкащо сърце. За момент ръката му сграбчи нейната, но после я пусна. Чуваше смеха му, подигравателния звън в него. Сметна за необходимо да затъкне ризата в джинсите си, да приглади косата си с длан.

Момчетата, които беше срещнала впоследствие в Лондон, бяха питомни в сравнение с него. Подсъзнателно не спираше да ги сравнява с Майкъл. Трябваше да мине много време, преди да престане да го прави. Сега се срамува от това, но мисълта за него наистина я беше възбуждала. Беше си фантазирала как влиза в стаята й, беше притискала устни към матрака с ускорен дъх, шепнейки името му.

— Вечерята скоро ще е готова — вика Дот.

Мопсът пристига и започва да души глезените на Изолта. От кухнята долита аромат на босилек и пържено масло и напомня на Изолта, че е гладна.

— Само да се обадя по телефона — извиква тя и започва да рови в чантата си. Сяда на масата в хола, вперва поглед в кръглото прозорче на задната врата, през което се открива гледка към неуморното море.

Първо се обажда на Бен. По някакво чудо той вдига и тя му казва, че ще остане още една нощ.

— Но защо? Подредил съм си нещата така, че да мога да те взема от гарата. Запазил съм маса в „Едмънд“. Мислех, че можем да хапнем преди партито. Каза, че нямаш търпение да се върнеш — оплаква се той. — Освен това знаеш, че за пръв път ще се срещна с всички от новата агенция. — Долавя сприхавата нотка в гласа му. Бен мрази плановете му да се променят.

— Трябва да уредя две неща, преди да се върна у дома. — Не му дава конкретна информация. Не може да почне да му обяснява. Твърде сложно е. Не е сигурна какво ще постигне с оставането си. Джон не беше предложил да се срещнат отново. Но трябва да опита още веднъж, дължи го на Виола. Когато анализира веригата от събития, отвели я до конюшните, начина, по който беше открила Джон, когато беше толкова лесно да го пропусне, й се струва, че във всичко това има някакъв ред, някакъв смисъл. Не знае как да си го обясни. Уморена е, изтощена от шока при новината за смъртта на Майкъл. Не иска да вижда Джон отново; би предпочела да хване първия влак за дома.

— Изглежда ми малко странно — казва Бен. — Искаш ли да ми разкажеш?

Изолта стиска слушалката; де да можеше, мисли си. Не знае откъде да започне. Има толкова много неща, които не знае. Внезапно се усеща виновна и безполезна; тук миналото е по-голямо от настоящето, онова, което не му е казала, виси застрашително над главата й.

— Надявам се, че тези мистериозни неща, които трябва да уредиш, са важни, защото наистина ми се ще да си дойдеш… — В гласа му се прокрадва обидена нотка.

„Той няма нужда от мен, мисли си раздразнено тя. — Просто иска всичко да става по неговия начин.“

— Съжалявам. — Рязка е. Усеща силата на волята му в тишината. Кашляне. — Знам, че ще си говорите за бизнес, а аз ще седя забутана в ъгъла с някой досаден тип за компания.

Отблъсква чувството за вина, сеща се за партито на Джонатан и за това как Бен бе погълнат от продължителен разговор и възстановителна доза дрога с най-хубавата жена в стаята.

Изчаква момент, преди да се обади в болницата, дъвче устни, мисли. Виола чака. Какво може да й каже? Всичко е навързано. Ако разкрие каквито и да е новини — за срещата си с Джуди или за откриването на Джон, тогава смъртта на Майкъл също ще излезе наяве. Не може да й каже. Със сигурност не и по телефона.

Чува приглушените звуци на болничното отделение, знае, че някоя от сестрите ще избута количката с телефона до леглото на Виола.

— Да, благодаря, чувствам се много по-добре. — Гласът на сестра й е нетърпелив. — Кажи какво стана.

„Слава богу, че не може да ме види“, мисли си Изолта, докато поема дълбоко дъх и започва да разказва за Дот и за мопса, за конюшните и малкото конче. Говори за гората и за настъпилите промени, за новите къщи в края на селото и за допълнителните коли, задръстващи шосетата.

— Но какво става с момчетата — някакви новини? — прекъсва я Виола. — Откри ли ги?

— Не — бързо отвръща Изолта. — Още не. Ще остана още един-два дни. Ще поразпитам насам-натам.

— Наистина ли? — Гласът на Виола е безразличен. — Мислех, че…

— Не — прекъсва я Изолта. — Съжалявам, Виола. Все още няма нищо.

— Сядай — вика Дот. — Вечерята е готова.

Дот е сложила масата в пристройката. По средата гори свещ. Някои от платната са опрени на стените; други висят на групи. Пейзажи от Съфолк в топло зелени, лъскаво кафяви и сиво-сини тонове. Изолта разпознава блатата, чакълестия плаж, полето, където пасат конете. Стои пред картините с ръце в джобовете, разглежда всяка поотделно. Майкъл е някъде там, спотайва се сред тези пейзажи: онова изпълнено с живот момче от детството й с жилаво тяло, скрито в щрихите на четките, оформящи напръстничета. Спира поглед върху един малък акварел на защитната кула: скован каменен блок на фона на кървящо небе. Беше излъгала Виола. Страните й пламват от срам. Извръща се бързо.

Дот стои на прага с чинии в ръце.

— Позната ли ти е?

Изолта кимва и сяда на масата, сипва си чаша вода.

— Тази я нарисувах преди години. Сега са я превърнали в къща — някакъв лондонски архитект я е проектирал. Джордж Хобс. Познаваш ли го? Има удивителен стъклен покрив — трябваше да намерят начин да вкарат светлина в онова място. Кулата е в списъка с паметниците на културата, така че нямаше как да разширят прозорците.

— Колко интересно. — Изолта хапва от рибата. Не усеща вкуса й. — Много е вкусно — казва с надеждата да отклони Дот от темата. Единственото, за което може да мисли, е Виола, разочарованието в гласа й, съмнението. Дъвче и преглъща насила.

Дот засиява. Разказва на Изолта как точно е сготвила рибата и колко страхотни са рибарите в Олдбъро. Доволна е, когато наемателката й казва, че иска да остане още две нощи.

— Знаеш ли, надявах се, че ще ми позволиш да те скицирам. — Навежда се да пусне парченце риба в устата на мопса. — Прекалено досадно ли ще ти бъде? Ще ми трябваш само за час.

Изолта си мисли за вечерта, която се простира пред нея.

— Няма проблем. Ще се радвам да ти позирам. Ако може — с дрехи.

Дот отмята глава назад и кратко и гърлено се засмива.

— Скъпа моя, не бих си и мечтала да те накарам да махнеш каквото и да било — можеш да позираш точно така, както си в момента.