Саския Сарджинсън
Близначките (7)

6

В замаяна просъница, Изолта усеща как леглото се размърдва под тежестта на Бен; тя въздъхва, намества се към издатината на матрака. Бен измърморва и ръката му се плъзва около кръста й, инертна и тежка. Той веднага потъва обратно в сън, а студените му стъпала са притиснати към нейните.

Сърцето й бие лудо. Дърветата шумолят в тъмното. Не знае къде се намира. Забива поглед в невидимия таван, ослушва се. Нещо я е събудило. Някакви шумове отдолу. Става от леглото. Слепешком пресича тъмната стая и маха резето.

Бутва една врата и пристъпва в старата им кухня в гората.

Майка й залита из стаята, движенията й са хаотични. Завива покрай масата, бедрото й се удря в един стол. Пияна е. Изолта забелязва тревогата, изписана върху лицето й; неуверените й крайници са заредени с решителност. Роуз се навежда с клатушкане и измъква бутилка водка от кухненския шкаф, скрита иззад неизползвани парцали за прах и оплетени на кълбо счупени коледни лампички. Отива до стълбището и там се спира за момент, мърморейки нещо. Изолта не различава думите, но знае къде отива майка й.

Момичето приближава до вратата и застава там. Краката му са здраво стъпили на пода, ръцете му се изпъват, за да препречат рамката на вратата.

— Върни се обратно — казва тя на Роуз. — Върни се в леглото.

Разбира се, майка й не може да я чуе. Приближава достатъчно, за да види Изолта слепия й поглед, мокрите й страни и зиналата й уста.

— Толкова съм уморена — шепне Роуз.

Дъхът й смърди, сякаш вътре в нея нещо гние. Косата й се спуска над челото, дълга и безжизнена. Тя бутва вратата, ръцете й преминават през кожата и ребрата на Изолта, пръстите й се движат през дробовете и прешлените на гръбнака й. Навън, на лунната светлина, източният вятър брули дърветата. Той съска из високата трева, препуска през прогизналата повърхност на поляната. Роуз със залитане приближава към веспата, бутилката виси в ръката й. Прави опит да запали мотора, но не може да напъха ключа в таблото. Плъзгане на метал по метал, дращене и лющене. Изолта посяга да сграбчи ръката на майка си, да вземе ключа от нея. Пръстите й се свиват в нищото.

Веспата надава вой, оживява. Майка й стисва кормилото и освобождава спирачката. Скутерът потегля напред със заешки подскоци, движи се неравномерно през покритата с локви трева. И после Роуз дава газ, отдалечава се безразсъдно с пълна скорост. Изолта тича след нея, тича с все сила, докато вече не усеща мокрия пясък под краката си. Навежда се напред с протегнати ръце, слива се с въздуха, излитащ от ауспуха на мотора, гледа как косата на майка й се развява зад гърба й, забелязва червените и златните искри в тъмното.

Машината опасно залита около дупките по пътя, пищи при завоите, пързаля се, когато се озове върху хлъзгав асфалт. Изолта е навсякъде. Кръжи около майка си, вижда линията на отворената й уста, блясъка на стъкления й поглед; снишава се над веспата, втренчила поглед в тъмното шосе и бледия жълт блясък на фара. Светлината прониква сред дърветата и излиза от тях, улавя трептенето на мъничките крилца на насекомите. И после двете политат по главното шосе, пресичат селото и излизат от другата му страна. Над моста, по тесния път край блатата. По полето няма коне. Изолта чува морето.

По пътя към плажа майка й отбива край къщичката на бреговата охрана. Развинтва капачката на бутилката с водка, отмята глава назад и започва да поглъща алкохола така, сякаш е мляко. Сега залита по дребния чакъл по брега и краката й, вдигащи шум сред камъните, внезапно се подгъват под тялото й. Роуз пада на колене и избухва в кикот, отмятайки глава назад и разкривайки бялото си гърло.

— Заради вас! — крещи тя. — Заради вас!

— Знам. — Изолта запушва ушите си с длани; прошепва думата отново: — Знам.

Роуз поднася бутилката към устните си, преглъща и я захвърля настрани в тъмното. Изолта чува тупването на приземилото се шише, тракането на разместени камъни. И тогава майка й заплаква, запълзява през камъните с разрошена и провиснала коса, полата й се заплита под нея. Ридае така, че гърдите й се издуват и раменете й се тресат. Със залитане се изправя на крака.

Всичко се случва като на забавен кадър както винаги: майка й навлиза сред прииждащите пенливи вълни, пръстите на краката й изчезват сред първите бели мехурчета. Нощницата й се издува като балон над повърхността на водата, после издиша, потъва във вълните. Роуз не спира, нито трепва от студа.

И в този момент Изолта тръгва след майка си, пристъпва във водата, протегнала ръце напред, за да я измъкне, опитва се да я хване за ръката. Всеки път, когато се опитва да стисне плът и кост, дланите й се плъзгат през наелектризиран въздух. Пръстите й вибрират, после се отпускат надолу празни. Усеща хапещия лед около краката си. Кожата й настръхва. Тя изохква, опитва се да устои на силата на вълните, да запази равновесие върху хлъзгавите камъни.

— Спри! — крещи. — Спри. Мамо, съжалявам. Не отивай! Не отивай…

Думите й са погълнати от свистенето на вълните и вятъра. Майка й вече е изчезнала в мастилената вода. Косата й плува като светло ветрило около нея. Лицето й е бледо и размазано. Изолта не вижда очите й, нито изражението на лицето й. И тогава наоколо не остава нищо друго, освен нощта и тъмното море.

— Изи… скъпа… всичко е наред…

И тя е будна, размахва ръце в прегръдките на Бен, страните й са мокри. Заравя лице в извивката на рамото му. Ръцете му силно я прегръщат. Тя спира да се съпротивлява, вдишва дълбоко, издишва, усеща киселия дъх на Бен, миризмата на синия препарат за пране от чаршафите.

— В безопасност си. — Устните му се движат по шията й. — С мен си.

Тъмнината в стаята намалява, докато очите й привикват към нея, и тя различава очертанията на спалнята: блясъка на огледалото на стената, ъгъла на лампата, слабата светлина от уличните лампи, проникваща през спуснатата щора. И Бен, повдигнат на лакти, с щръкнала коса; мускулестите му рамене тежат над нея.

— Какво има, Изи? — нежно пита той, гласът му е дрезгав от съня и виното. — Не е заради това, че си легнах късно, нали?

Тя измърморва нещо, поклаща глава.

— Кошмар? — Бен непохватно я гали по косата, пръстите му се оплитат в косата й. — И преди си ги имала. Искаш ли да ми кажеш?

Изолта преглъща, облизва пресъхналите си устни. Чувства се изтощена. Сега си спомня. Стиви беше тук. Бен си легна до нея много по-късно, горещата му ръка се отпусна върху бедрото й.

— Съжалявам за снощи — казва засрамено той в тишината. — Пих твърде много. Бях силно развълнуван заради снимките. Мисля, че ще ми дадат да направя корица с тях… но не трябваше да оставам до късно с него. Това трябваше да е нашата вечер. Съжалявам.

— Сънувах често повтарящ се сън… за майка ми — казва внезапно тя. — Не мога да се отърва от него.

Бен мълчи; усеща, че я чака да продължи. Отпуска глава върху гърдите му, кожата му е топла, леко лепкава; чува ударите на сърцето му под ухото си, къркоренето на течност в стомаха му. Вероятно заради утехата, предлагана от тъмнината, а може би заради умората или дори заради измамното чувство на сигурност, което се беше прокрадвало у нея през последните няколко седмици, Изолта започва да говори.

— Тя се самоуби. — Очите й са затворени, ухото й е притиснато към гърдите му. — Удави се в морето. През една късна вечер. Беше пияна, но не беше случаен инцидент. Намериха камъни в джобовете й.

Чува как сърцето му ускорява ритъма си до глухо кънтене.

— Боже! — Гласът му пресеква от шока. — Кога?

— Бяхме на дванайсет.

Бен преглъща, разнася се бавно пукане — отварянето и затварянето на гърлото му.

— Скъпа, много съжалявам. — Той я погалва по гърба. Продължително, равномерно галене. — Нищо чудно, че плачеш насън.

Изолта потръпва. Поема дълбоко дъх.

— Нещата… ами вкъщи нещата бяха много зле.

Вътре в нея се затваря една врата. Пръстите й се свиват на топки и тя се изтърколва настрани от Бен.

— Беше преди много време — произнася с тон, който подсказва, че е приключила с темата, потупва възглавницата и се намества на нея. — Извинявай, че те събудих. Предполагам, че е по-добре да поспим. — Прозява се. — Утре ще ставаме рано.

— Добре. — Бен я придръпва към себе си, заравя нос в тила й. Той също се прозява, рязко и шумно издиша. — Както искаш. — Стисва устни, посяга да отпие глътка вода от бутилката на пода. — Няма да настоявам. Но съм тук и ме е грижа; знаеш го, нали, Изолта? Тук съм, ако искаш да поговориш с мен.