Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. — Добавяне

3

Мама спеше на едната си страна, издълженото й стъпало висеше извън завивките. Косата й стърчеше между чаршафа и възглавницата подобно на гнездо на паяци. Оставихме я омазана в лиги. Утрото ни очакваше, пълно със зова на горски гълъби. Не си направихме труда да закусим, натъпкахме джобовете си с бисквити за по-късно, тихо затворихме кухненската врата.

Боровете се простираха на километри наоколо, прекосяваха ги пясъчни пътечки. Нямаше кой да ни види на колелетата ни. Мъжете от Горското се придвижваха наоколо с ванове. Чухме ги да приближават много преди те да ни забележат. Освен това беше в началото на сезона, така че къмпингът за каравани още не се беше напълнил. При първия предупредителен сигнал за присъствието на други хора хвърляхме велосипедите си под храстите и потъвахме в треволяците. В гората ставахме гъвкави като клонки на млади дръвчета, стопявахме се в сенките подобно на безшумно стъпващи червени индианци. Втривахме трошлива пръст по бузите си и белехме шишарки. Острият аромат оставаше дълго по пръстите ни.

Останалите хора ни мислеха за странни. Гледаха ни втренчено. Задаваха тъпи въпроси от рода на: „Коя от вас е умната?“ или „Коя е мълчаливата?“. Когато бях сама, съучениците ни шептяха: „Тази коя от двете е?“ Но какво може да очаква човек от същества, които са само половинки от самите себе си? Изи казваше, че завиждат; знаех, че е права. Другите сигурно усещаха празнотата, загубата на онази своя половинка, която не беше там.

Нямаше значение как се обличахме; никой не можеше да ни различи — макар винаги да съм била по-едрото бебе, а по-късно — и по-пълното дете. „Пухкава“, така ме определяше мама. Понякога, ако двете с Изолта застанехме една до друга, някой неизменно посочваше към мен, сякаш открил нещо изключително, и възкликваше:

— Аха! Ти си по-голямата близначка!

По-голямата. Мразех тази дума.

— Много умно, няма що — говореше Изи високо. Наричаше ги „нещастници“. Половин човеци.

Него ден и двете бяхме в джинси, а под анорака си аз носех жълтата си тениска с картинка на буркан, пълен с коли. Ярко оцветените коли бяха равно подредени, калник до калник, в хоризонтални редици зад стъклото. Под щампата имаше надпис „Задръстване“. Обичах тази блузка. Мама ми я беше купила от фестивала в Пилтън. За Изи беше взела синя, с дъга, която минаваше през цялата предница. Мама никога не ни караше да носим еднакви дрехи; някои неща си разменяхме, любимите запазвахме само за себе си. Изи измери с поглед тениската ми, дъвчейки ъгълчето на устната си. Знаеше, че няма да й дам да я облече.

Вървяхме нагоре по пътеката към езерото. От двете ни страни се издигаха високи и прави дънери на дървета, в корените им се преплитаха къпини, папратовите листа стърчаха разперени като лъскави чадъри. По-навътре сенките се сгъстяваха. Нищо не растеше в тъмното. Мъртви клони гниеха над слой от опадали иглички; хлъзгави гъби, бледи като пергамент, се държаха здраво за мъртвите дънери.

Когато пътеката стана по-стръмна, ни беше по-трудно да караме — не заради наклона, а поради факта, че земята стана мека като захар. Краката ми се умориха. Изправих се върху педалите, положих допълнително усилие. Но когато натиснах, колелетата се извъртяха неестествено и затънаха в купчина пясък.

Изи вече беше захвърлила колелото си по средата на пътеката, гумите му се въртяха във въздуха. Клечеше встрани и побутваше нещо във високата трева.

— Виж — тя отмести зеленината настрани, — виж, Виола, заек. Болен е.

Заекът трепереше под погледите ни, отпуснал уши върху изтънелия си гръб. Козината му беше суха и без блясък. Муцунката му потрепваше, опитваше се да подуши миризмата ни под смолата по пръстите ни; долови опасността, излъчваща се от нашата човешка кожа. Не можеше да ни види. Главата му беше подута. На мястото на очите сълзяха големи издути топки гной. Върху лепкавата козина се бяха скупчили тлъсти мухи.

Протегнах ръка и докоснах гърба на заека. Беше ръбест като острие. Бедното същество трепна и се сгуши в тревата.

— Какво да правим? — Гласът ми трепереше. Жадно се вкопчих в мисълта, че сестра ми би трябвало да знае. Тя винаги знаеше.

— Трябва да го занесем при ветеринар. — Изи беше пребледняла, устните й се свиха в тънка решителна ивица.

Наскубахме шепи див керевиз и извити свежи папратови клонки, като отчупвахме и отделяхме по-дебелите стебла, и ги положихме като основа на дъното на кошничката на велосипеда ми. Когато вдигнах заека, той се вдърви. Усетих как пулсът му се ускори и през ръката ми леко прескочи нещо. Намръщено изгледах черните точки по кожата ми, озадачена за миг, после изкрещях:

— Бълхи! — И ударих опакото на дланите си в джинсите.

Заекът в кошницата по никакъв начин не промени усилията ми, докато бутах колелото през дълбокия пясък. Мухите ни последваха в мързелив, настойчив облак. Устните ми бяха пресъхнали. Отпъдих една муха от тях. Трябваше да караме доста време, за да стигнем до града. И трябваше да излезем на главния път, да минем покрай базата, през селото. Беше учебен ден. Щяха да ни видят.

 

 

Чувам различни звуци сред духането на зеления вятър и свистенето на велосипедните колела: гласове, проникващи от някакъв друг свят, забързани стъпала по лъснат под, пъшкането и помпането на кислороден апарат.

Няма да се върна назад. Отказвам да напусна този момент. Ако не отворя очи, ще съм в безопасност.

— Виола?

Някой ме вика по име.

— Чуваш ли ме?

Раздразнено поемане на дъх. Отдалечаваща се сянка.

Ръцете ми се свиват в юмруци, сякаш стискам здраво ръчките на колело. Искам отново да съм там, сред дърветата, с утринното слънце, топлещо гърба ми. Не искам да се гмурна в другото си тяло, сред острите ръбове и изсмуканите от съдържание кухини на самата себе си. В гората е хиляда деветстотин седемдесет и втора година и ние сме на по дванайсет. Мръщя се и облизвам солта от устните си. Челото ми е мокро от пот. Връщам се към сестра си, която тогава още не бях загубила, към един ден, когато возех умиращ заек в кошницата на колелото си и вярвах, че мога да спася живота му.

 

 

Продължавахме да караме сред дърветата. Завихме по каменната пътека, водеща извън гората — там колелетата се движеха по-леко. Пеех на заека ниска напевна мелодия, привела се над предната рамка на колелото. Изи водеше, русата й коса се вееше зад гърба й. Стойката на раменете й беше решителна. Знаех точно как изглежда лицето й, познавах до болка лекото увисване на ъгълчетата на устата й, присвитите срещу слънцето очи, луничките, избледнели от слънцето. Тези петънца оцветяваха кожата ни така, сякаш бяха камуфлажна униформа. На сянка човек не можеше да ги преброи. Всяка от нас си имаше своите уникални лунички. Беше забавно, че никой не използваше това, за да ни различи.

— За тях луничките са си лунички — казваше Изи.

Камъкът рикошира от предната гума на сестра ми точно преди да стигнем края на гората. Остро свистене, подобно на куршум. Беше долетял откъм храстите вляво, злостно оръжие с права траектория. Изи натисна спирачките, рязко се закова. Завих около нея, мъчейки се отчаяно да запазя равновесие. Кошчето се наклони, забелязах бавното плъзгане на заека настрани: кълбо от козина и кожа. Бедното животинче остана на място с притисната към ракитовата стена глава.

Зад близкото дърво се разнесе смях. Къпинаците зашумоляха. След миг Изи беше там и отмести клоните на една страна.

— Идиот! — Дланите й се свиха в юмруци. Иззад дървото пристъпи едно момче, по-високо от нас, предположих, че е приблизително на същата възраст, може би малко по-голямо. Имаше червена коса. Наситеночервена, подобно на ръжда върху стар метал или кестеново листо през есента. Държеше прашка над главата на Изи.

— И какво ще направиш? — Триумфалната му усмивка разкриваше нащърбен преден зъб.

Сестра ми подскочи да сграбчи прашката, размахала диво тънките си ръце. „След минута ще му издере очите“, помислих си. С рязко завъртане на китката момчето запрати прашката зад гърба си. Второ момче. Нов смях. Другото момче излезе на светло, прашката се люлееше на пръстите му.

Изи странно притихна, отстъпи назад, дойде на шосето, за да застане до мен. Втренчихме погледи в момчетата. С респект. Никога преди не бяхме се озовавали лице в лице с друга двойка еднояйчни близнаци. С изключение на нащърбения зъб, двамата си приличаха като две капки вода — също като нас. Имаше още една разлика — посиненото око на второто момче. Беше си истинска синина в етап на преминаване от мастилено-синьо в мръсно зеленикаво.

Изи първа се съвзе.

— Имаме болен заек — каза тя и махна към кошницата.

— Покажете ни го тогава. — Първото момче бавно приближи.

Протегнах закрилнически ръка. Но момчето беше тихо и нежно, когато се наведе над заека със сбръчкано чело и ръце, напъхани дълбоко в джобовете.

— Болен е от миксоматоза. — Момчето се намръщи, пристъпи от крак на крак, поклати глава и направи знак на брат си да приближи. Кимна към коша. — Виж.

Другият близнак се почеса по врата и изсумтя. Долових миризмата му, натурална и землиста. Ризата му беше скъсана и по дължината на ръката му се виждаше дълъг лющещ се белег.

Двете с Изи се спогледахме. Ясно ми беше, че иска да ги попита какво имат предвид. Гордостта й я възпря. Погледна намръщено към мен. Отвърнах й по същия начин. Не исках аз да стана говорител. Това беше нейна работа. Тя леко тръсна глава.

Сърцето ми пърхаше в гърдите, сякаш щях да се включвам в състезание по бягане. Преглътнах.

— Какво е това? — попитах бързо. — Какво е миксоматоза?

— Заешка болест. Нали разбираш, те са вредители. Фермерите ги мразят. Затова ги заразяват с нея — отвърна първото момче. — Ужасен начин да си отидеш от тоя свят.

— Значи няма лечение? — вирна брадичка Изи.

Момчето поклати глава.

— Как се казваш? — преглътна Изи. Опитваше се да смели информацията. Да реши какво да правим.

— Майкъл — отвърна момчето.

— Джон — добави другото. Онова с насиненото око.

— Аз съм Виола — представих се в момент на храброст, — а това е Изолта.

— Странни имена — сви рамене Майкъл.

Ние не ги намирахме за странни. Това си бяха просто нашите имена. Мама казваше, че Виола и Изолта са имена на героини от пиеси. Избрала ги за нас, защото били красиви и принадлежали на силни жени, които познавали истинската любов. Отворих уста, после отново я затворих. Съмнявах се, че тези момчета ще се заинтересуват от подобен род информация. Може би дори щяха да ни се присмеят.

Сестра ми вече обясняваше, че обикновено хората й викали „Изи“, но Майкъл не я слушаше. Беше се намръщил, сякаш се концентрираше. Посочи към прашката в ръката на брат си.

— Можем да го довършим.

Отне ми момент, за да разбера, че говори за заека. Почувствах как всичкият въздух напусна тялото ми. Приведох се напред, пръстите ми се плъзнаха към кошчето.

Джон и Майкъл се спогледаха.

— Това ще е най-доброто за него — отбеляза Джон.

Докоснах ушите на заека. Бяха меки — като копринени панделки, напръскани с кафяво и сребристо. После погледнах към болезнено опънатите клепачи, залепнали над подпухналите гнойни издутини. Прехапах устни, погледнах към Изи. Тя кимна.

— Бързо ли ще стане? — попитах.

Майкъл подритваше камъните по пътеката, сякаш търсеше нещо. Избра един кремък, претегли го в свитата си длан.

— Най-добре е да се направи на ръка — каза той на брат си. Прокара мръсен пръст по камъка, проверявайки остротата на ръбовете.

Нежно положихме заека встрани от пътеката. Подобно на разперени куки, протестиращите му нокти повлякоха оставящи следа частици от трева и папрат от кошницата. Остана там, където го сложихме, хълбоците му пулсираха навътре-навън. Изридах и закрих устата си с длан. Изи задържа погледа си върху животинчето, но аз затворих очи, когато едно от момчетата — не помня кое от двете — силно замахна с камъка. Почувствах движението, бързата скорост.

Разнесе се меко тупване. Приглушен звук, не като твърдото тупкане на топка по ракета за тенис, нито металически — като от камък върху шосе. Нещо по-малко и по-тихо. Хлътване в тънък кокал и плът. Страх ме беше, че заекът ще изпищи. Но той не издаде звук.

— Свършен е.

Подсмръкнах и преглътнах, изтрих лице с опакото на дланта си, избърсах сълзите.

По-късно Изолта каза:

— Те бяха окей, нали? Онези момчета.

 

 

1974 г.

„Джон,

Не спирам да ти пиша тези писма, после ги късам. Вероятно ще сторя същото и с това. Дори не съм сигурна какво искам да кажа. Освен, че ми липсваш. Липсваш ми много. Минаха две години, един месец и три дни, откакто не съм те виждала. Мястото ми не е тук. И никога няма да бъде. Копнея за гората, за аромата на бор и росата по земята, за стадата пасящи сърни. Помниш ли онази пепелянка, която прекоси пътя под краката ни — не мисля, че някога съм подскачала толкова високо! Ти сложи ръка на гърдите ми, за да провериш пулса ми и да ме подразниш. Но мисля, че ти също беше уплашен. Само дето никога не би си го признал, нали? Винаги си смятал, че трябва да си смел. Непрекъснато мисля за теб, Джон; прекарвам всичко през ума си, побърквам се от въпроси: «Какво щеше да стане, ако…?» Усещаш ли ме до рамото си; усещаш ли, че ми липсваш, че искам да съм с теб? Съжалявам за начина, по който завършиха нещата. Ще ми се да можех да се върна назад във времето и да оправя всичко. Но всички искаме това, нали?

Виола“