Саския Сарджинсън
Близначките (45)

44

Бен завива по автомобилната алея пред къщата на родителите си. Вятърът, който ги блъскаше по магистралата, е тук, сред дърветата в дългата предна градина, извива и накланя клоните им. Големият стар кестен до къщата проскърцва. Голите рози се люлеят напред–назад.

Стиснали бутилка шампанско, Бен и Изолта бързо излизат от колата и притичват към входа. Мъртвите листа се въртят из въздуха, летят ниско над чакъла, струпват се покрай колоните. По пода на коридора рязко потропва чифт токчета.

— Ето ви и вас! Най-накрая. — Анита задържа вратата отворена. — Стори ми се, че чух колата. Мили боже, много е ветровито, нали? Ужасен ли беше трафикът? Елате да се присъедините към останалите. В дневната сме. Има двама души, които не познавате, останалите са обичайните присъстващи. Чичо Робин и леля Пен, семейство Гудфелоу. О, и дъщеря им. — Тя се обръща и високо прошепва: — Бедното момиче, не е наследило красотата на майка си.

Изолта прави физиономия към Бен и той свива рамене, разтваря широките си длани.

Под полилея се е събрала тълпа от хора. Мъжете са в костюми и с вратовръзки, жените — в „Лора Ашли“. Изолта, облечена в черен панталон и прозрачна блуза от шифон, изведнъж започва да се чувства провокативна и странна. Държи се за лакътя на Бен, докато я представят на усмихнати непознати.

— Казвайте ми Питър — заръчва й господин Гудфелоу, докато пронизва с поглед шифона и задържа очи върху черния й сутиен.

— Още ли работиш като фотограф? — обръща се той към Бен и прехвърля тежестта си върху петите си. — Има ли много пари в този бизнес, а? Човек би си помислил, че на тези години би трябвало да се замислиш за някоя по-стабилна работа. Не те ли привлича Ситито?

Изолта не чува отговора на приятеля си, вниманието й е привлечено от внезапен удар и шумолене по стъклото на прозореца. Вятърът се е усилил. Чуди се дали Виола е добре; когато тръгваха, й се беше сторила депресирана. Тайно поглежда към часовника си, пресмята след колко време биха могли да си тръгнат. Но първо трябва да изтърпят вечеря с четири блюда.

За свое голямо разочарование открива, че Питър Гудфелоу е настанен от дясната й страна. Дъщеря му, Шарлот, е насреща му. Пухкаво нервно момиче с широко отворени очи и коса с цвят на морков, което иска да работи в модната сфера.

— Мама мисли, че не съм достатъчно слаба — прошепва тя.

Хвърля поглед към горния край на масата, към една жена с прибрана от все още красивото й лице коса. Във въздуха се движат ръце, проблясват пръстени. Изолта забелязва, че чичо Робин я зяпа. После той наглася маншетите на сакото си от туид и преглъща.

Случва се бързо. Започва с кух разкъсващ звук, раздиране, което сякаш идва от недрата на земята и прекъсва разговорите. Изшъткване и после — оглушителен трясък и дрънчене на стъкло. Жените пищят, виното се разлива от чашите; викове, възклицания, забързано отместване на столове. Внезапен вой на вятър в стаята. Студен въздух върху кожата.

През кадифените завеси се протягат клони. Платът се разтваря, разкривайки счупените стъкла, едва крепящи се на рамката на прозореца. През дупките се провират изкривени дървени пръсти. Кестенът е паднал и е разбил с най-горните си клони прозореца на трапезарията. По мокета, сред фрагментите порцелан и късове блестящо стъкло, се пръсват есенни листа.

Ранена е само Пени. Струйка кръв се спуска към лакътя й и тя я гледа с неразбиращ поглед. Анита я извежда разтреперана от стаята. Мъжете се събират край прозореца, чешат се по главите. Някой отваря входната врата и те излизат навън, за да преценят размера на щетите.

Изолта ги следва в дивата виеща нощ, обляга се на шибащия вятър. Останалите дървета в градината се люлеят напред–назад. Кестенът прилича на повален гигант — оплетените му корени са разцепили земята. Изолта помирисва влажна пръст. Дървото е паднало върху две от паркираните коли, едната, от които е тази на Бен.

— Вижте това! Помислете си само какво щеше да стане, ако дървото беше паднало по-навътре в стаята — крещи Джордж, а вятърът накъсва думите му. — Един Господ знае какви щяха да са последствията.

Тя трепери до Бен, скръстила ръце пред гърдите си, приведена напред. Косата й се заплита около лицето й. Бен прокарва пръсти по изкривения покрив на колата си.

— Божичко, смазана е, все едно е консервна кутия. — Той хваща Изолта за ръката, поглежда към небето. — Ела вътре. Всеки момент може да падне друга гръмотевица.

Анита седи със зачервено лице във всекидневната. Раздава заповеди, прави планове. Ръцете й подскачат нагоре–надолу с военен плам.

— Всички трябва да останете тук за през нощта — казва тя. — Страхувам се, че автомобилната алея е непроходима.

Радиото е включено. Гостите се смълчават и слушат. Според новините южната част на Англия е пометена от ветрове със сила седемдесет възела.

— Но в новините в шест часа Майкъл Фиш каза само, че ще е много ветровито — отбелязва неодобрително Анита. — Не спомена нищо за силни бури.

Робин кима.

— Удивително е как това явление се е промъкнало под радара, така да се каже. — Засмива се кратко на собствената си шега, потърква длани; поверителността на темата го пренася обратно в класната стая. — Но, от друга страна, времето може да изненада дори експертите. Усетихте ли въздуха навън? Доста е топъл. Това е фронтът, който навлиза навътре в страната откъм морето.

В този момент електрическите крушки примигват и угасват. Стаята потъва в тъмнина, с изключение на слабото сияние от камината. Разнасят се разочаровани викове и възражения, някой подканя да се донесат свещи. Анита и Шарлот откриват в кухнята няколко нощни лампи с батерии и ги пренасят в дневната. Стаята се озарява в меко приглушено сияние. Бен налива бренди в чашите и ги раздава наоколо.

Изолта се опитва да се обади на Виола, но телефонните линии са прекъснати.

— Сама е — казва тя на Бен. — Това не ми харесва.

— Всичко ще е наред — уверява я той. — В Лондон вероятно не е чак толкова зле. Ще проспи бурята, без изобщо да разбере, че я е имало.

Изолта колебливо отпива от силната течност. Питието изгаря гърлото й. Всички са се събрали във всекидневната, слушат как се тресат прозорците и как вятърът изтръгва керемиди от покрива. Чуват се резки удари, чупене, постоянен нисък вой. „Звучи като морето“, мисли си Изолта. Енергията на неочакваното се отразява различно на всеки — някои са по-отпуснати, сякаш дрогирани; други, като Анита например, изглеждат развълнувани и застанали нащрек. Внушителният размер на земните стихии ги е сплотил, изтрил е контрастите и социалните условности. Госпожа Гудфелоу и Пени са седнали пред огъня.

— Слушай, исках да ти кажа нещо. Всъщност да те питам. — Бен пъха ръце в джобовете си, после ги изважда.

Тя го поглежда въпросително.

— Реших за онази джорджианска къща. В Излингтън. — Тя вижда как на слепоочието му играе едно мускулче. — Помислих си, че е твърде хубава, за да я изпусна. Искаш ли да живеем двамата там? И Виола ще бъде с нас, къщата е достатъчно голяма. Какво мислиш?

Тя закрива уста с длани.

— Купил си я?

Сърцето й ще се пръсне от щастие. Но не може да приеме предложението му, без да е споделила с него. Обръща се, сгърчва лице. Това е, мисли си. Няма избор.

— Бен — отвръща, като го поглежда отново. — Преди да приема, трябва да ти кажа нещо. Нещо, което трябва да знаеш.

— Не си бременна, нали? — После вижда лицето й. — Извинявай. За какво става дума? Можеш да ми кажеш всичко.

— За нещо ужасно. — Тя поклаща глава. — Страхувам се, Бен… страх ме е да ти кажа.

— Ела. — Той я повежда към един диван в най-тъмния ъгъл на стаята. — Да седнем. Поеми си дълбоко дъх. Слушам те.

Изолта сяда на ръба на дивана и започва да му разказва за Поли и за случилото се през онази далечна нощ с пресекващ и напрегнат глас. Спира, прехапва устни толкова силно, че усеща болка. Излага всички факти пред него, ясно и последователно. Без извинения. Бен нищо не казва. Усеща напрежението в тялото му. Гледа право напред, когато обяснява, че Поли така и не е открита. Завършва забързано, има нужда да приключи с това.

— Какво, никога ли не я намериха?

Изолта поклаща глава.

— Хиляда деветстотин седемдесет и втора година. Случаят беше по всички вестници. В продължение на години се появяваха съобщения, че са я виждали. Но не стигнаха до нищо.

Бен прокарва длан пред очите си, подсвирва леко. Изражението му е затворено. Изолта забелязва, че така той изглежда по-възрастен, чертите му са раздути и тежки. Чака. Пръстите й треперят и се плъзгат по коленете й. Отмества поглед настрана, не може да срещне очите на Бен.

— Значи — бавно пита той — заради това Виола…

Изолта кима. Преглъща и го поглежда. Той се мръщи, веждите му се събират над носа. Остава до нея. Краката им се докосват. Иде й да се срине, да отпусне глава в скута му, да затвори очи. Но седи вдървено, забила поглед право напред. Пред нея Анита се навежда да вдигне парче стъкло. Изолта почти не я вижда; всичките й възприятия са концентрирани върху Бен, готови да уловят всяко натягане на атмосферата или надигане на стена от отвращение, която да го отдели от нея.

— Разбирам. — Той взема ръката й в своята. — Радвам се, че ми каза.

— Наистина ли? Пръстите й лежат безжизнено в неговите. — Не си ли… отвратен?

Внезапен порив на вятъра разтърсва прозорците. Пламъците на свещите потрепват.

— И преди съм ти казвал, че можеш да споделиш всичко с мен. Обичам те. — Бен поклаща глава. — Това е парчето, което липсваше от пъзела. Сега всичко придобива смисъл, в това число отношенията между теб и Виола. — Той се привежда напред. — Мисля, че сега вече разбирам болестта на сестра ти. И майка ти…

Изолта не може да издържи погледа му. Устните й треперят, лицето й се сгърчва. Тя свежда насълзени очи към пода.

— Да — отвръща, когато успява да овладее дъха си. — Случилото се е с нас. Винаги. Лежи над всичко.

Чувствата, които е държала заключени толкова дълго време, изригват под формата на разтърсващи ридания. Главата й се замайва от облекчение.

— Ела тук. — Бен я взема в прегръдките си. — Благодаря ти, че ми се довери — казва тихо. Тя кима, неспособна да отговори. Под ризата му дочува ударите на сърцето му.

Внезапен шум. Кълбо от сажди, спуснало се по комина. Топка мръсотия и черен пушек в стаята. Пени изпищява и скача, кашляйки, на крака. Бен става да я успокои, отвежда я в другия ъгъл. Пени се потупва по бузата, вдига очи към Бен, устата й трепери. Той гледа над главата й, към Изолта, и двамата си разменят поглед, от който стомахът й се свива.

Но нещо продължава да дере. Тя спира, внезапно застанала нащрек, ослушва се. Чува дращенето на нокти по стъкло. Виола е близо. Пръсти се стягат около пръсти. Усеща сухото докосване на тънката като пергамент кожа на Виола. Изолта протяга ръка във въздуха. Нищо. Вледенява се. Прехапва устни, сърцето й бие лудо. Трябва да се прибере у дома.

Лампите примигват и отново светват, изпълват стаята с ослепителна електрическа светлина. Всички се споглеждат изненадани.

— Включих проклетия генератор — извиква Джордж от другата страна на стаята.

Светлините мигат: червени, зелени, жълти. Ръката на Джон е преметната през рамото на Виола, крепи я сигурно във вихрената панаирджийска въртележка. „Мисля, че е бил влюбен в нея“, произнася гласът на Дот; Джон и Виола си шепнат нещо по ъглите, навън, до къщичката на поровете, сами; падането на Виола от кулата, след като Джон е целунал погрешната близначка. Погрешната близначка!

През цялото време истината е била пред очите й. Просто не е можела да я види. Не е искала да я види.

Но това е единственото нещо от миналото, което може да бъде спасено, единственото добро, което може да произлезе от него: Виола и Джон.

Изолта скача на крака, избърсва лице. Трябва да се върне при сестра си. Дръпва пердето и забива поглед навън. През бледото си отражение в прозореца различава изкривената маса на колата на Бен. Три други коли са невредими, но пътят им е запречен от масивния дънер на падналия кестен. В разкъсаното небе диво се люлее луна. Листата се въртят в торнадо; пластмасови торбички и късове хартия се надигат и извиват.

Бен е зад нея, ръцете му се плъзват около кръста й.

— Няма как — казва. — Ще трябва да останем тук като всички останали. Утре ще намерим начин да се приберем у дома.

Дъхът й секва от ярост.

— Но аз забравих да кажа нещо на Виола. — Гласът й е тих и равен. Стиска ръце в юмруци.

— Какво?

Изолта поклаща глава.

— Че у Джон има нещо, което й принадлежи. Едно камъче.

— Не ми изглежда много важно — измърморва Бен озадачено, дъхът му стопля тила й. — Ще я видиш утре. Няма да е прекалено късно, нали?

— Обещах му, че ще й кажа. — Тя се обръща и го поглежда хладно. — Не спазих обещанието си, Бен.

Разполагам с цяло купе само за себе си. Седалките под неоновите лампи са празни. Навън се гонят облаци, текат пред ниско надвисналата луна. Изглежда, вятърът се е усилил още повече. Из въздуха хвърчат пластмасови торбички и разни боклуци; храстите са полегнали върху земята; въжетата от просторите в задните дворове на къщите се късат и плющят; виждам как се срутва част от ограда, сякаш бутната от някой великан.

Облягам чело на мръсния прозорец, чувствам как тялото ми подскача в такт с движението на колелата върху релсите, усещам равномерния пулс на движението напред. Вътре в себе си усещам дърпане, подобно на физическа болка.

Сякаш съм единственият човек на света. Дъхът ми, уловен върху стъклото, се връща обратно към мен, топъл и впримчен в капан. Виждам как отражението ми потрепва, загубено в тъмнината. Отделена съм от Изолта, копирана и пренесена в дивото, като отхвърлен от обществото човек. Сестра ми ми липсва. Пръстите ми се плъзгат надолу по стъклото, усещат го как трепери. Пръсти на духове докосват моите, отражението ми се връща да ме посрещне. Изи не е искала да ме нарани. Тя е моя близначка. Никога няма да спра да я обичам.

Зад отражението ми, между дивите дървета и огънатите от вятъра клони, зървам бягащата природа. Сред сенчестите фигури оживяват най-важните места от моето детство: къщата, кулата, редицата изоставени постройки.

Камъчето е в джоба ми — мъничка тежест върху бедрото ми. Пъхам ръка да го докосна, формата му се слива с дланта ми. Стискам го здраво.

Пейзажът отминава, историята остава назад; изгубени вещи и грешки, уловени във вятъра зад мен. Нямам търпение да стигна до крайната точка на пътуването си, да видя лицето му. Произнасям името му на глас в празното купе. Джон.

Връщам се у дома.