Саския Сарджинсън
Близначките (19)

18

— Жалко, че не мога да дойда с теб — измърморва Бен в косата й и се търкулва настрани, потен и лепнещ; ръката му описва линията на гърдите й. — Само ако ме беше изчакала да свърша тази работа, тогава можех да си взема два дни почивка…

— По-добре да отида сама — казва Изолта и наистина го вярва. — Но ще ми липсваш.

— Гаднярка! Ще ми се да видя къде си израснала — оплаква се той и я целува по рамото. — Мястото може да ми разкрие нещо за теб. Да запълни някои празнини, които предпочиташ да държиш в тайна.

Тя нежно го отблъсква.

— Не ставай глупав — целува го леко. — Ще се върна, преди да си се усетил.

Бен заспива почти веднага; Изолта лежи будна, заслушана в бученето на трафика, далечното ръмжене на метрото, вибрирането на такси отвън, воя на сирени, гласове и стъпки по улицата отдолу. Как ще заспива без успокояващото въздействие на този многолюден град? Без Бен? Без заспалата му, по детски отпусната фигура, притисната към нейната, без тихото му похъркване. Тя гали силното му рамо, учудва се на сервиращото изненади свое сърце, на разгръщащите се чувства, развиващи се като кълбо от празната сърцевина.

 

 

Хваща влака от Ливърпул Стрийт. Романът лежи непогледнат в скута й, погледът й следи променящия се пейзаж през мръсния прозорец: покрайнините на града, прането, плющящо по балконите на общинските блокове, осеяните с графити стени и отминаващите мокри канали. После — ширналите се квадрати земя. Различните нюанси на зеленото. Огради. Кръстопътища. Спокойните муцуни на бежови крави, извърнати към нея. Сменя влака в Ипсуич. Наоколо отново звучи типичният за Съфолк акцент. Срещу нея седи една жена, стиснала кутия със зайци; дъвчи дъвка, забила поглед в пространството. Изолта зърва реката между сградите — кафеникава ивица вода.

В Удбридж леко запръсква. Хората тичат към колите и къщите, за да се скрият от внезапния дъжд. Изолта стои сама на перона, обърната с гръб към железопътната линия, загледана в мръсните апартаменти и лодки, заслушана в трептенето на мачтите и шума на дъжда по листата и тревата.

Къщата, в която ще отседне, представлява бяло бунгало, разположено до морето — от каменистия плаж я дели само една дървена ограда. Таксито я сваля на пътя, шофьорът не иска да рискува да повреди амортисьорите на колата си по неравната разбита алея, която отвежда към плажа. Изолта отваря вратата и се озовава в двор. Посреща я втренченият поглед на каменна жена. Дворът е пълен със скулптури — голи женски тела, повечето от които са в естествен ръст. Изолта минава сред тях, вдига поглед към ръка, посягаща грациозно зад глава. Среща замръзнала прозявка, опънати върху ситни зъби устни. Докосва гладките кухини и извивки, под пръстите й се посипва хладен ситен прашец.

Задната врата води към стъклена пристройка. Почуква и един глас отвътре й нарежда да влезе. През стъклото струи светлина и обагря килимчетата в яркооранжево и червено. В пристройката е пълно с орнаменти и парчета дъски, върху грубата дървена маса едва се крепи купчина книги. Във въздуха ухае на кафе.

Дот Тайлър е ниска и закръглена, облечена в мъжки кадифени панталони, придържани към кръста й с канап. Покрай пътя на късо подстриганата й черна коса се вижда тънка посивяла ивица. Жената пристъпва напред и силно стисва ръката на Изолта. Говори през плътното си яркочервено червило:

— Нямате много багаж, както виждам? Такъв тип момичета харесвам.

Астматично покашляне кара Изолта да сведе очи надолу. Един мопс я гледа с ококорени очи.

— Надявам се, че нямате нищо против кучетата? — Дот се навежда със сумтене, взема съществото в ръце. — Ще ви покажа стаята ви. Ще ви оставя да се настаните. Току-що направих кафе. Извикайте ми, ако искате една чаша.

Стаята е малка; трите й стени са скосени под корнизите, с чисто нови капандури, които пропускат слаба слънчева светлина. Както вече се е досетила, единственият плъзгащ се прозорец гледа право към брега и морето. Изолта зарейва поглед в замрялата вода. На хоризонта се очертава само един кораб, вероятно петролен танкер. Изолта опитва единичното легло. Матракът се поддава твърде лесно, потъва под тежестта й. Пръстите й опипват лилавата покривка от кадифе, близо до поръбения й край откриват дупка от цигара.

Трудно й е да е сама. Обича да прекарва нощите си с Бен. Свикнала е да чува дишането му. Да усеща животинската топлина на тялото му до своето. Поглежда надолу към леглото. Тясно е като ковчег.

— Излизам — вика тя на Дот.

— Имате ли нужда от карта или насоки? — Дот изниква от кухнята с цигара в ръка, мопсът я следва по петите.

— Не, благодаря. — Изолта замлъква, после предпазливо продължава: — Живяла съм тук известно време като дете.

— Прекрасно. В такъв случай довиждане и до по-късно.

Дот не е от хората, които задават въпроси. Изолта е благодарна за това. Страхуваше се, че ще й се налага да търпи някоя любопитна хазяйка. Захлопва портата на двора зад гърба си. Чуди се дали ще запомни пътя. Идеята да ползва карта й изглежда някак нелепа, не просто ненужна. Краката й ще си спомнят, сигурна е тя.

На поляната отсреща пасе необезпокоявано стадо овце, паникьосан заек, присвил уши назад, притичва през високата трева. Изолта поглежда към небето. Дъждовните облаци са изчезнали и ранната вечерна светлина е розова и изпълнена с надежда. Поглежда към часовника си. Разполага с достатъчно време да стигне дотам и да се върне, преди да се е стъмнило. Тръгва решително по стария римски път; „малко като права линия“, както го определяха навремето момчетата.

Три коня с ниско наведени глави стоят край една порта. Протяга ръка към кадифените им муцуни, усеща прилив на благоговение. Беше забравила колко огромни са, колко солидни са костите им, колко внушителна е дълбочината и широчината на гърдите им. Един от тях протяга врат, бута ноздри в дланта й. Гъделичкане на мустаци, кожена извивка на устна. Дали Виола си спомня деня, в който откриха жребеца в гората? Не беше споменала нищо, когато й беше показала снимката.

Изолта зарейва поглед към далечните селскостопански постройки и конюшни. Двама млади мъже в сини ризи подреждат бали сено. За последно потупва коня по мускулестия врат и тръгва към селото, отдалечавайки се от морето и блатата.

В селото почти нищо не се е променило. Няколко нови къщи, всичките от оранжеви тухли и с пластмасова дограма, в подредена задънена улица в покрайнините. Чува радио, от което се разнася някаква поп песен, нещастния плач на дете. Селският магазин изглежда точно по същия начин, както едно време; дори кутиите с прах за пране и прашните пакети с бисквити на витрината сякаш не са се променили. Кръчмата е ремонтирана наскоро; от подпряната отвън черна дъска става ясно, че предлага панирана риба с картофи и овчарски пай; на асфалта са подредени няколко маси с червени чадъри, наклонили се като пияни върху белите си стойки.

Вън от селото Изолта поема по тесния път между плетовете от глог и стръмните хълмисти брегове, покрити с девесил и коприва. Тракторите са оставили буци пръст и разпръсната слама след себе си, краищата на асфалта са износени от тежките гуми. Тя трепва при вида на няколко мъртви заека, извръща се настрана от масивното премазано тяло на един язовец. Когато стига до къщите, веднага установява, че не са същите. Гномовете и зеленчуковите лехи са изчезнали от някои градини, заместени от посипани с чакъл автомобилни алеи и розови храсти. Пред крайната къща е паркиран нов сааб, в градината се вижда пластмасова люлка. Навремето тази къща беше собственост на двама братя.

— Бърт и Рег — потупваше се бавно по челото Майкъл. — Не са с всичкия си. Майка им и баща им са братовчеди.

Някога градината на братята изобилстваше от идеална продукция: прави лехи с праз, къдрави листа на моркови, рамки от бамбукови стъбла, крепящи буйни бобени филизи. Сребристи капачки от бутилки се развяваха на вятъра. В края на пътечката, до портата, имаше стара маса, която винаги беше отрупана със сезонни продукти, както и с яйца от тлъсти кафяви квачки. Когато някой пускаше монети в буркана и вземаше кутия с яйца, двамата мъже оставаха вкъщи или обръщаха гърбове, навеждаха се към земята толкова концентрирано, че приличаха на хора, загубили някой скъпоценен камък.

Веднъж Бърт затътри крака към Изолта. Кафявите му панталони бяха закърпени на коленете, маншетите на бялата му риза — разръфани. В ръцете му лежаха две яйца направо от полога. Той ги сложи внимателно в дланите й. Яйцата натежаха върху кожата й, топли и гладки. Ръцете на Бърт бяха големи и груби: черната пръст запълваше паяжината от бръчки и пукнатини. Изолта задържа дъх при вонята на непрани дрехи и старческо тяло. Устата на Бърт зееше влажна, с полепнала по устните бяла слюнка. Избяга, без да му благодари, стиснала твърде силно яйцата в шепи. Едното се спука и от дланта й се проточи струйка белтък.

Изолта потърква пръсти, спомня си лепкавото усещане и как беше измила хубавичко ръцете си в кухненската мивка на близнаците. Намръщва се, за момент не може да се сети на кой номер живееха момчетата; наоколо не вижда нито един от знаците, които е очаквала да намери: никакъв ръждясал трактор и купища празни туби; никакви чопъри, захвърлени в прахта, никаква клетка с порове. Къщата изглежда спретната и анонимна. В градината лежат разпръснати няколко играчки, а на предното стъпало се припича на слънце една котка. Семейство Кечпол бяха изчезнали.

„Преместили са се“, мисли си Изолта. Разбира се, че така са направили. Минали са години. Колко глупаво да приема за даденост присъствието им тук. Изчервява се, но разочарованието й бързо е заменено от виновно облекчение.

Обръща се да си върви, когато една слаба жена се показва иззад къщата, притиснала дете към хълбока си. Косата й е бяла и къдрава. Жената се навежда да вдигне пластмасово конче-люлка и отново изчезва зад ъгъла, стъпалата на детето се удрят в бедрото й.

Изолта усеща мириса на лак за нокти и евтин лак за коса, спомня си за онова ужасно диско и синините по шията на Джуди.

Тя разколебано слага ръце на вратата. Сърцето й бие прекалено силно, удря се в ребрата й подобно на уловено в капан животно. Усеща близостта на Виола, ръката й я докосва, устата й е до ухото й, шепне. Настоятелността в гласа на сестра й не си е отишла. Сега я долавя насред шепота. „Давай.“ Думите на Виола са прости, настоятелни. „Давай.“ Изолта бута портата, изминава пътеката и почуква.

Вратата се открехва само толкова, колкото е необходимо, за да може жената да надникне навън. Кашлица.

— Да?

Гласът й е враждебен. Под очите й личат черни сенки; изражението й е овладяно. Отмята снежнобял кичур от лицето си. Никой друг няма подобна коса.

Изолта зърва дневната. Изглежда различно. Стените са покрити с тапети на пурпурни цветя, разперените им венчелистчета се развиват потискащо в малкото пространство; сигурна е, че сега ненужните дреболии вътре са по-малко: няма да има никакви порцеланови танцьорки или херувимчета. От ъгъла трепти беззвучно екранът на гигантски телевизор — на същото място, където някога се намираше телевизорът на братята, макар, разбира се, това да не е същият апарат.

Изолта поема дълбоко дъх и се усмихва.

— Здравейте.

Жената се намръщва. С нищо не показва, че я е познала.

— Хм, това може да ви се стори странно. — Изолта се закашля, почувствала се неудобно от празния втренчен поглед на домакинята.

Жената леко поклаща глава, отново се мръщи. Раменете й са квадратни от нетърпение.

— Не знам дали ме помните. Аз съм Изолта. Някога сестра ми и аз играехме тук…

Жената не мига. Почесва се по ръката и Изолта забелязва червените сълзящи петна на екзема по кожата й.

— Просто си мисля, че познавам братята ви близнаци. — Думите й излизат забързано. — Джон и Майкъл. Аз…

Детето допълзява до жената. Хваща се за коленете й и заравя лице в полата й: странно слабо създание, още му липсва координация в ръцете. Момче. Обръща се и поглежда Изолта с празен поглед. Носът му е покрит с тъмни сополи, които бавно се стичат в устата му. Момченцето започва да циври с ниски животински звуци.

— Не знам за какво говорите. Имате грешка. — Жената придръпва детето към себе си, сякаш да го защити. — Нямам братя близнаци.

Навежда се да вдигне детето. Всяка клетка от нея изглежда изтощена. В момент на проблясък Изолта осъзнава, че момчето е твърде голямо, за да бъде носено на ръце, но въпреки това трябва да бъде държано, тъй като не може да ходи, нито да контролира странните си крайници.

— Извинете. — Изолта се откъсва от вратата, притеснена, че погледът й издава съжалението й. Знае, че жената не го иска. — Извинете — повтаря виновно тя. Вратата вече се затваря.

На шосето се извръща назад. На прозореца мярва лице, после то се измества и се скрива. Изолта тръгва към морето и към къщата на Дот. Размишлява объркано върху случката. Не може да е сгрешила; лицето на Джуди, остаряло от времето и изтощението, не се е променило чак толкова много. Спомня си тесния нос, страните, покрити с тънка като пергамент кожа, и издадената брадичка — отличителните черти на Джуди като тийнейджърка. И тази изключителна коса.

Неизвестно защо си беше мислила, че животът тук няма да се е променил. В нея винаги е съществувала една частица наивност, която я беше карала да си представя, че ще завари момчетата около счупения трактор или в кухнята, седнали на сандвичи с пържени картофи.

Обвинението на Виола от болничното й легло се връща обратно при нея: „Ние ги изоставихме, Из“. Тогава беше прехапала устни, за да премълчи отговора си; щеше й се да поспори за думата „изоставихме“. Със сигурност беше твърде силна, нали така?

Бяха разделени от обстоятелства, по-силни от самите тях. Бяха деца; не държаха съдбата си в собствените си ръце.

На връщане се спира в кръчмата. Барът е пълен. Към нея се извръщат множество глави. Кратка пауза, почти неуловимо изшъткване, преди разговорите отново да се подхванат. Седнал в ъгъла старец я гледа втренчено, не прави никакъв опит да прикрие любопитството си. Седи приведен над бирата си, с цигара, залепнала за устната, и нетрепващи сълзящи очи. Трима младежи на бара се сбутват и кимат в нейната посока. Изолта пристъпя от крак на крак, обзета от неудобство, издърпва косата зад ушите си, изправя рамене срещу помещението. Никой от тук присъстващите не може да знае коя е, уверява сама себе си.

Повечето от клиентите, изглежда, загубват интерес и се връщат към разговорите и храната си. Тя продължава да се чувства неловко и не на място; понечва да си тръгне, но после й хрумва, че Джон и Майкъл могат да влязат всеки момент и да си поръчат по халба бира. Поглежда с очакване към вратата. Единият от младежите я поглежда многозначително и й намига.

Гладна е и няма да позволи да бъде прогонена от неловката атмосфера и собствената си параноя. Поръчва си панирана риба с пържени картофи. Когато храната пристига на масата й, тя не вдига глава, съсредоточава се върху яденето. Не забелязва Дот, докато не усеща пръхтенето на мопса в краката си; едва тогава стреснато вдига поглед. Дот държи чаша с уиски. Кимва към празния стол до Изолта.

— Възразявате ли да седна? Можете да ми кажете да се разкарам, ако държите да сте като Грета Гарбо.

— Не, не. — Изолта се усмихва, радостна да види приятелско лице. — Извинете, бях много далеч оттук. Разбира се, седнете.

Дот сграбчва стола с една ръка и тежко се отпуска върху него.

— Болки в гърба — обяснява. Поглежда към чинията на наемателката си. — Предлагам и вечеря срещу малка допълнителна сума. Не е гордън бльо. Но мога да готвя.

— Звучи добре. — Изолта преглъща хапката риба, схрусква панировката. — Нямам никакви планове да вечерям навън утре.

Поглежда предпазливо към Дот. Не иска да й задава твърде много въпроси, за да не предизвика същото в отговор. Скулптурите й сякаш са безопасна тема.

— Завършила съм училището за изящни изкуства „Слейд“. — Дот разперва разкривените си съсухрени пръсти, все едно са някакво доказателство за професията й. — Статуите в двора са от по-ранен период. Всичките са правени по един и същ модел. Мили Браун. Любовта на живота ми.

— А тя да не би да е…

— Господи, не. Хвана се с една танцьорка от Операта. Разби ми сърцето.

— О. — Изолта установява, че мопсът седи върху стъпалото й. — Съжалявам.

— Цялата работа е в това, че имаше само една Единствена. Само една любов. Обикновено така се случва, нали? При някои хора.

— Да. Предполагам. — Мисли си за Бен. Ще й се да можеше да разбере със същата такава сигурност, че той е единствената й любов.

— Върху какво работите в момента? — Изолта се опитва да измъкне пръстите на краката си. Кучето лежи като неподвижна маса. До ноздрите й долита противна миризма. Кучето примигва.

— Току-що завърших една поръчка на клиент от Лондон. — Дот отпива от питието си, ровичка из чантата си за пакет цигари и пали една. — В момента търся ново вдъхновение.

— Изненадана съм, че приемате платени гости — казва Изолта, като се опитва да говори, без да диша. — Не пречат ли на работата ви?

— Не. Честно казано, обичам да имам компания. Когато съм сама, се чувствам самотна. — Дот изгълтва уискито си на една глътка. — Повечето ми гости са наблюдатели на птици или други художници. Необвързани. Не приемам семейства. Не разполагам с нужното пространство, нито с търпение. — Тя внезапно се обръща и издишва кълбо дим. — Къде сте живели като дете? Някъде в района ли?

— Да. — Изненадана, Изолта прави неопределен жест сред пепеливия облак. — В една къщичка в гората.

— Наистина ли? В днешно време е невъзможно да се наеме подобно място. Раздават ги само на горските.

Във влака за насам Изолта се беше чудила дали да отиде до старата им къща, или не. Знаеше, че видът й ще отприщи мощна смесица от горчиво–сладки спомени. Когато чува, че е дадена на горския, се убеждава, че не бива да ходи. Щеше да е странно и щеше да се разстрои при вида на остатъците от предишния си живот; и още по-лошо — да види какво са направили времето и непознатите хора с онова място.

Дот, изглежда, долавя неохотата й да продължи темата. Тя потупва стола до себе си, подканя кучето да се покатери в скута й, като удря по бедрата си с ръце. Цигарата стърчи в ъгъла на устата й.

— Е — казва тя; говори на Изолта, но гледа към душещата муцуна на мопса, докато той балансира задъхано върху коленете й, — не сте ли щастливка? Какво чудно място да прекарате детството си! Като във вълшебна приказка.