Саския Сарджинсън
Близначките (26)

25

След коментарите на Франк за гъбите мама изхвърли готварската книга за приготвяне на храна от дивата природа и я замени с тази на Елизабет Дейвид. Последната се превърна в новата й кухненска библия. Този тип готвене изискваше сметана, масло и екзотични съставки като авокадо и патладжан. Цяла седмица я карахме на хляб и овесени ядки, за да можем да си позволим тържествените вечери през уикендите. Всяка събота и неделя мама се трудеше над суфле от раци, кюфтенца от овнешко месо или патица с череши. Сервираше ги на масата, където Франк с пресилена веселост разказваше несполучливи вицове и се опитваше да въвлече мен и Изи в разговорите. Отвръщахме едносрично и си лягахме с болки в стомаха.

Франк обичаше да ни развлича и в своята къща, може би за да докаже, че като вдовец е придобил домакински умения. При такива случаи мама беше нервна, играеше си с косата си и си слагаше сини сенки и розово червило, които я правеха да изглежда по-обикновена, по-възрастна. Набутваше стъпалата си в обувки и дъвчеше магданоз, за да замаскира миризмата на тютюн в дъха си. Не можа да откаже цигарите напълно, правеше компромис, като ги свиваше много тънки и пушеше навън, пред кухненската врата, когато Франк не беше у дома; „Това едва ли може да се нарече цигара“, казваше, като отлепяше някое случайно попаднало късче тютюн от устната си.

И сега се потърка по ръцете, преди да позвъни на входната врата.

— Бъдете добри, момичета — умолително рече тя. — И се усмихвайте заради мен.

Така че трябваше да изтърпим седенето в подредената всекидневна, която миришеше на застояло и на препарат за полиране. Потънахме неохотно в мекия диван.

Марширувахме със стиснати челюсти из къщата, докато Франк ни показваше мебелите, които сам беше направил, и гледахме със стъклени погледи. Мама се засмя с нейния задъхан смях.

— Какво въображение! — възкликна тя, като се престори, че се възхищава на таблата на леглото на Поли. Прокара пръсти през една етажерка за книги и ахна, когато Франк посочи към рамката на един прозорец. — Божичко, как си успял да направиш това?

Франк удари с кокалчетата на пръстите си по кухненската маса.

— Може да не ми повярвате, но това всъщност беше стара врата на хамбар — обясни ни той. — Виждате ли я? Човек вече не може да намери такъв материал. Толкова е твърд, че счупих два триона в него.

Музикалните сертификати на Поли бяха поставени в рамки и висяха на стената в трапезарията. Часовникът на полицата на камината тиктакаше силно. Обядът започна точно в един часа; винаги се сервираше печено агнешко, картофи, моркови и грах. Побутвахме кървавите парчета месо из мазните локви грейви и копнеехме да сме навън, в гората, или край морето, с момчетата. Страдах за Джон мълчаливо; тази болка ме различаваше от Изи.

Една гореща неделя предприехме продължително пътуване до Саутуолд в мини мориса на Франк, за да си направим пикник там. Седяхме натъпкани на задната седалка — Поли беше по средата и настояваше да играем на въженце с нея.

— Аз първи видях морето! — извика ведро Франк.

— Господи, нямам търпение да усетя пясъка между пръстите на краката си! — Мама свали прозореца и косата й се разпиля като сребърни кордели.

Двете с Изи се спогледахме с досада над главата на Поли. Защо трябваше да изтърпим едночасово пътуване, след като на десет минути от вратата ни имаше идеален плаж?

После мама започна да оставя Поли с нас.

— Просто й позволете да се помотае за малко с вас — казваше. — Ние с Франк трябва да отскочим до града.

Веспата стоеше зарязана на градинската пътека. Франк обичаше да разхожда мама с колата си. Той й отваряше вратата, изчакваше, наклонил глава на една страна, мама да седне на седалката. После затръшваше вратата прекалено внимателно, все едно майка ни нямаше достатъчно мозък или сили да го стори сама — сякаш беше някоя много стара дама или кралицата. Мразехме това. Когато ги гледахме как се отдалечават, си мислехме, че тя никога повече няма да се върне.

Изолта протестираше.

— Но, мамо, защо го харесваш? Той е досаден! — възкликна веднъж тя.

— Не желая да те чувам да говориш така. — Мама я погледна строго. — Не е досаден — добави. — Всъщност е много умен. Но още по-важното е, че е добър. На него може да се разчита. И е практичен. Господи, нямате представа какво облекчение е да бъдеш с мъж, който може да смени маркуча, да направи стол, за бога! — Тя отметна глава назад. — Нямате представа… Писнало ми е от мъже, които само се въргалят наоколо и прекарват времето си в съзерцание на пъпа си, наистина ми е писнало.

Поли искаше да прави разни неща с нас. Достатъчно трудно беше да си открадваме време, за да останем насаме с Джон, когато Изи и Майкъл вечно бяха край нас. Но сега, когато и Поли беше наоколо, това беше просто невъзможно. Копнеех да й кажа:

— Заради тебе не мога да се видя с гаджето си!

Тя беше твърдо решена да не ни изпуска от поглед, наблюдаваше с жадни очи, накланяше кръглото си лице към нас; струваше ми се твърде малка и жалка. Тя нищо не знае, мислех си гневно, нямаше право да се намесва в живота ни, в нашето лято.

— Виж — рекох й троснато един път, — престани да се мотаеш наоколо през цялото време.

Поли се разплака, едрите сълзи се насъбраха в очите й, плъзнаха се по страните й, влажните капки се спуснаха покрай носа и по брадичката й. За моя голяма изненада тя не избяга и не отиде да ме изклюкари — остана с мен, вървеше подире ми с отпуснати рамене, отблъсната като някое смъмрено куче. Неловко придвижих ръце да я докосна. „Може би, мислех си, трябва да преметна ръка през рамото й.“ Но тя се съвзе, преди да го направя, и отново започна с неспирното си бъбрене и нито леденото ни мълчание, нито саркастичните ни забележки успяха да й затворят устата.

— Защо нямате вътрешна тоалетна? — попита за стотен път. Затова със стиснати устни й обяснихме, че не всички къщи имат вътрешни бани и тоалетни и че на мама външната тоалетна й харесва, защото е „автентична“.

— Страшна е — прошепна Поли. — Не обичам тъмното. Нито паяците.

— Ами тогава недей да ходиш там — посъветва я Изи. — Стискай се.

— Или ходи зад някой храст — добавих.

Тоалетната беше малка постройка в края на двора. Беше направена от дъски и вътре не влизаше никаква светлина. В ъглите й се спотайваха огромни паяци. Беше издигната направо на земята, струйки вода проникваха под вратата и превръщаха пръстта в кал. Ние с Изи също не харесвахме външната тоалетна особено.

Един влажен следобед, когато за пореден път ни оставиха сами с Поли, извадихме нещата за рисуване. Летният дъжд шибаше по прозорците, котката влезе вътре и отръска мократа си козина. Изолта заровичка из кутията със счупени моливи и сухи флумастери, раздаде хартия, откъсната от стара тетрадка. В дъното на шкафа открих листа с пиратите и крокодилите на Джон. Изгладих рисунката с пръсти и я пъхнах в задния си джоб. Не бях го виждала от дни. Липсваше ми и това усещане много приличаше на носталгия по дома.

Поли седна на пода, от концентрация върхът на езика й се подаде навън. Първата й рисунка трябваше да представлява къща. Но на листа наистина се виждаше само един черен квадрат с мънички прозорчета.

— Забравила си да сложиш врата — отбеляза Изи. Поли погледна рисунката си и започна да драска по нея като някое бебе, докато моливът й не проби хартията. Игнорирахме я и започнахме да рисуваме принцеси. Този път тя положи истинско усилие. Подсмърчайки, се наведе над листа, като внимаваше да не излиза от линиите. Принцесата й имаше дълга кафява коса и от очите й се ронеха мастилени сълзи.

— Защо плаче принцесата ти? — попитах я.

— Това е майка ми. — Кръглото като месечина лице на Поли се извърна нагоре към мен. — Тя е принцеса в небето. Тъжна е, защото вече не може да ме види.

Преглътнах засрамено. Мама беше казала, че трябва да обичаме Поли. Знаехме, че майка й е мъртва и че това е нещо много тъжно; но никой не ни беше казал от какво е умряла, нито — кога. Отворих и затворих уста. Беше невъзможно да обичаш толкова дразнещ човек като Поли.

— Дъждът престана — каза Изи. — Хайде да си построим язовир.

Момчетата не се зарадваха особено, когато се появихме у тях с Поли по петите ни.

— Не можем да правим нищо, когато тя е с нас — оплакаха се те. Него ден двамата близнаци ни игнорираха и прекараха следобеда с Ед, опитвайки се да поправят стария мотор, който лежеше на предната алея. Джуди, която се беше проснала пред телевизора и лакираше ноктите на краката си, стана, щом видя Поли.

— Сладурана — обяви тя, хвана едната плитка на Поли и я завъртя. — Прилича на Дороти от „Магьосникът от Оз“.

По него време Джуди вече ходеше с Кевин Кери и носеше огърлица от тъмни синини на врата си. Никога не се опита да ги скрие. Бяха любовни ухапвания. Питахме се колко ли силно болят и дали на Кевин му харесва вкусът на кръв. Джон никога не ми беше причинявал подобно нещо — докоснах бързо врата си с надеждата, че това няма да ми се случи. Дори още не се бяхме целували по устата. Но на мен ми се щеше. Упражнявах се на опакото на ръката си, залепях силно устни върху обсипаната си с лунички кожа, когато Изи не гледаше.

Джуди ни покани в светилището си — нейната стая, където двете с Изи се заехме да сортираме по цвят огромната й колекция от червила и лакове за нокти; подредихме безброй малки бурканчета и шишенца. Джуди придърпа Поли в скута си, сякаш беше бебе, разпусна плитките й и среса косата й. Поли се притисна към нея, покорна и сънена. След малко пъхна палец в устата си.

— Твърде голяма си за това — смъмрих я строго. Поли не ми обърна внимание, а Джуди я прегърна още по-силно.

— Остави я. — Смръщи вежди. — Тя е само едно малко момиченце.

Забележката й ме засегна. Джуди беше наша приятелка. Поли разваляше всичко. Продължих да подреждам лаковете, чудех се дали Джон мисли за мен. От време на време чувах дрънкането на метал, приглушените гласове на момчетата. Като награда за всичката работа, която свършихме, Джуди лакира ноктите на Поли в блестящо синьо и ни оскуба веждите.

Поли размахваше ноктите пред очите си и не спря да говори през целия път към вкъщи. Крачехме напред, без да й обръщаме внимание. Кожата, където доскоро се намираха веждите ми, сега сякаш беше гола, челото ми щипеше на свежия въздух.

Поли се задъхваше от преживяното вълнение и тичаше, за да не изостава от нас, засипваше ни с въпроси, без да изчаква отговор: как така косата на Джуди е толкова бяла? Защо дворът им е толкова разхвърлян? Защо телевизорът им непрекъснато е включен, дори когато никой не го гледа? Защо онези близнаци миришат странно?

— Затваряй си устата — тросна се Изи. — Близнаците не миришат. Заради теб си загубихме целия следобед. Момчетата не те харесват.

— И аз не ги харесвам — отвърна неуверено Поли.