Саския Сарджинсън
Близначките (16)

15

— Казах ви вече — уморено обясни Майкъл, — ако видите Черния демон, трябва да кажете името му на глас. Извикайте го високо, разбирате ли? То ще ви предпази. Всеки го знае.

Изи ме погледна. Знаех, че се чуди дали близнаците не ни залагат капан, дали не се майтапят с нас. Момчетата бяха толкова земни, така неразривно свързани с всекидневната и физическата точност на този свят, че беше трудно да се повярва, че имат своя собствена магия. Остроумието им, изострено от иронията, винаги беше пресметнато така, че да издърпа килимчето под краката ни, да ни хвърли в объркване.

— Какво имаш предвид — попита предпазливо Изи, — като казваш, че трябва да извикаме името му?

— Имената са като… ами не знам — Майкъл се почеса по главата — … притежават сила.

Изи зарови върха на обувката си в тревата. Раменете й упорито се свиха напред, очите й го отбягваха. Мълчеше.

— Няма как да го разберете — въздъхна Майкъл, подритвайки един камък по пътя. — И без това не сте оттук. — Погледът му беше лукав, насочен скришом към Изи.

Камъкът направи три широки подскока през шосето, по-малките камъчета се разлетяха настрани, след него се надигна почти невидима миниатюрна прашна буря.

— Оттук сме — натъртих високо, — живеем тук.

— Мама казва, че човек е от селото само ако дядото на дядото на дядото му е роден тук. — Джон вдигна камък, прицели се, отметнал ръка назад, огледа с присвити очи шосето.

— Нашата майка пък казва, че човек е от мястото, където е сърцето му — възрази Изи.

Джон запрати камъка. Улучи една бразда и падна с потракване едва на няколко метра от нас. Майкъл се изсмя.

— Както и да е — рече той, — идвате ли, или какво?

Изи сви устни, сякаш щеше да изсвири, почеса се по главата, сви рамене и ме погледна.

— Добре.

Дъбовете бяха стогодишни — най-старите в Англия. Бяха частна собственост. Няколко табели, закачени за провисналата ограда от бодлива тел, напомняха на хората да не влизат в частната собственост. Дърветата спяха, разперили оплетените си корени в гнилата пръст. Изпочупените и нападали по време на бурите клони лежаха прострени подобно на тъжни самотни зверове, насъбрали гъст слой къпинак около себе си. Тежката шатра от клони и листа придаваше на мястото мрачен и тъмен вид.

Дъбовата гора се простираше на около половин миля от нашата гора. Взехме колелетата си, но ги оставихме в една канавка, защото през гората имаше само една пътека, блокирана на няколко места от паднали дървета. Последвахме момчетата. Катерехме се през клони и се промушвахме под завеси от провиснала зеленина. Преплетени клонки протягаха нокти към въздуха, ленти олющена дървесна кора висяха свободно, сякаш дърветата бяха одрани.

Изпитвах притеснителното чувство, че някой ни наблюдава. По гръбнака ми полазиха тръпки. Сигурна бях, че Изи изпитва същото. Подуших страха, излъчващ се от кожата й.

— Черен демон — шептях неспирно на себе си, упражнявах се в търкалянето на сричките, опитвах се да не се спъна в името, задържах го в устата си, готова да го изплюя на висок глас. Момчетата си бяха избрали пръчки, провериха да не са изгнили, преди да ги стиснат здраво в ръце. Докато вървяха, забиваха в земята тези свои оръжия, а понякога разпердушинваха папратта около себе си с яростен замах.

Нищо не изръмжа изпод земята. Не ни нападнаха никакви разперени нокти, не ни опари никакъв горещ огнен дъх. Не видяхме даже катерица или пепелянка. Нито заек. Само от време на време прелиташе по някоя птица, чувахме шепота на криле в клоните. Бързо трепкане зад гърбовете ни. Вероятно момчетата бяха уплашили всичко живо. Гората изглеждаше пуста. Вървяхме, докато тясната пътека не свърши, после закрачихме надолу по една пясъчна пътека, водеща през открито затревено блато. Пролетното слънце пареше по гърбовете ни. Сред зеленината проблясваха виолетови петна, пиренът бе започнал да покарва. В далечината чухме шум от двигател. Не виждахме нищо, но звукът равномерно приближаваше, беше съвсем близо до завоя.

— Горският пазач — каза Майкъл. — Да се връщаме.

Обърнахме се и хукнахме към прикритието на дърветата, а Джон крещеше след нас. Краката ни с мъка преодоляваха гънките на пръстта и когато стигнахме до здрача сред дъбовете, гърдите ни се повдигаха тежко.

Стоварихме се върху влажния мъх, жадни и с паднал дух. Бяхме ядосани от начина, по който се беше развил стегнато навитият ден и се беше разпаднал в нищо. Цупенето ни накара да се разделим един от друг. Майкъл стържеше мъх с една пръчка, безсмислено ровеше из земята. Облизах солта от устните си, избутах назад кичура коса, паднал в очите ми. Исках да се прибера у дома. Мама шиеше парцалените си кукли със страстно забиване на иглата, заобиколена от купчини плат.

— Не се бавете — беше ни поръчала тя. От косата й висеше парче оранжев памук. — Можете да ми помогнете с лицата.

— Трябва да си вървим — казах на Изи, вдигнала вежди.

— Да — съгласи се тя. — Мама ще се чуди къде сме.

Джон издаде звук, подобен на грухтене, примесено със смях.

Изи го изгледа.

— Какво?

— Вашата мама не знае кой час от деня е — подхвърли Майкъл.

— Какво трябва да значи това? — Изи отметна косата си назад, вирна брадичка.

— Всички знаят — продължи Майкъл. — Тя е луда, вашата мамичка. Напълно откачена.

— Разкарай се!

Майкъл и Джон приближиха един до друг.

— Какъв ви е проблемът? — каза единият от двамата. — Вярно е, нали?

Изи се изправи на крака, протегна властно ръка напред.

— Виола! — заповеднически изрече тя.

Сърцето ми биеше лудо. Светът се преобърна с главата надолу. Въздухът беше наситен със злоба, свит на кълбо и убийствен сред клоните и листата. Не можех да дишам. Изправих се трепереща и поех ръката на сестра си. Пръстите й бяха потни.

— Не вървете след нас — каза Изи.

— Гледайте си работата! — Гласът на Майкъл беше разпален и гневен.

Бързо се отдалечихме, клоните ни шибаха през лицата, вдигнахме ръце, за да се предпазим от тях. Тъмната зеленина на гората ни объркваше. Единствената пътека сякаш се разцепи на две. Изи пое по по-широката отсечка, но тя бързо се стесни и свърши в къпинака.

— Гледайте си работата! — изимитира Майкъл тя.

Къпините се закачаха за нас, раздираха кожата и дрехите ни. Спрях да се откача, да отделя малките бодли от джинсите си.

— Трябва да се върнем. Това не е правилният път.

Сетих се за Джон, за отпуснатите ъгълчета на устата му. Беше застанал рамо до рамо с брат си, очите му ме гледаха нещастно и в тях съзрях въпрос. Не знаех какъв.

— Изи — казах и засмуках одраскания си пръст. — Виж! Не можем да минем. Трябва да се върнем.

Изолта поклати глава. Не можеше да признае, че сме се изгубили. Гърдите й се надигаха рязко. Прехапа устни.

В бузата ми се удари муха и аз я прогоних с длан. Още една. Наблюдавах несигурния въздушен път на насекомото, издигането му, после спускането надолу и изчезването му в някакво кухо дърво. Приближих натам. Чух настойчиво тъмно бучене, като от грозд жужащи тела. Проследих звука, изкатерих се нагоре, като се улавях за грубата кора, за да надникна в изгнилия дънер.

Отвътре ме гледаше лице. Залитнах назад, вкопчих пръсти в ронещата се кора, за да се задържа да не падна. Лицето имаше дълга муцуна, извита над оголена паст. Видях върха на зъб, сив език, млечни очи, втренчени в мен. Куче. Черно куче, чиято козина беше сплъстена от засъхнала кръв. На врата му стърчеше къса бяла кост. Приличаше на къс месо от дървения блок на месаря. Отрязаната глава лежеше насред окървавени загнили листа. Мухите се движеха бързо, заети да смучат от зейналата рана, допираха криле и крака.

Наполовина паднах, наполовина пропълзях надолу. Облегнах се на едно дърво, закрих лице и помирисах смъртта върху пръстите си.

— Извикай момчетата — прошепнах, усещайки внезапно гадене. — Бързо ги извикай. Черния демон е мъртъв.